Стихосбирката „Кучета” (ИК „Жанет” 45) е разделена на три части – „Кучета”, „Лампи” и „Тела”. Атмосферата в нея те пренася в други пространства и време, паралелно, но и свързано с действителността и заобикалящия ни свят. Откровена и категорична, втората книга на Александър Байтошев те захапва и трудно те пуска.

Каква беше първоначалната ти идея да създадеш тази книга и да я назовеш по този начин. Какво е разстоянието, което си извървял между двете книги?

Около две години, като може да се каже, че втората си книга „Кучета” я писах в малко по-труден период от живота си. Според мен се получи по-различна от първата ми книга. Има няколко текста, които са малко по-стари. Защо „Кучета”? Избрах този образ, за да изразя човешки състояния. И мисля, че е особено подходящ за състоянията на хората в градовете. Заради това се казва „Кучета”, това е моят образ, който съм избрал.

В книгата ти присъства нищетата на градския човек. Усещат се липсата на дом и оскотяването, душевно и телесно. Припокриване на животинското и човешкото, това ли си търсил?

Първоначалната идея, когато започнах да пиша тези стихотворения, беше за оцеляването, което, както при едно улично куче, е по-важно от всичко останало. За тези хора дори може да се каже, че оцеляването се равнява на някакво постижение, по-високо дори от духовното просветление. Чисто физическото оцеляване. От друга страна, исках да говоря за хората, които са водили битки за своята странност. Също така и за хората, които са придобили своята странност заради обстоятелствата в живота си. За хората, на които им липсва всякаква подкрепа. На едно улично куче му липсва всичко. Исках да говоря за хората, които разчитат предимно на себе си. И за това как им липсва дом. Тяхното търсене на дом. Занимаваше ме как тези хора, които са в неприятни ситуации и обстоятелства, продължават да се занимават с някакъв вид изкуство и как не отстъпват от желанието си да го правят, въпреки липсата на споделеност. Интересуваха ме главно тези хора, които нямат дори приятели, с които да споделят това, което правят, за този творчески процес, който е извън всякакво признание, извън всякакво споделяне. Как въпреки нуждата от оцеляване, успяват да направят и тази допълнителна стъпка в живота си. Понякога тази натоварваща странност, която може да се дължи на изключване от социума, би могла да бъде спасение за тях, защото би могла да ги подтикне към нещо творческо.

Стихотворенията в книгата за конкретни хора ли са писани, или са състояния, през които си преминал?

Да, наистина, това са състояния, през които съм преминал, но ми се иска по някакъв начин те да достигнат и до читателите. Според мен има хора, които биха се разпознали. В своята самота биха открили нещо в тази книга, което да ги накара да не се чувстват толкова самотни, и цялата тази липса на споделеност – книгата да я облекчи.

Чрез споделяне на самотата човек успява да избяга от нея.

Да, аз мисля, че това е много важно за литературата като цяло.

Градът е основната сцена, на която се разгръщат стиховете ти. Какво е градът за теб?

Самият аз съм израснал в София и градската среда ми е много близка. Но сега като погледна двете книги от дистанция, бих могъл да кажа, че състоянието, в което си, определя начина, по които виждаш средата, в която живееш. Особено в града. „Прах и драскотини” като ранна книга беше със съвсем друго внушение. Там покоят за мен беше много важен, внушението за спокойствие, за отворено, празно пространство, за нищото. Докато при „Кучета”… В града има повече болка просто. Заради нещата, които съм изживял през тези две години. Те определено се отразиха върху това как виждам средата, в която живея. По много по-остър начин. Започваш да виждаш бездомници, улични кучета… Не мога да кажа, че съм виждал света през техните очи, но съм ги чувствал много по-близки. Много пъти ми се е случвало да видя бездомни хора, които са луди, викат, крещят на улицата, случвало ми се е да отида до такъв човек и да го заговоря. Веднъж си спомням, срещнах една жена, която не беше психически добре. В момента, в който я заговорих, тя показа абсолютно човешкото в нейната сърцевина и когато разговорът приключи, тя отново потъна в своето състояние, съпроводено с викове. Според мен е много погрешна представата на хората, които се плашат от тях. Когато общуваш с тях, те стават адекватни и човечни. Имат много здрава сърцевина и здравият разум в тях е силен. В дадени моменти изпадат в други състояния, но това не им пречи да общуват по човешки начин.

Самотниците

Разминавам се с хората –

всеки казва,

остави ме на мира,

без да го казва.

Искат да са близо

до някой апартамент,

тяхното атомно убежище,

защото може да завали.

Дъждът ще се излее,

ще изнамери всички.

Улиците ще са постарому,

а самотниците се преместват

на нов ъгъл

Ти си и художник. В стихотворенията ти се виждат ясни образи, като снимки. Кадри от филми. Доколко визуалното е важно за теб при създаването на едно стихотворение?

