Актьорът би трябвало да участва активно в дискусиите на своето време. Той може да въздейства на публиката като разказвач на истории, които могат да бъдат историите на всеки от зрителите. Интервю с режисьорката Неда СОКОЛОВСКА и с актрисата Пламена ПЕНЧЕВА.
Напоследък често си мисля за Брехт. Връщам се към неговото „отчуждение” и го пренастройвам към нашите географски ширини. Отчуждението в актьорската игра е метод, при който играещият избягва традиционното превъплъщаване в ролята, а коментира и излага пред публика позицията чрез ефекта на отстраняването. Обвързвам днес този актьорски метод с противоречивата ни роля на архитекти в това общество. Нито прекаленото вживяване с излишен патос, нито тоталната изолация биха били полезни. А златната среда е утопична. Мисля си за това, докато прехвърлям парчета картини от последните спектакли на Неда Соколовска и Студиото за документален театър Vox Populi (vox populi – глас народен ). Всеки техен проект изненадващо балансира между силата на коментара, категоричната обществена позиция и чисто емоционалното, човешкото, състрадаващото. Защото и в двете трябва да сме еднакво активни, откровени и точни. Представленията на екипа – „Невидими № 1”, „Невидими № 2: Фу”, „Невидими № 3: Дом”, „Яце форкаш” , „Майките”, „Протест mp3” – събуждат това заспало усещане за активност и емпатия в живеенето ни като част от изграждането на социума. Студиото първо в България се занимава с вербатим техниката, която залага като театрален материал реално записани интервюта, текстове, снимки, видеа и спомени на съществуващи хора. Тук отсъства любимият на театъра нафантазиран образ, няма измислени истории и непреживяни чувства. Напротив – документалният театър улавя живота в най-чистата му и болезнена форма на развитие, в неговата жива пулсация и движение. Между този пулс и истинската случка се ражда представлението.
Не са много примерите в българското театрално изкуство, които директно изследват и се занимават с обществено важен проблем. Не просто обществено важен, а общочовешки, болезнено врязващ се в живота и надвиснал на ръба. През годините на своето развитие студиото за документален театър (създадено през 2012 г.) потвърди своята роля в отразяването на истини, които премълчаваме. Правеше го тихо, без помпозни демонстрации и претенции, с чистите средства на театъра, който дълбае и шепти. Неда Соколовска създаде един вид театър, който по общите критерии е определян като документален, защото борави с реални случки и хора от действителността, но аз бих го нарекла просто „човешки”. Именно защото поема отговорността да борави с тези истории с такава откровена ангажираност и съпричастност, превръщайки ги в пряко средство за общуване с хората. В този смисъл публиката е пряк участник, активен свидетел на случващото се на сцената, което прави от спектаклите възможен социален катализатор на реакции, действия, защо не на решения за промяна.
Театърът винаги е отразявал, отразява и ще отразява конкретното време, в което се случва. Той е скритият или явният, откровеният или неразчетимият почерк на определен контекст. Споделената отговорност на проектите на Vox Populi запали през последните години една различна гледна точка и за самото създаване на театралното представление. Свикнали сме да наблюдаваме театралното изкуство като акт на поддържане на някаква илюзия, нереално време от действителното, което изгражда други реалност и измерение. Документалният театър видимо работи само с реалното, материалът му може да бъде докоснат и видян, но създавайки своите живи истории, той превръща актьора едновременно в журналист, етнолог, изследовател (всички спектакли на студиото се създават след предварително проучване и събиране на материал, в което участват и актьорите), един вид архивар на моментите. Представете си сценична игра, която е реална, ненамислена, но в същото време над действителното актьорът трябва да изгради неуловима и едва видима граница между актьорското си и личното си „аз”. Той е и коментатор, и актьор, и личност, която участва пряко със своята позиция, съпричастност и емпатия към проблема. Това отваря нов хоризонт към същността на актьорската професия (и напомня Брехтовата мечта) – актьорът е човек, който би трябвало да участва активно в дискусиите на своето време. Той може да решава, действа и пряко да въздейства на публиката като разказвач на истории, които могат да бъдат историите на всеки от зрителите. Това несъмнено е стъпка не само към един социално активен театър, а и към един социално възможен актьор, който създава ролята като реакция и отговор към нещата, които не му се струват нормални.
Да изчистим от праха думата „уважение”
Интервю с Неда Соколовска
Документалният театър говори с думите на хората – тези от улицата, тези зад ъгъла, скритите, тихите, подминаваните. Възможно ли е реализирането на мечтата за един истински социално активен театър?
Неда: За да сбъднем тази мечта, е необходимо да открием необезпокоявана територия на социалния театър, на която той да може да генерира идеи, да привлича съмишленици и да се развива. И тук под територия не разбирам абстрактно поле, а много реална точка за среща на документалния театър с неговата публика. Театърът неизменно се свързва с мястото, където се показва. Въпреки че досега имаме възможно най-гостоприемния домакин , Центъра за култура и дебат „Червената къща”, не мисля, че Vox Populi може да се развива пълноценно без собствено пространство, без „дом” на социално-ангажираното и документално изкуство. Не ми се иска да отправям упреци и да задавам въпроси „защо” и „как може”, но бих искала да изразя надежда, че културните институции скоро ще разпознаят документалния театър и ще съдействат за осигуряването на пространство за него. И изобщо ще обърнат внимание на независимите сценични форми като нужни, комуникиращи и релевантни, не само към културните нужди на днешния ден, но и в контекста на международните театрални процеси.
