С откриващия филм „Питай Е. Джийн“ 28-ото издание на Солунския фестивал за документално кино (5–15 март 2026 г.) заложи едновременно на сензацията и актуалността. В центъра му е американската журналистка и писателка Елизабет Джийн Каръл, която завежда дела срещу Доналд Тръмп за сексуално посегателство и клевета и се превръща в първата жена, победила го в съдебната зала – при това два пъти – макар заради безкрайни обжалвания все още да не е получила нито цент.
Режисьор и продуцент на филма, Айви Мейрпол открехва завесата към пъстрия и авантюристичен живот на Карол – от ранните ѝ години и началото на кариерата ѝ като един от ярките женски гласове в традиционно мъжките медии „Ескуайър“ и „Плейбой“, през нашумялата ѝ книга „За какво са ни мъжете? Едно скромно предложение“, до токшоуто по NBC и дългогодишната ѝ рубрика за съвети в женското списание „Ел“ „Питай Е. Джийн“, която редакцията прекратява, когато започва първото дело срещу Тръмп. С хумор, смелост и непоколебима откровеност Карол разказва не само собствената си история, но и поставя под въпрос дълбоко вкоренени обществени модели.
Самата Мейрпол е известна със социално-политическите си документални филми, които изследват сложни и противоречиви моменти от американската история. Внучка е на Джулиъс и Етел Розенберг – двойката, екзекутирана през 1953 г. от Федералното правителство на САЩ за шпионаж в полза на СССР; тема, към която тя се връща в дебютния си филм „Наследница на една екзекуция“ (2004). Сред по-известните ѝ работи са Indian Point (2015) за ядрената централа край Ню Йорк и номинираният за Еми документален филм „Побойник. Страхливец. Жертва. Историята на Рой Кон“ (2019), посветен на адвоката Рой Кон – ключова фигура в преследването на Розенберг и по-късно ментор на Доналд Тръмп. Повечето филми на Мейрпол се отличават с внимателно изследване на историческия контекст, емпатия към героите и избягване на еднозначни категории като „герои“ и „злодеи“. „Питай Е. Джийн“ също разкрива пред погледа многопластов свят, граден на екран в продължение на шест години, но на първо гледане избожда очите памфлетната антитръмпистка реторика, която не допуска съмнение във версията на героинята. В страна като САЩ обаче, където яростният лобизъм е установена практика и чийто успех е въпрос единствено на пари, разбираме желанието на Мейрпол „да даде пространство на глас, който досега е бил заглушаван“.
В това интервю, направено в деня след премиерата на филма в Солун, режисьорката Айви Мейрпол говори за срещата си с тази изключителна героиня и за предизвикателствата да се разкаже толкова лична и същевременно политическа история по един несиметричен и откровено пристрастен начин.
Как се захванахте с историята на Е. Джийн Каръл?
За пръв път видях името ѝ в New York Magazine под откъс от книгата ѝ „За какво са ни мъжете?“, която тя започва почти на шега – с план да обиколи Съединените щати и да пита жените за какво всъщност са им нужни мъжете. Но това съвпада и с момента, когато в САЩ набира скорост движението MeToo – именно тогава се появяват и разкритията за Харви Уайнстийн. Докато чете тези истории, тя осъзнава, че не е напълно честна със своите читателки за собствения си опит с мъжете. Затова решава да състави списък на най-отвратителните мъже, които е срещала. И, разбира се, Доналд Тръмп е вътре.
New York Magazine публикува именно тази част от книгата. Преди това не знаех нищо за Е. Джийн Каръл, но бях дълбоко впечатлена от подхода ѝ. По онова време вече около 26 жени бяха обвинили Тръмп в сексуално насилие, така че самото обвинение не беше новина. Новото беше начинът, по който тя разказваше историята си, и фактът, че една по-възрастна жена говори публично за това. Помислих си: това е важно.
Лесно ли ви допусна Е. Джийн Карол до себе си?
