Аз имам всичко: моя е смъртта!
Атанас Далчев
А сега идва най-трудното – да напиша за Атанас Далчев. Бил съм с него само веднъж, и то съвсем случайно. Но за това – после…
После, защото поезията му знам още от първото му след 9.ІХ. „зелено“ издание (Атанас Далчев ,,стихотворения“, София, 1965), което си купих през лятото на 1967 г., по препоръка на Петър Ковачев. Той тогава ми посочи още едно име – на Димитър Пантелеев. Чак днес си давам отговор защо с единия е вървял и другият. Било е заради кръга „Стрелец“, за който тогава нито бях чел, нито пък чувал. Шейсетте години са „възкресили“ Далчев, а покрай него и интереса към литературните му сподвижници. Не знам колко е знаел за тях Ковачев, може и при него всичко да е било рожба на инерцията на времето (тази инерция продължи десетилетия и в Далчев се „кълняха“ както хора, които го обичаха и ценяха, така и хора, които дори не бяха го чели; да говориш за него беше и малко мода, въпрос на престиж).
Но след като имах щастливия шанс да чуя името му (от провинцията не мога да свидетелствам какъв е бил интересът към този поет в столицата) през 1968 г. отидох веднага в своята предпочитана плевенска книжарница и без усилие намерих Далчевото избрано, а от Димитър Пантелеев – „Раковина“.
Първо зачетох Далчев, след това – Пантелеев. Не виждах нищо сходно: в едната книга имаше цяла вселена от мисли, от въпроси и теми, които, несъзнателно почти, съм усещал в себе си, измъчвали са ме и едва сега видях така точно и конкретно изразени и формулирани; в другата – приличащи си едно на друго стихотворения, сливащи се в едно общо, но неясно впечатление. По всичко личеше, че при единия е насъбрано от целия живот, а при другия – поредната нова книга. Толкова силно ме порази „Метафизически сонет“, че веднага започнах да му подражавам. И досега в запазените тетрадки на село от ония години са разпръснати и моите опити на тема душа и тяло. Не бях съгласен с мотива му от „Кукувица“, че човек не иска – и не бива – да надзърта в бъдещето си. Напротив, като всеки млад човек, искаше ми се да пробягам идващите години, да изпреваря предстоящото, да видя по-скоро какво ме очаква, да стисна – ако може – в ръце чаканото неизживяно.
Дълги години дописвах и допълвах моето „Това, което иде“ с мото от Далчев, пазя го и сега. Ами „Повест“, „Книгите“, „Нищий духом“, „Балконът“, „Дяволско“ (с най-смелата решимост – сам да избереш часа на смъртта си – миг на върховната свобода), „Съдба“, „Молитва“, Парижкият цикъл, особено с „Все този двор…“ и „Есен на Ке Волтер“; „Синеокото момче“, „Вечер“, „Равнина“, „Среща на гарата“, „Надпис“ (една нова модификация на Ботевото „Тоз, който падне…“), „Нейде в Русия“, „Задните дворове“, „Кон“. Тези стихотворения ми бяха ново, по-друго продължение и решение на все същите Яворови „свръхземни въпроси, който никой век не разреши“; Далчев някак си ми ги приземи, освободи ги от реториката, разположи ги в най-прости, конкретни прояви на живота. За мен тогава – пък и сега – това беше една нова естетическа „конвенция“, (днес разбирам – начената от войнишкия цикъл на Дебелянов), която широко отваря вратите на художника, за косвено изразяване на мисли и идеи не чрез понятия, а чрез образи.
