Иво, кажи, в такава държава ли, каквато е нашата България, искаш да живее малкият ти син?
Не, разбира се. Искам да живее в СЕЩ – Съединени Европейски Щати.
Предполагам, че си човек, който умее в личен план да се изолира с дебела бетонна стена от политическите свинщини. И все пак, с какво ще остане в личния ти архив управлението на Бойко Борисов? Мисля, че имаме право дълго да задаваме този въпрос, защото ние платихме висока цена – десет от най-зрелите години от живота си.
Бандитското обаяние на този човек. Желанието му да ми се хареса при една среща, когато ме опуши с дима от пурата си и ми причини културно шокченче, от което се съвзех с веселие, майтапи и една много хубава театрална пиеса. В пиесата главният герой излиза от затвора и става премиер. В истинския живот може да стане обратното. Ама надали. И дори да влезе, пак ще излезе и пак ще стане премиер под едно или друго превъплъщение. Защото Бойко Борисов е българската мисловност, българското своеобразие, българската същност, и да не изброявам повече – той е българщината, придобила плът и кръв. Говоря, разбира се, за мисловността на болшинството българи (не напразно употребявам думата „болшинство“, а не „мнозинство“). Иван Костов е „случайник“, както го определи едно одиозно ченге, правещо разработки под прикритието на журналист. Алеко Константинов е случайник – не е случайно само убийството му. Неговото Царско Величество Цар Симеон Втори Кобургготски е пошлата представа на простолюдското болшинство за високото, великото и възвишеното. Жалка и смешна история. В село Дивотино му целуват краката и го даряват с яре – имаше такава дописка в централен вестник. След като я прочетох, съчиних една песен, „Живот в Дивотино“ я нарекох и я пуснах в Ютюба. „Дивотино“ беше метафора, събирателен образ на България. Местните обаче не разбрали, че това е метафора, някой ми разпознал колата от клипчето и ми спукаха три гуми, като обикалях веднъж из оня край. Дивотници, сър. Дано този път разберат за метафората и не ми спукат гумите или главата.
Та колкото и нюанса да има превъплъщението на Бойко Борисов – петдесет или сто, както и да се нарича неговото превъплъщение – Трифонов, Каракачанов, Бареков, Джамбазки, Рашидов, Жорж Ганчев, цар или говедар – той ще си остане единосъщен и неразделен Бойко Борисов. Докато има българи, ще има Бойко Борисов и докато я има България, той редовно ще ѝ става премиер. И ще има хулени и убивани случайници, които да поддържат мижавата и почти невъзможна възможност България да се нареди между водещите и напреднали държави.
Какво е мнението ти за управлението на служебното правителство, освен всеобщия рефрен – „виж ти, значи можело”?
Не е всеобщ рефренът, за съжаление. Кирил Петков, Асен Василев и Пеканов са случайници, случайно озовали се във властта, те не са избирани. Не е случайно само това, че те не намериха място в правителството, което Трифонов предложи. Те са струйка бистра вода в блатото, която ще се изгуби в общата мътилка или ще потече другаде. Освен ако след изборите не намерят място в едно бъдещо правителство. Аз пък какви ги приказвам, виж ме само. Смее ли някой да се надява, че този път избирателите ще вземат правилното решение и че ще направят първата стъпка към всенародното поумняване? Аз не смея да се надявам. Болшинството ни отучи да се надяваме. Знаете ли къде пише „надежда всяка тука оставете“. Адът не е казани с катран, адът това е мнозинството. Ако Трифонов не предложи Кирил Петков за премиер, или за министър поне, ще извърши не грешка, а грях. Ама на кого му пука, нали всички и без това сме си в ада.
Подгизнахме от избори. Но става тъй, че тези изборни спирали ни вкарват в патова ситуация. Защо се получава така?
Айде де, „вкарват ни“. Това е същото като „народът е мъдър, ама си избира лоши управници“. Е, да, ако под „вкарват ни“ имаш предвид нас, малцинствата, така е. Вкарват ни, защото сме малцинство, нямаме думата. За да се договеди болшинството, че само умните, образованите и честните хора, които винаги са малцинство, могат да дръпнат нещата напред, трябва да минат векове. Дотогава ще ни вкарват. Няма лошо. Хегел е казал: „всичко действително е необходимо“. А Ницше е казал: „човек трябва да бъде бит, докато не рече „стига“.
Доживяхме новите политици, които ще определят съдбините ни, да са сценаристите на Слави. Да речем, че като телевизионни хора те се справяха нелошо. Но сега изведнъж лъсна тяхната дива непригодност. Или обяснението е още по-просто – тракането на царско-библиотекарските закачалки в гардероба? Това ли е така нареченият синдром на „надхвърляне нивото на компетентност”?