В началото тя категорично отказа – заяви, че по-скоро би си изяла обувката, отколкото да участва във филм. По онова време много режисьори се опитваха да се свържат с нея и много от тях бяха далеч по-утвърдени от мен. Но една нейна приятелка разпознала името ми заради мой предишен филм – за Рой Кон. Рой Кон е адвокатът, който наставлява Доналд Тръмп в началото на кариерата му, но той има и особено място в моята семейна история – бил е помощник-прокурор в делото срещу моите баба и дядо, Джулиъс и Етел Розенберг.
Когато Е. Джийн гледала филма ми за него, се заинтригувала. Харесала подхода ми и в крайна сметка се съгласи да поговорим. Разговорът се получи още при първата среща. В документалното кино доверието е всичко. Тя усети, че може да ми има доверие и че не се интересувам единствено от историята с Тръмп – исках да разбера целия ѝ живот.
В смисъл да направите неин портрет, отвъд съдебните дела?
Не в традиционния смисъл. Много хора предполагаха, че ще направя класически портрет с множество „говорещи глави“, които да я хвалят – „тя е невероятна, тя е това, тя е онова“. Но никога не съм искала подобно нещо. За мен беше важно историята да бъде разказана с нейния собствен глас. Не исках други хора да обясняват коя е тя. Нейната история сама по себе си е достатъчно силна. Когато започнахме да откриваме архивни материали, разбрах, че можем да изградим целия разказ около нея – около гласа ѝ, телевизионните ѝ участия, текстовете ѝ.
Изглежда, че тя е споделила доста от личния си архив с вас. Трудно ли я убедихте?
Част от тези сведения тя ми предостави сама, но много други трябваше да открия по мои си начини. Тя всъщност е доста затворен човек. Веднъж ми позволи да посетя складовото ѝ помещение. Умолявах я да ме пусне още веднъж, но никога не се повтори. Дори това единствено посещение беше достатъчно, за да намерим много ценни материали.
Влязох и в мазето ѝ, където открих множество стари видеокасети с токшоуто ѝ „Питай Е. Джийн“, откъси от които виждате във филма, буквално ден преди едно солидно наводнение. Ако бяхме закъснели и не бяхме ги извадили оттам, вероятно щяха да бъдат унищожени. Свързахме се и с архивите на NBC, които в началото дори не знаеха, че притежават тези записи.
Една от ключовите сцени показва как Карол интервюира жена, преживяла изнасилване.
Да, този момент е изключително силен. В записа тя пита жената: „Защо се чувстваш виновна? Защо обвиняваш себе си?“. А когато самата Е. Джийн преживява нападението, реагира по същия начин – със самообвинения. Този архивен кадър разкрива едно дълбоко противоречие. Виждаме човек, който изглежда изключително уверен – почти противоположността на стереотипната представа за жертва. И въпреки това тя носи в себе си същото чувство за вина. Механизмът му е дълбоко вкоренен.
Във филма се казва, че в един момент тя е била дори по-известна от Доналд Тръмп. Наистина ли е така?
В определен период тя наистина е навсякъде – особено в Ню Йорк. Рубриката ѝ „Питай Е. Джийн“ в „Ел“ е изключително популярна в златната епоха на списанията, когато модните издания имаха огромно влияние. Така тя се превръща в една от най-разпознаваемите колумнистки за съвети в страната. Хората я наричат „леля Е.“. Освен това постоянно се появява по телевизията – при Опра Уинфри, в „Политически некоректно“ на Бил Мар и в много други предавания. Във филма използваме само малка част от тези участия.
Но освен всичко друго, тя беше и сериозен журналист. Когато започнах да чета по-старите ѝ текстове, разбрах, че прави своеобразна гонзо журналистика, която е изключително смела. Лично аз намирам писането ѝ дори по-вълнуващо от това на Хънтър С. Томпсън, например.
Любопитното е, че тогава тя не се е определяла като феминистка.