Изключително важно е за мен, понеже се занимавам с изобразително изкуство. Интересува ме влиянието на различните изкуства. Учил съм се от киното, за пример мога да дам Кратко стихотворение за любовта, което е препратка към „Кратък филм за любовта” на Кшищоф Кешловски. В стихотворението има един образ на връзка за обувка, който е от „Двойният живот на Вероника”, отново филм на Кешловски.

Кратко стихотворение за любовта

Бих искал да ти подаря нещо,

но нямам нищо.

Остана ми една здрава връзка от обувка.

Само ако ти я подаря,

ще бъда свободен.

Знам, че не харесваш връзки от обувки.

Представи си, че е нещо друго.

Представи си, че съм аз.

Мислил ли си, че тези стихотворения ще бъдат събрани в книга, или когато започна да работиш по нея, видя общото между тях и ги обедини. Виждал ли си я като цяло, или всяко едно стихотворение е индивидуален кадър, индивидуално усещане?

Търсил съм този ефект на цялост на книгата, но може би по стечение на обстоятелствата, това, че са писани в много дълъг период, който беше наситен с еднакви емоции, помогна на книгата да бъде цялостна. Тя премина през много редакции, имаше някои текстове, които не бяха за нея, бяха много по-тежки, и реших, че са излишни. Те се вписваха в нейната естетиката, но бяха прекалено болезнени, не исках книгата да носи чак такова внушение. В началото стихотворенията бяха по-малко и добавих няколко, които да я олекотят. Искаше ми се да носи настроението на болезненост, но едновременно с това да бъде и приятна за четене. Понякога, когато има много болезнени текстове, книгата губи.

Редактор на книгата е Екатерина Йосифова. Какъв беше процесът на работа с нея?

Работата с Екатерина Йосифова беше много ценен опит за мен. Тя е голямо име в българската поезия и изключително прецизен редактор, с грижа за текстовете, за автора, държи на диалога. Тя извади сложни неща от текстовете, махна слаби редове и образи, които не бяха изведени докрай. На някои места успя да ме накара да усетя и да вкарам ирония в текстовете, което за мен беше много сложно, дори непосилно понякога. Показа ми как това се прави, което за мен е изключително ценен опит. Много съм й благодарен.

Кучето и аз

В колибата спим

кучето и аз,

разтопяваме се,

когато слънцето изгрее,

малко хляб,

светлината на луната,

достатъчни са.

Добър е покривът,

нищо че е от картон,

добри са стените,

облепени с хартия.

Не съществуваме

извън нашия дом.

Само съседът ни,

стогодишният дъб,

успява да ни види –

капки восък по земята.

„Не съществуваме извън нашия дом”, какво е това за теб?

Метафора за дома на човек. Когато той носи дома в себе си, му е много по-лесно да премине през всякакви неща, които му се случват. Напада го тревожност, когато се среща с трудности. Но ако този дом в него е непоклатим, той го разпознава, дори през призмата на всички различни емоции, чувства, мисли, които го връхлитат непрекъснато.

Дом

И е лесно –

обръщаш себе си,

обелваш се,

живееш продължително,

поглъща те нежна акула.

Устата й ти става дом.

Отново.

Много често при бездомните хора домът е Бог. В твоята книга това се усеща много силно.

За мен Бог е дума, която има изключително голяма сила. Не бих могъл да изразя достатъчно нейната важност. Бог е убежище за мен. В тази книга съм се опитал да представя Бог като убежище в човека. Нещо, което го пази, нещо, към което той би могъл да се завърне, и нещо, което никога няма да го остави. Много неща те оставят, обаче ако Бог те остави или ако ти самият не го разпознаваш, тогава би било непосилно в определени ситуации да се справиш. Би било ужасно, ако Бог те остави. Като в този случай мога да кажа, че това е и домът в човек.

Александър Байтошев (1983) е завършил Националната художествена гимназия за изящни изкуства „Илия Петров”. Дипломира се в специалностите „Изкуство и дизайн”, Technical College (Bath, England) през 2001 г., „Семиотика и педагогика на изобразителното изкуство”, СУ през 2008 г. и „Графичен дизайн”, НБУ през 2011 г. Докторант е в специалност „Изобразително изкуство” в СУ . През 2006 г. заедно с поети и художници създават Арт лаборатория „Николай Райнов”. Има една самостоятелна изложба – „Едностайни преживявания” (2014). Автор на две книги с поезия „Прах и драскотини”(2012) и „Кучета” (2014).

Представянето на стихосбирката „Кучета” от Александър Байтошев ще бъде на 8 април (сряда), от 19 часа, в Културния център на СУ „Св. Климент Охридски”.