Нямах търпение да свърши ваканцията, да дойде есента и да замина в Търново; да събера най-добрите си приятели-поети – а те бяха Таньо Клисуров и Паруш Парушев – и да споделя своето откритие. Изчетох им, вече предварително вникнал след многократно четене, цялата книга. Бях така възторжен, така вдъхновен, че ме разочарова тяхната „студенина“ – харесаха им само няколко стихотворения. Почувствах се измамен и ограбен, сякаш им бях рецитирал своите най-съкровени стихове, а бях ударил на камък. Днес ми е обяснимо защо се получи така – те ги чуваха за пръв път, аз бях прекалено разгорещен, а тази поезия иска вдълбочен прочит, продължително вникване насаме. По-късно те промениха мнението си. Даже Таньо взе да пише в подобен стил, да търси подобни сюжети, а идехме ли на литературно четене, всякога го завършвахме с хорова декламация на „Все този двор и осем реда/ прозорци от трите страни…“ Запомнили го бяхме от само себе си.
През 1972 г., когато дойдох в София, поезията на Далчев и на още неколцина предпочитани от мен поети беше лакмус, с който проверявах кой колко струва като литератор. Пак през същата година, късно есента, имах възможност и да го видя на живо. Бях си „пробил път“ в кафенето: ту с този, ту с онзи, ту и сам (ако в момента – а този момент дебнех дълго и упорито – портиерът се беше нещо залисал). Влизах вътре и седях до късно: хем интересно, хем топло. Тогава нямах квартира, спях, където завърнех – и до днес не ми е ясно как не съм оставал на улицата. Та тъкмо в кафенето една вечер се видяхме с Живко Сотиров. Знаехме се от Варна. Той ме „покани“ да идем у Далчев, живеел наблизо, на ъгъла на „Васил Коларов“ (днешната „Солунска“) и „Ангел Кънчев“. Колко му е – няколко крачки само – увещаваше ме той. Както и друг път се е случвало, респектът, който бях създал у себе си към големите поети, ми пречеше да направя тези няколко крачки. Що се отнася до Далчев, дори нямах и колебания – как така ще отида? Но Живко беше непредвидено настоятелен. Да идем, та да идем. Далчев му бил кум, бил много добър, „и той е човек като нас, това е единствената възможност да го видиш“. Мръкна се, а разговорът между нас беше един и същ. И от досада ли, от слабост ли, но накрая станах. Не мислете, че в решението ми имаше суета (та то и не беше решение, по-скоро безволие). Неудобството, което ми предстоеше, беше по-голямо. И досега не знам, пък и не мога да си обясня, защо склоних. Изкачихме се няколко етажа, Живко звънна, показа се една от дъщерите (много по-късно се запознах с нея и научих името ѝ – Виктория). Вечеряли, имали някакви гости. Можел да ни приеме малко по-късно. Въздъхнах облекчено. Но ако аз приех станалото за най-добрата възможност, не беше така с Живко. След час, час и нещо той отново настояваше да тръгваме. Този път вратата се разтвори широко за нас. Влизайте. Далчев ни прие в една малка стаичка, все ми се струва – с изглед към градината на „Ангел Кънчев“, стената над вратата беше отрупана с книги, за другите не съм сигурен (вероятно съм гледал само в една посока). Виждам добродушната му усмивка, спокойната забавеност на движенията му и на погледа му зад очилата. Живко си беше какъвто го знаех: както с мен, както с всеки, говореше, шегуваше се посвоему – бай Атанасе, така; бай Атанасе, онака… Извади отнякъде италианско списание, в което имаше публикация за потъването на Венеция. Да му го преведял бай Атанас. Далчев се зачете и най-усърдно запревежда: направо, дума по дума, изречение по изречение, без речник. Текстът беше дълъг, цяло фолио на списанието, цели две страници ситно набрани, само с две-три снимки. Превеждаше обстойно, търпеливо, поспирваше и продължаваше пак. Едва ли му е дошло добре за след вечеря, пък и беше късно, но най-старателно преведе всичко, до края. Някак си не слушах; след толкова увещания, след „единствената възможност“ да го видя, този текст нито ме интересуваше, нито пък ми помагаше да чуя и разбера нещо за самия поет. Вероятно и затова не си спомням ще потъне ли, или няма да потъне Венеция. Но по-нататък вече помня. Стана дума за току-що излязлото ново издание „Балкон“ със стихове, фрагменти и преводи на Далчев. Бях си го купил и изчел, но си мълчах. Този път подборът и подредбата (как ме беше изненадала втората дума, защото дотогава – пък и сега – се пише съставителство) бяха на Радой Ралин. Помня, че Далчев каза: „Да вземе и той сиромахът, нещо“. По това време Радой Ралин – така се говореше – беше в поредната си немилост.