Никакви библиотекари и сараи не стоят зад Трифонов. Зад Трифонов стоят суетата му, себелюбието му и болезнените му самопредстави на свръхСлави. И народът, тоест болшинството, също стои зад него. Неслучайно на гърба си е изографисал: „идвам и водя след себе си ада“, ако правилно му разчитат телописанията. Сега ще ти кажа нещо, което май никой досега не се е осмелявал да каже направо. Българският народ не е тъп. Той е много тъп. (Насам тролове, хейтъри и пишман патриоти, насааам). И това не е нещо природно. Умът е способност да вземаш правилни решения и да се поучиш от грешните си решения. Българският народ рядко е имал възможност да взема решения относно обществения и държавния си живот. Имал е възможност да взема решения относно личния и общинския си живот – това по време на турското робство, тоест владичество. По време на социалистическото владичество обаче не е имал нито едно от правата, дадени му някога от турските султани. Българите са имали право да вземат решения единствено относно половия си живот, ама ограничено право, донякъде само. Ще припомня, че по време на социалистическото робство, тоест владичество, хората нямаха право да възпитават дори собствените си деца – тях възпитаваше Партията, като ги правеше чавдарчета, септемврийчета, пионерчета и въобще – хаховчета. Сега, когато са свободни, неспособността на повечето българи да вземат правилни решения относно обществото и държавата си е очевидна. И тук идва простосърдечното „народът е мъдър, ама все случва на лоши политици“. Е, как така „случва“, нали той си ги избира. Майтап.
Ти също си телевизионен човек. Няма да забравя великолепните ви дуели с Георги Коритаров в петъците от ефира на телевизия „Европа”, те, трябва да призная, ми липсват. Впрочем, нека да споменем с добро Коритаров, той беше един от малцината водещи, отворени за работата на нашего брата, хората, свързани с книгите. Разкажи за работата си с този човек. Упражняваше ли той някакъв вид цензура, пазеше ли си хляба, или всичко беше висш интелектуален пилотаж?
Той си имаше недостатъци, но цензура не смееше да ми налага, познавахме се не от вчера. И въпреки всичките си кусури, беше три класи над другите като него, защото беше страшно начетен, много умен и доста хитър. С малките си номера предизвикваше у мен по-скоро леко раздразнение и приятелска насмешка, нежели гняв. Приемах сблъсъците ни като вдъхновяващо предизвикателство, като подправка към иначе недопеченото ни и недосварено битие. Много добре знаех, че му се ще да бъда нещо като палячо, като разтоварваща притурка към предаването му. Приемах тези негови хитрости като част от един вълнуващ двубой, като шахматна среща с майстор. Аз пък исках да си кажа посланията, защото имах, а мисля, че и сега имам какво да кажа, че мога добре да го кажа, и най-вече искам да го кажа. Не като оня, дето искал, ама нямал желание. Все още „участвам в България“, това е. У „Дон Хуан“ на Кастанеда има едно понятие „малък тиранин“. Малкият тиранин е изключително полезен и нужен за всеки вълшебник-нагуал, защото е голям учител. Коритаров беше голям учител. Много, много ми липсва.
Ти издаде преди няколко години роман, „Без невинни. Революция Пеларгониум зонале”. Продължавам да твърдя, че в тази книга ти направи блестящ срез на нашата действителност и дори провидя някои съвсем пресни нейни черти. Но ми се струва, че читателят, за мое голямо съжаление, не те разпозна и като писател, за него ти си остана главно журналист и публицист. Каква е истината според теб за това разминаване?