„Мисията ни е да се противопоставим на безразличието. Трябва да събудим онези сетива, които правят човека нещо повече от сънена консумираща единица.” Това е написано в манифеста на студиото. Усещаш ли някаква промяна в нагласата на хората през последните години, в които създавате документален театър?
Забелязвам с радост, че интересът към документалния театър нараства и че пионерството на Vox Populi не остана самотен опит в полето на независимия театър, а вдъхнови и други колеги и артистични колективи да се насочат към театралната документалистика. Това определено създава оживление в нишата и не позволява на документалните практики да се маргинализират. По отношение на публиките мога да кажа уверено, че приемът на нашите спектакли е бил повече от положителен. Хората като че ли съзнават нуждата от изкуство, релевантно към техния живот, разбираемо, човешко. Както и нуждата от театър, в който могат да разпознаят себе си и Другия. А именно това е предназначението на Vox Populi – да стимулира хората да се запознаят, да съпреживеят и да се свържат помежду си.
Начините, по които работите с актьорите, са съвсем различни от класическата психологическа игра. Разкажи ми малко повече за процеса, в който се въвличат? Бихме ли могли да кажем „документална игра”?
Има няколко задължителни актьорски условия, които се опитваме да канонизираме за фазата на развитие, в която е Vox Populi сега. Актьорите трябва да са любопитни към околния свят, да умеят да разцентроват АЗ-а от орбиталното движение на мисълта си и да я насочат към ОБЕКТА, към външния свят. Актьорите трябва да са подвижни – във физически и психологичеки смисъл. Движението и активната лабораторна работа запълват огромна част от репетиционното време. Друго много важно условие за актьора е да уважава работата си и себе си в нея, изключвайки всеки пристъп на ирония, скептицизъм и недоверие. Изобщо „уважение” е дума, която ми се иска да извадим от прашното, да почистим и да използваме по-често. Да уважаваш – това значи да разбираш, че нещо е съществено, да стъпваш в изкуството със съзнанието за важността му. С мисълта, че те посещават 50 -100, колкото и да е души, които са отделили час и половина от своето неопределимо житейско време за теб. Времето и отделеното внимание са много ценни, артистът е длъжен да ги уважава и да бъде благодарен за тях във всеки един момент.
Думата „дом” прозвучава като аларма за събуждане в последното ви представление „Невидими № 3: Дом”. Как виждаш днес реализирането на социалната емпатия?
Емпатията не може да се реализира – тя не е външен, действен и обективен процес. Емпатията е дълбоко личен момент на свързване с Другия и осъзнаване на великата холистична истина. А именно, че хората са скачени, всичко е скачено и споделянето на болката, и на радостта са лечебни за целия унисон от човешки души.
Театърът допуска ли решения? В този последен проект вие организирахте събиране на дрехи. Какво още можем да направим?
Събирането на дрехи е най-малкото. Основната отговорност е в променянето на нагласата към различните хора, в това да обърнем внимание на незабележимите и да пазим достойнството на унизените. Един важен човек за „Дом” ми каза веднъж: „Истинската благотворителност не е да подадеш хляб на гладния, а да го направиш така, че да опазиш неговото достойнство. С уважение и обич.”
Следващият ви проект в свързан с цирковото изкуство. То като че ли е изчезващо в България, или хората не го търсят. Какво те накара да се приближиш към него?
Точно това. Фактът, че е изчезващо и хората не го търсят. Ние живеем във време на главоломно изчезващи неща. Всяко усилие за тяхното съхранение е природозащитно, исторически важно и много спешно.
- „Протест.мр3”, © Стефани Ханджийска
Чувствам театъра на Неда много по-близък
Актрисата Пламена Пенчева
Пламена, ти завърши съвсем скоро академията със специалност „Театър на движението – пантомима”. Как се случи срещата ти с Неда Соколовска и какви са твоите усещания за този тип театър?
Пламена: Струва ми се, че театърът, който занимава Неда, е много по-простичък от други типове театър. Аз го чувствам по-близък и по-разбираем, може би по-човешки. С нея се запознах на един уъркшоп, в който тя ни представи вербатим техниката и своята работа върху нея. Участвах в едно представление, което отразяваше протестните събития в София – „Протест. mp3”, след което тя ме покани за този проект. Първоначално нямахме пространство и се събирахме в едно малко заведение, много дискутирахме и говорихме за това, което ни предстои. Първо имахме тренинг, а по-късно започнахме своето търсене на хората по улиците.
Как ти се отрази контактът с тези хора?
Винаги съм обичала да наблюдавам хората, особено по-странните, които видимо са извън нашия обсег на общуване. За мен тези бездомни хора не бяха нещо съвсем ново и непознато. Интересно и различно преживяване беше самото общуване с тях.
Как провеждахте разговорите?
Когато те се събираха и чакаха за храна в един парк. Повечето от хората бяха много отворени, но докато чакаха обяда си, не мислеха за нищо друго. Интервюто не им беше важно, виждах как погледите им блуждаят, не се задълбочават в говоренето. И тогава, когато те са мнозинство, аз самата не се чувствах достатъчно спокойна и свободна да общувам. Истинската близост се постигаше в по-личните срещи. В тях разбирахме колко много има в тези хора, колко много не знаем за тях.
Как тези срещи те промениха?
Основното, за което мислих, беше как да се предпазя от страха, да се изолирам от нормалната реакция: „О, дано никога не се случи на мен!”. Да не възприемам неизвестността като нещо страшно. Да усетя отговорността, която имам аз като част от това общество. Защото проблемите, които съществуват в него, не са само мои, те са и на всички останали.
Част от въпросите са зададени по време на МТФ „Варненско лято” и са публикувани в бюлетина на фестивала.