По повод на фрагментите Далчев преразказа една своя статия, поръчана му от Унгария, в която правел паралел между Ботев и Петьофи. Статията била публикувана в унгарско списание, поискали му я и в България от наше литературно списание (струва ми се, че спомена „Пламък“) и Божидар Божилов, но когато дал статията и я прочели – не я пуснали. Била в ущърб на Ботев. „А то какво толкова има в нея – добродушно усмихнат, продължи Далчев. – Става дума за това, че всецялата отдаденост на Ботев на революцията му е попречила да изрази и други, освен революционните, мотиви, самоограничавал се е в името на голямото дело. А той е можел, като съдим за таланта и гениалността му, да остави творби и на други, общочовешки теми.
Не е било така с Петьофи. Той е много по-разностранен поет, европейски образован, изразил е – защото така е и живял – живота в цялото му многообразие и форми. Горе-долу това ми е тезата…“ Дълги години живях щастлив, че съм сред малцината чули за тази статия на Далчев. Казвам дълги години, защото за пръв път тя се появи у нас чак през 1980 г., в неговата книга „Страници“, БП. Отдолу е обозначено и къде е писана: Карлови Вари, 1972. Приживе авторът не видя статията си отпечатана на български.
Нашето посещение не беше кратко и аз, особено към края му, получих част от онова, което исках, или бих искал: чух от самия Далчев съждения за литературата. Когато се докосваше до нещо от съвременността, усещах – а може би това е идвало и от всичко, което знаех дотогава за него – някакво скрито огорчение, което той беше надживял, и то в такава степен, че не се страхуваше от всички бъдещи огорчения. Че е така ми говореше цялостното му излъчване на човек: внимателен, спокоен, бавен, търпелив да те изслуша, да ти услужи в каквото и да е, скептично усмихнат. Сякаш той беше отдавна наясно с човешките слабости, беше ги приел и простил, мъдро и завинаги. И ако беше неотстъпчив в нещо, то бе в личния му морален избор, в който той остана непреклонен. Бях така вслушан, че навярно съм бил невидим не само за него, но и за себе си. Тези два часа, а може би и повече бяха изтощителни. Никога повече не бих – и не се осмелих да се срещна с Далчев, макар че на тръгване ни покани. Чувал съм от много хора „бях при Атанас Далчев“, „разговарях с Атанас Далчев“, и то по-млади и от мен (нали това, както казах и по-преди, беше вече и въпрос на престиж). Не им завиждах. Помня само, че на другия ден Живко ми каза: „Бе ти не смееше да шавнеш, стоеше като в църква“. Това, или подобно на това състояние се повтаря и в другите ми спомени. Не преигравам, нито пък кокетирам, просто по онова време бях такъв, положението се е повтаряло много пъти, защото е имало пред кого. Имало е. И си е заслужавало. За смъртта на Далчев научих в Чирпан от Таньо Клисуров. Бяхме на едни от поредните Яворови дни. Каза ми по време на литературното четене. Когато се върнах в София – погребението беше минало. Студено. Зима. Починал от склероза на крайниците, така говореха. Като познавах творчеството му, като го бях виждал веднъж в дома му, няколко пъти по улиците около Съюза, пред мен изникваше високото му гладко чело, което просто излъчваше присъствието на голям и рядък ум. И си дадох най-наивното обяснение: сякаш този ум, любо- знателен, търсещ да обхване и обясни всичко, е изтласквал с мощните си импулси болестта по-далеч от себе си. Нали склерозата поразява обикновено ума. И си спомних, и видях забавената му, леко тътреща походка. Но смъртта на Далчев за мен беше сигнал и за друго. Изкарал вече няколко години в София, поопознал писатели и литературни нрави, помислих си, че Далчев с живото си, авторитетно присъствие, освен че беше упование на обичащите истината и изкуството, като