Романът не беше оценен от така наречените професионални разбирачи, критици, или както там им викат, защото не следваше производствения калъп на съвременния романодобив, при който въртиш едно действие, прекъсваш го на най-любопитното място, подхващаш друго действие, после трето, връщаш се към първото, усукваш ги всичките действия в единна канава така, че да се получи увлекателно повествувание (виж, че и аз ги знам тия ваджии – писателските лафове), следва изненадващ край – и така се държи читателят в напрежение, та да се получи бестселър. А бестселърът е – четеш, хвърляш и забравяш. Не препрочиташ пак, защото вече знаеш какво ще стане по-нататък. Някога Достоевски писал „Бесове“, Толстой „Война и мир“, Хемингуей „Сбогом на оръжията“, Виктор Юго „Клетниците“, Захари Стоянов „Записки по българските въстания“, аз пък написах „Революция Пеларгониум Зонале“ (знам че е прекомерно да се сравнявам с тях, но си имам и основания за такова сравнение), а сега не пишат такива неща, сега пишат само бестселъри. Не съм написал бестселър с писателски калъпи, канави и наративи, а нещо добро, умно, премислено, изстрадано и дълбоко. Моите читатели си го оценяват това. А защо си мислиш, че изкуството и писателството ни са по-различни от политиката ни? Същата посредственост. Теофилакт Охридски (XI век), архиепископ и голям интелектуалец, като поема владичината на Охрид и опознава местните (българи, не македонци, ка щяло), се оплаква на един свой приятел, че „тоя народ е амузен“ и няма с кого да си говори. Амузен значи чужд на музите, чужд на изкуството. Тук творците и поетите ги охулват, обиждат, унижават и убиват. България би била средище на посредствеността, ако посредствеността би могла да има средище. Ние никога няма да имаме Нобелов лауреат. Отрицателните герои на една моя непоставена сатирична пиеса са литературни критици, законодатели и рекламодатели. Няма как Сатиричният театър, който е на издръжка на Оня, Който Дава Парите, да постави една пиеса, в която основно действащо лице е Баце Боце (прилагам в края негов монолог, част от пиесата). Има си го освен това и тъпунгерското: „Тоя Беров костовист, а Костов продаде Кремиковци за един долар, какво ще ми се прави сега на писател“. Неизбежно е т’ва.
Обичаш да обикаляш пусти краища и селца. В главата ми още звучи твоята „Песен за село Чибаовци”. И да затворим кръга, да се върнем към първия въпрос – какво научи от тази опустяла България, какво намери в нея, какво ни разказва тя?
България е най-прекрасното място на планетата Земя, а планетата Земя е най-прекрасното място във вселената, следователно… Казват, че Южна Франция, „сладката земя“, е по-хубава, но там всичко е прекалено обработено, прекалено изкуствено, докато всичко тук си е естествено, освен пластмасовите туби, задръстили речните бродове. Някога тукашните обитатели избирали най-красивите и живописни места, обявявали ги за свещени и правели там капища. В днешна православна и консервативна България на най-красивите и живописни места селяните и гражданите си изхвърлят боклука. Винаги когато заскитам из пущинаците, си викам: „ама как така пустите му нашенци са успели да удържат тази вълшебна земя, след като въобще не я заслужават“. „Ами чрез присособяване“, си мисля. С приспособяване към завоевателите – турци, германци, руснаци, комунисти, фашисти, каквито и да са те. И най-вече с присобобяване към българските завоеватели. Робското чувство си има смисъл – оцеляването. В края на краищата тия красоти и блага са си останали наши – на робите.
Преклонена глава сабя не я сече. Да би мирно седяло, не би чудо видяло. „Казвахме ли ние, че не трябва да се вдигаме против султана – виж до какъв салханат ни докараха тия хаирсъзи – апостолите“, думали „умните глави“ след погрома на Априлското въстание. „Виж докъде ни докараха протестите. Да би мирно седяло, не би чудо видяло“, думат сегашните „умни глави“.
Приложение:
Баце Боце: Аз имам на тебе да ти редим една мъжка приказка, рийшли. (Кой знае защо се оглежда). Значи при мен всичко е точно. Баце Боце като кажеш и по-натам няма какво да се обяснява. Като мАана, немаа а пОвтора. Шегувам се бе, немаа са плашиш. Нали се уважаваме. Аз за изкуството не се скъпИм, рийшли. Дал съм много за изкуството и още ще давам, само изкуство да има, рийшли. И не че нещо за полза, ами съм си такъв човек. И глей ся. (Пак се оглежда кой знае защо). Нали знаеш, че отпускат пари по разни европейски програми. За изкуство, за културен туризъм, за регионални работи и разни такива. И сега, рийшли, ти ако напишеш, рийшли, как е идвАл тук Яворов и как е писАл тук стихове, ще се получи точно като за програма. В Европа много си падат по тия работи, рийшли. Ще идват тук да гледат къде е седЕл Яворов. Обаче това едно на ръка, рийшли. Трябва да се кандидатства, не може да си разтягаме само локуми. Трябва се попълват там документи, да се пише на английски и разни европейски езици. Точно тая работа ти може да я свършиш. Гледам те – умен си, бива те, правилните въпроси задаваш. Да я урЕдим тая работа, бе да потръгнат нещата, култура да има, изкуство да има и всякакви подобни. Щото вместо младите да се шматкат, да се боцкат и да шмъркат, нека идват тук и да знаят кой е Яворов. А с тебе ще се разбЕрем, твойто се не губи. Аз не съм като Яворов да се скръндзим, рийшли.
Репортер: Ох, знам, че не си като Яворов.
