Не знам защо тъй драматично ни липсва способността да разберем какво се случва с нас, в България, в днешния кръстопътен момент от историята на човешкия свят, в който от позицията, която ще заемем, и от визията, която имаме за себе си, зависи и бъдещата ни национална съдба. Нещата са пред очите ни, виждаме ги, но някак си сме неспособни да усетим както шансовете, така и заплахата, която се съдържа в тях – и която се отнася до нашето непосредствено бъдеще. Може би това се дължи на десетилетната апатия, в която сме живели по времето на социализма, на усещането, че нищо не зависи от нас самите – че някой друг определя съдбите ни, ценностната ни система, критериите ни за справедливо и несправедливо и за добро и зло.
Сякаш нашата роля е да седим и очакваме, вкопчили се в частния си живот и малоумната надежда, че той може да ни спаси от глобалния хаос, в който сме въвлечени – и който съвсем недвусмислено поставя пред изпитание собственото ни съществуване – при това не нашето, а на човечеството като цяло. С други думи – приели сме съвсем съзнателно, че нашата човешка задача е да бъдем част от световната масовка, а границата на нашите представи за общностно бъдеще се изчерпват с мечтите да дойде някой „бащица“, който да ни „оправи“ и да въведе ред в хаоса по допустимия за тези географски ширини начин – със съответната „силна ръка“.
Няколко неща, които се случват междувременно в световен контекст – и за които ние си затваряме очите:
1. Планетата ни изчерпва своите ресурси и скоро няма да става за живеене, ако не ограничим разточителния енергиен комфорт, който сами сме си изградили и който идентифицираме с прогреса. Глобалното затопляне застрашава в кратки срокове (много по-кратки, отколкото предполагахме) да превърне огромни територии от днешната обетована земя в нажежени пустини, в които оцеляването е невъзможно. Разтапянето на ледниците и ледените шапки около полюсите от своя страна заплашват да потопят гъсто населените крайбрежни територии – и да прогонят тяхното население, което трябва да търси спасение в по-високите части на стеснилите се континенти. Справянето с тези проблеми изисква ресурси, немислими и недостижими към този момент. За да бъдат осигурени, всички ние трябва да ограничим прекалено разточителния начин на живот, който водим – никой обаче не е готов да го направи, въпреки че от това следва гибелта на органичния живот на планетата – и то в рамките на обозримо бъдеще. Не е зле да се запитаме и какво по-точно правим ние в България по този глобално застрашаващ човешкото бъдеще проблем? Кътаме си ТЕЦ-овете от „Марица-Изток“ и гледаме да ги съхраним до второ пришествие – нищо, че са сред най-големите замърсители на Балканите – това правим – и го мислим като полезна и високо патриотична дейност.
2. Информационната свързаност извади наяве разликите в стандарта на живот в различните географски пояси и предизвика миграционни процеси, които и до днес не можем да овладеем. Тази миграционна вълна ще бъде активна и за в бъдеще, тъй като нейното овладяване предполага политики на насилствено сдържане, които демократичният свят за щастие не е готов да прилага. Към нея обаче ще се добави и друга една миграционна вълна: от юг към север – от негодните за живот зони към тези, в които още може да се диша. Пренаселването на Севера ще предизвика колизии – и вероятно въоръжени конфликти. При това самата мотивация на тази миграционна вълна ще бъде безапелативна от гледна точка на хуманизма: ще става дума за хора, които трябва да бъдат приети, тъй като иначе ще загинат – и няма как това обстоятелство да се заобиколи с лека ръка. Естествената защитна реакция от страна на засегнатите страни ще предизвика избуяване на всякакви тоталитарни и фашизоидни тенденции – така, както и досегашната миграционна вълна ги предизвиква – но те ще бъдат чувствително по-мощни, което ще подхранва започналото вече дехуманизиране на човешкия свят. Разбира се, както околните страни, така и България се справя с миграцията – предимно с помощта на трафиканти, които транспортират мигрантите от едната до другата граница. Също – със стени от бодлива тел, с все още неразминирани участъци по граничната бразда, за които научаваме покрай горските пожари, с граждански лов на мигранти, връщани натам, откъдето са дошли, или пък с връзване на ръцете им със „свински опашки“.