Да, това е едно от интересните противоречия в личността ѝ. Ако гледате някои нейни стари телевизионни участия – например при Джералдо Ривера – ще видите как тя дори критикува жени, които обвиняват влиятелни мъже, като казва, че просто трябва да им кажат да се махнат. В същото време тя насърчава жените да правят кариера, да не се ограничават в традиционни роли, да бъдат независими. Така че отвън тя изглежда напълно феминистка. Но пък ѝ харесва идеята да бъде „единствената жена на масата на момчетата“. Пише за списания като „Ескуайър“, „Плейбой“, „Аутсайд“, традиционно доминирани от мъже. Това е част от нейната идентичност.
Променя ли движението MeToo нейните възгледи?
Много. Днес тя вижда нещата по различен начин. Беше силно развълнувана не само от жените, които започнаха да разказват историите си, но и от журналистките, които разкриха тези случаи – особено Джоди Кантор и Меган Туи от „Ню Йорк Таймс“. И мисля, че тогава започна да осъзнава нещо, което преди не беше изпитвала напълно – чувството за женска солидарност.
Опитах се да го подчертая във филма, с акцента върху приятелствата ѝ с други жени – с писателката Лиса Бърнбах и журналистката Карол Мартин, които застанаха до нея по време на процеса, въпреки че самите те се страхуваха от последствията.
И тук има една важна подробност. Първоначално тя изобщо не възнамерява да съди Тръмп. Просто решава да разкаже какво се е случило с нея. Делото започва по-късно, когато Тръмп публично да я нарича лъжкиня – от Белия дом. Тогава тя решава да предприеме съдебни действия.
Друга спорна точка е прекратяването на рубриката ѝ в „Ел“. Защо не завежда дело срещу списанието?
Мисля, че това би било невъзможно. „Ел“ принадлежи на огромната корпорация „Хърст“ и те просто са ѝ заявили, че става дума за „бизнес решение“, което е трудно оспоримо. Освен това Е. Джийн Карол не е човек, който по природа търси съдебни конфликти. Ако Тръмп не беше започнал да я напада публично, съм убедена, че тя никога нямаше да заведе дело срещу никого. Но загубата на рубриката след толкова години работа беше много болезнена за нея.
Опитахте ли да снимате или да разговаряте с хора, свързани със съдебните процеси?
Не, защото това е изключително трудно. В съдебната зала не се допускат камери и аудиозаписи. Освен това по време на втория процес дори нямах възможност да разговарям с Е. Джийн или с адвокатката ѝ Роберта Каплан. За известно време спряхме работата по филма, защото самото му съществуване можеше да създаде юридически проблеми. Реших да запазя историята в рамките на най-близкия кръг около нея.
Уязвимата страна на филма е, че представя само гледната точка на героинята. Защо решихте да не включвате гласове от страна на Тръмп?
Всъщност ние чуваме и него – чрез кадри от неговото съдебно изслушване. Но всеки, който говори от негово име, би повторил същото: че тя лъже, че всичко е политическо и т.н. Това не би добавило нищо ново. Неговата версия вече е навсякъде в медиите. Нейната история никога не беше разказвана изцяло. Документалното кино невинаги може да бъде симетрично. Понякога задачата му е да даде пространство на глас, който досега е бил заглушаван.
Сблъскахте ли се с критики за този избор?
Все още не, защото филмът не е широко разпространен. Засега сме го показвали главно на фестивали, където публиката обикновено е по-отворена и прогресивна, така че това е „балон“. Истинската реакция ще дойде, когато филмът излезе по кината. Най-голямото ни предизвикателство е разпространението. Засега нито един голям дистрибутор не е купил филма. Затова планираме независимо кинопускане – първо в Ню Йорк, Лос Анджелис и Вашингтон, главно в артхаус кина. След това се надяваме да го покажем в университети и колежи, защото младата публика реагира много силно на него. За мен тази история е важна, защото показва човек, който никога не се е виждал като борец – и въпреки това се изправя, преминава през тежка съдебна битка и печели. В днешния свят това е силно послание.