че ли по някакъв невидим начин възпираше страстите, партизанщината в нашия литературен живот. В него, и чрез него, като че ли съществуваше и един по-висш литературен съд, който волю или неволю те кара да се съобразяваш, да отдалечаваш постъпките от намеренията, самият да бъдеш чист и извисен; той беше своеобразен морален коректив. С неговата смърт като че ли умря и тази последна задръжка, която ни кара да се владеем, и всеки някак си остана сам на себе си, по-беззащитен от себе си и от останалите. Знам, казаното е субективно и навярно поради това може да бъде и извинено. Но, забелязал съм, как с годините (сигурно така е само с хората от моя литературен кръг) вечер, или до късно, на каквато и тема да захванем разговор – литературна, житейска, историческа, морална, психологическа, когато вече а-а да стигнем до последния, завършващ извод, до окончателната мисъл-формулировка – винаги на помощ ни идва някой от фрагментите на Далчев. Изричаме го почти едновременно. Свързаността си с Далчев, с по-малко познатата му личност и с по-добре познатото му творчество, съм чувствал от младостта си та до днес. Навярно това ще е причината наскоро след като постъпих в „Литературен фронт“ и ме изпратиха да направя интервю с някого от гостите на симпозиума по българистика – дадено ми беше право на свободен избор – да избера проф. д-р Санте Грачоти. Помогна ми и случаят: някогашният ми преподавател от Великотърновския университет Любен Бумбалов ме запозна с Грачоти, автор на предговора към първото италианско издание на Далчев. Такава беше и темата на доклада му, който той изнесе през 1981 г. в една от залите на Софийския университет – „Атанас Далчев – голям европейски поет“. Във вестника (орган на писателския съюз), който ми даде поръчката, не ми провървя. Зам.-главният редактор Росен Босев взе да ме пита защо тъкмо Атанас Далчев съм избрал, не съм ли можел друг поет…
И не пусна интервюто, което сам ми поръча. Разговора публикувах чак след три години. Но тук-там беше пипнато. Затова, като знак на голямата ми почит към Атанас Далчев, позволявам си да наруша жанра и в края на този спомен да „приложа“ интервюто: „Доскоро – започна проф. Грачоти, – Атанас Далчев беше приеман в Италия като един от поетите на съвременната българска литература. Сега за нас той е от най-значителните, от най-добрите поети на Европа.
– Как бихте обяснили този „скок“ във възприемането на Далчев, и то за относително кратко време?
– Лично аз виждам две причини, що се отнася до идейно-художествената страна на неговата поезия, а именно: формата и съдържанието, казано най-общо. Но преди да се спра на тях, искам да отбележа друго. От няколко години в Италия, особено сред младежта, е забележимо едно връщане към традицията, към старото – и в бита (в облеклото например), и във вкуса. За себе си го наричаме връщане към романтизма, като под това разбираме връщане към човека, към дълбоко човешките проблеми, връщане към чувствата. Появата на Атанас Далчев съвпада с този процес. При него има завършеност на формата, простота на изказа, макар че не е толкова лесно да се стигне до смисъла, а оттам и до идеите му, защото като поет-мислител той е доста сложен. В началото на неговото развитие се кръстосват много европейски културни и поетически течения, с времето той става по-цялостен и единен, става себе си. Като поет той много добре изразява вътрешното състояние на душата, преди всичко е ангажиран с личния въпрос на човека и неговата съдба. По нашата ценностна и теоретическа система като съдържание той клони повече към романтизма с това, че „реабилитира“ чувствата, а като стил е модерен. Днес в Италия Атанас Далчев особено широко се възприема от студентската младеж.