3. Днешната криза в глобален мащаб е преди всичко криза на ценностите, породена от загубата на трансцеденталната перспектива на човешкото съществуване. Тази загуба се дължи на накърнения авторитет на религиозния свят – все едно за коя по-точно религия става дума. Ако приемем, че Бог не съществува, трябва да приемем и че човешкият живот се изчерпва с появата и края на органичното съществуване на всеки отделен човек – следователно битието е пътуване от раждането към смъртта – и отвъд нея няма нищо друго. Това не е основа, върху която може да се гради траен градеж – а дори и да се опитаме, той ще бъде лишен от нравствени основания – те са допустими само при условие, че за нас съществува нещо по-висше от тленното ни съществуване. Въпросите кои сме ние, откъде сме, защо сме и каква е нашата мисия стоят отворени – и супермаркетната логика, върху която се крепи съвременната корпоративна цивилизация, не може да намели техните отговори или дава само смехотворни такива. Липсата на цели и на трансцедентална перспектива, която да центрира и да подреди тези цели, поражда екстремните тенденции в човешкото мислене, чиято естествена последица е екстремизмът в човешките взаимоотношения – и многото патологични деформации в теориите, които се опитват да дефинират и регламентират социума. Вече преживяхме две такива патологии: комунизма и фашизма – и сега сме изправени пред трета: новия фашизъм в поразената от имперски амбиции Русия – като нямаме никакви гаранции, че и в бъдеще няма да се появят подобни рецидиви – случаят с култа към Доналд Тръмп е, струва ми се, показателен в това отношение. Налага се да добавя: разбира се, и България има своя скромен принос в глобалните процеси на тази подмяна – липсата на ценностна система се бори с вадене на кръстове от водата и ледени хора, с потури и беневреци, с исторически крепости и всякакви величия, с най-високи знамена и чалга психология.
4. Съществува много крехък баланс между досега приетия международен ред, който гарантираше поне относителен мир в течение на седем десетилетия, и амбициите на различните тоталитарни режими и техните налудни лидери да пренаредят световната карта и да наложат друг такъв, като използват за тази цел насилието и заплахата от ядрено унищожение. Примерът е очевиден: би трябвало най-сетне всички да разберат, че агресията на Русия в Украйна изобщо не е регионален конфликт, а усилие за налагане на нов световен ред, основаващ се на правото на силния. Наистина е отчайваща ситуацията, в която привидно нормални хора са готови да приемат руската гледна точка по отношение на тези агресия – като особено отчайваща е тази ситуация в България, където доверието в тезите на агресора извежда на повърхността степента на глобална неграмотност и малоумие на тези, които се уповават в тях – а те са твърде много, поне в сравнение с други по-нормални държави. Най-лошото в случая е, че примерът с руската агресия е заразителен – той вече сплотява сатрапите и тоталитарните режими в целия свят – и ако Русия постигне дори не успех, а някакво далечно подобие на успех, войната ще пламне на много места по света – така, както пламтят горските пожари в днешната жега.
5. Смята се, че всички тези проблеми могат да бъдат разрешени чрез преговори, в процес на договаряне, при което всички заинтересовани страни сядат на една маса, обсъждат опциите, които са възможни, избират подходящите и развиват съответната стратегия, стискат си ръцете и започват да я изпълняват. Това обаче е идеална ситуация, която на практика никога не се случва – винаги има някой, който прикрива своите реални намерения или използва преговорния процес, за да отлага до безкрайност реалните действия. Смята се например – и у нас особено упорито се смята, въпреки многобройните доказателства в противното, че един агресор може да бъде умилостивен, като се изпълнят неговите искания и като му се даде възможност спокойно да разкъса набелязаната за момента жертва – тогава, казват някои уж здравомислещи политици, той ще се насити и ще остави останалия свят на мира. Смята се, че катастрофалното глобално затопляне може да бъде овладяно, като отделните страни бъдат задължени да плащат за това, че замърсяват околната среда – чрез тъй наречените парникови квоти. Смята се, че обезверените и изгубилите ценностните си устои биха могли да ги заменят с идеята за по-висок стандарт на живот, повече удобства и технологии – като тази нова охолност бъде формулирана като личностна и национална цел – и същевременно бъде обкичена с детайли от всякакъв характер по пътя на образованието и чрез налагането на обществената матрица над личния живот – като тези детайли играят роля, подобна на рекламата в бизнеса. Уви, не. Съжалявам, но всичко това са илюзии и ерзаци – и е наистина жалко, че нормални хора могат да вярват в подобни глупости. Агресорът не може да бъде омилостивяван, с него може да се преговаря толкова, колкото и с терористите – той трябва да бъде победен – и то така, че да няма възможност в бъдеще да възстанови своята агресия. Климатичната катастрофа може да бъде овладяна само със съзнателните усилия на всеки от нас; повтарям – на всеки от нас, а не на отделните държави и международни организации, което означава всеки да бъде личност, а не марионетка, и всеки да бъде готов да жертва нещо от комфорта на сегашното си битие в името на общото бъдеще. Ако искаш децата ти да обитават тази планета, трябва да прибегнеш към енергийна аскеза, а не да мислиш колко конски сили да бъде следващата кола, която ще си купиш. И ако искаш да живееш в устойчив свят, трябва да намериш ценностни и нравствени основания, които надхвърлят тленното ти съществуване – иначе няма смисъл и да се опитваш.
Както се казва – това е положението. Това е състоянието на света, в който живеем. И на този фон какво правим ние, българите? Чакаме. Чакаме някой да оправи бакиите, които сами сме забъркали, чакаме някой да ни поведе нанякъде, някой да ни каже кое е правилно и кое не е, някой да ни покаже врага, заради когото българските ни неща не вървят и не вървят. А може би най-вече чакаме да ни поникне рог на носорог – както в пиесата на Йонеско. Защото при подобно чакане описаното в тази пиеса е бъдещето, което ни очаква.
