След международния триумф с „Перфектни непознати“ (2016) и особено след изключително успешния опит да напусне комедийната си зона на комфорт с The Place (2017), Паоло Дженовезе се превърна в име от съвременното италианско кино, натоварено със сериозни очаквания. В този контекст „Супергерои“ поражда известно разочарование не заради поредната смяна на посоката, а преди всичко заради избора на тема, която не успява да се задържи на висотата на разказваческия потенциал на Дженовезе и увлича сюжета в средностатистическата „ничия земя“ между романтичната комедия и мелодрамата по италиански. Конвенционалността на филма прозира дори под причудливата форма и изпъква в присъствието на две други заглавия с апенински произход от програмата на Cinelibri 2022.
Не е изненада, че именно европейската държава, в която през 2014–2015 г. все още се променя и подобрява законодателството, свързано с разводите, се интересува от проблематизирането на съвместния живот и готовността за формално обвързване. Важно е обаче да вмъкнеш социалното „произшествие“ в интересна история, както прави „За цял живот“ (реж. Паоло Костела), съпоставяйки ситуацията на четири двойки, които току-що са разбрали, че бракът им е невалиден, защото съответната църковна церемония е била отслужена от фалшив свещеник. Едните вече са разведени, с осемгодишен син, другите двама много се обичат, но все отлагат да си имат дете, а третата и четвъртата двойка са приятелски семейства, които, изглежда, са избрали грешно партньорите си… Да наблюдаваш колебанията на хора, внезапно получили втори шанс да преосмислят (не само на теория) решението си за съжителство на чувствата и реалността, на ефимерната граница между романтиката и драмата, се оказва дългосрочно по-увлекателно от срещите и разминаванията на физика Марко и карикатуристката Ана, които близо двайсет години търсят пътя един към друг в „Супергерои“ и се двоумят по същите въпроси: дали са подходящи един за друг, дали и къде да живеят заедно, дали да имат дете и т.н. В крайна сметка осемте персонажа на Паоло Костела разгръщат спектър от емоции и реакции, предизвикан от „намесата на съдбата“ (иначе казано, необикновеното стечение на обстоятелствата), докато Ана и Марко напомнят повече на участници в авторски експеримент.
Формалната изобретателност във воденето на разказа е сред най-силните страни на Паоло Дженовезе. Тя е на лице и в наратива на новия му филм: от идеята за представянето на двама влюбени като супергерои, чиято постоянна мисия, изложена на различни опасности, е да съхранят двойката си на всяка цена; през необикновеното съчетание на учен физик, който смята, че „времето не съществува“, и художничка, която иска да живее в комикс; до нелинейната структура на фабулата, съставена от подскоци напред-назад в историята на техните дългогодишни взаимоотношения (докато свикнем, че последователността е без значение). Подобно формално решение обаче можем да открием и в „Колибрито“ (реж. Франческа Аркибуджи), при това без неволни (от уважение към авторската концепция за хаос) опити за ориентиране в хронологията на събитията. Защото между прякора си на дребничко хлапе и възприятието за птичката колибри като символ на създание, което влага всичките си усилия да остане на едно място, Марко Карера пораства и остарява пред очите ни с чертите на различни актьори, а реминисценциите от различните му житейски периоди са всъщност своеобразно пътуване в света на спомените, обединени в разказ, предназначен за неговата внучка в момент, когато (този) Марко вече е взел решение за бъдещето си. Без да броим ефектната, удържана до самия край идея за голямата любов, която оцелява незасегната от времето, угризенията на вината и връзките „между другото“, тъй като остава преднамерено неосъществена…
„За цял живот“ е неочаквано вълнуващо, отвъдкомично преживяване и въздейства най-отчетливо със спонтанната реакция на своите герои, изправени пред една на пръв поглед абсурдна, но абсолютно реалистична ситуация, която предоставя на четири италиански семейства възможност за равносметка и преоценка, каквато много малко хора получават в живота си. „Колибрито“ те хваща за гърлото със стоицизма на един (не)обикновен човек, който се опитва да поправи злощастно стечение на обстоятелствата, като всеки ден от съзнателния си живот се грижи на близките му да им е добре, независимо от собствените му чувства и желания. И поведението му не изглежда самоцелно. Поставен редом с тях, „Супергерои“ звучи леко „съчинен“ (и доста дълъг), що се отнася до преживяванията на персонажите в предпоставената история. Но ако се отдалечим малко от конкретиката и погледнем на филма като метафора на борбата с неумолимия ход на времето и на живота като спирала от постоянно повтарящи се събития, може би ще възприемем с умерено огорчение опита на Паоло Дженовезе да ни въведе в „безопасния“ свят на комикса, където всеки недостатък може да бъде суперсила, а и героите никога не умират…