Той е поет с рядка аристократична мярка.
– Как виждате проявата на тази мярка в цялостното творчество на поета?
– Според мен само на нея се дължи сдържаността и „скъперничеството“, с които Далчев ни поднася своите дарове: няколко книжки с лирика, сбирка с фрагменти, размишления в проза, серия преводи в сътрудничеството с Александър Муратов. В замяна на това почти всичко, което е написал, ще остане в историята на литературата, и не само на българската. Както знаете, в един от фрагментите си той казва, че не само не публикува, но и не пише неща, които не са хубави. Главната причина за това е, че за Далчев поезията не е нито занаят, нито игра (достатъчно показателна е дългата пауза мълчание в неговата поетическа дейност, почти от 1940 до 1960 г.). Да поетизира за него, както и за всеки истински писател, беше начин да живее, беше усилието да чувства и после да предаде в етични и естетически изрази с универсална валидност своя личен опит на човек.
– Вие казвате „етични и естетични изрази“, какво точно се крие зад това определение?
– За мен като познавач на цялостното му творчество е сигурно, че пътят на Атанас Далчев бе едновременно етичен и естетичен; път, в който спонтанността на литературния продукт (за това Далчев ни говори в своите „Фрагменти“) не среща препятствие при изработването на формата, нито неговата човечна непосредственост среща препятствия в посредничеството на изкуството. Яснотата, както Далчев показва по този въпрос като критик, е вероятно и едно отражение на конкретния му опит като поет.
– Коя черта от поезията на Далчев Ви е направила най-силно впечатление?
– При един такъв сложен и многоизмерен поет е трудно да се даде отговор, но аз ще се опитам. Ще започна с два трайни образа на поета – огледалото и прозореца. Огледалото при него има функция, подобна на тази на прозореца. То, както и прозорецът, „огражда“ действителността и я изразява с образи, т.е. то отразява света такъв, какъвто поетът го носи вътре в себе си, преодолявайки трудностите на реалността, от които като че ли чрез вълшебство той прави да се роди един нов свят – да си припомним стихотворението, в което хамалинът носи на гръб огледалото: „Носи той в ръцете си човешки цял един нов и дивен свят“. Митологизирането представлява най-зрялата фаза на процеса на създаването на този „нов свят“ и заедно с това то е и превъзмогването в най-пълен вид на дуалистичния конфликт (стихотворението „Метафизически сонет“), от който се развива поезията на така етично заангажирания Далчев. Митологизирането е път към митичните места и често недостигнатия бряг в тях, които въплъщават неподвижната и непокътната красота на бляна. Далчев намира пръв новата цел: чувството, пълно със земни неща, което гони всяка сянка на съмнение в солидарността и здравината им, в осезаемостта и силата на тяхната физичност. Точно тук се корени езическото вдъхновение на Атанас Далчев, при което потопяването в природата възвръща на поета образа на „древния горски бог“ (стихотворението „Пан“), на който той дава предимство, далеч над литературните размишления, в името на дионисиевското начало, съотнесено към свят с телесни размери, човешки достъпни и прости.“
Това успях да откопча от проф. Грачоти в краткия ни разговор в коридорите на университета, между две заседания. Новият свят на Далчев за мен, за голяма част от връстниците ми е и нова поетика, която оказа решаващо влияние във формирането ни като литератори. Тази поетика може да видим превъплътена, съобразно творческата даденост, и у редица поети от 60-те и 70-те години и онзи, който се е поучил от нея, имаше – и има – незаменим помощник в „овладяването на действителността“, както се изразява Далчев в един от фрагментите си.
1987 г.