1
6016

Домът и „ларите”

Когато се замислям за вещите в един семеен дом, давам си сметка, че същностно домашното в тях – метафорично казано – са „ларите”. Онези семейни, домашни духове, които, според древните римляни, следят за съблюдаването на традициите и нормите на родовия дом. Духовете именно на домашната порядъчност, внушаващи на людете и на целия дом определена свещена жестикулация, определена подредба. Ларите са духове на семейния „ред” и митическата традиция ги свързва родословно с първоотеца на този дом. Ларите проникват в самите вещи, „обитават” в тях, придавайки им особена стойност и повече-от-физични качества; държат в свещена нерушимост техния ред. Всъщност, домашните вещи не са просто вещество, те са ларично вещество – и то до такава степен, че ние никак не бихме могли да възприемем домашните вещи съвсем независимо от ларите в тях. Това са вещи, чиято „биография” е почти физически неотделима от тяхната вещественост. В магазина един сервиз има само брой, форма на чашите, материал, от който те са направени, и нищо повече. В магазина чашите са, тъй да се каже, безлично-буквални. В дома обаче те битуват непременно с още едно качество – и това е тяхната „възраст”.

„Възрастта” не е безразлична и често пъти буквално налага техните места, тяхната употребяемост – даже тяхното сетивно възприемане. В семейния дом няма нищо, което да не заема своето място в една значима йерархия на възрастите. Дядото и бабата са най-възрастните и в семейното същество това не е просто количествена характеристика, а качествено достойнство. Те са най-близо до субстанцията на дома, семейният дух най-дълбоко е запечатан в тях, те са най-отдавнашните му свидетели. След тях идват майката и бащата, след тях децата. Но и вещите не правят изключение тук. Те са съществено разпределени по възрастовите „чинове” на семейния „таксис”. Те не са просто „дървени”, „кафяви”, „големи” или „малки”. В дома те непременно и непосредствено се изживяват и като „по-големи-от-мен-сина” и като „връстни-на-дядо-ми”. Аз непременно ги имам едновременно и неотделно като принадлежащи на два битийни реда: редът на физическите качества и редът на възрастовите достойнства. Тези чаши например имат свой семеен „чин”. Те са преимуществено съ-временни, връстни, на някого от дома, те са или „бабините” чаши, или „бащините” чаши и това им е тъй непосредствено присъщо в дома, както цвета или формата. В един напълно реален смисъл – аз, който съм физически по-голям от чашите, мета-физически мога да бъда по-малък от тях – и аз неразделно и непосредствено съм физически по-голям и мета-физически по-малък от тези чаши. Тази неразделност на двата реда, в които съществуват домашните вещи, прониква още по-дълбоко, защото моята мета-физическа „малкост” се преживяла дори сетивно. Колкото повече вещите са „изтеглени” към дядовския хронос, толкова те са домашно по-авторитетни, по-главни, по-субстанциални. И в този смисъл наистина леките физически и изящни сребърни чаши на високи столчета се оказват по-тежки (дори сетивно по-тежки), по-„властни”, по-консистентни от огромната ваза, намираща се в майчино-бащиния хронос, а и двете тези вещи се оказват по-тежки, „по-големи” от моето (на сина в семейството) ново легло. Макар че аз, разбира се, мога да взимам и да оставям онези чаши точно по същия начин, по който правят това баща ми и дядо ми, все пак еднаквото физическо боравене е същевременно различно мета-физическо общуване. Ето, дядо ми е истинският семеен стопанин на тези чаши. Именно в неговите ръце те се усещат свои. Той общува с тях като с близки, докато за баща ми те са по-малко близки. Дядо ми просто взима тези чаши, баща ми ги поема, аз ги благоговея. В един дълбок, домашен смисъл тези чаши, с които еднакво добре си служим, все пак повече се у-дават на дядо ми, те са по-малко „лов-ки” за баща ми и са най-„тежки” за мен, техния „внук”.

Едно друго, не физично, домашно-субстанциално „тегло” притежават вещите и то не се измерва в грамове, макар че е точно и неизменно измерено в домашния дух. В дома властва още една, не физическа скала на тегловност – съвършено различна, но съвършено неразделна от физическата. Аз съм някак мета-телесно (и все пак почти телесно) притеснен – душевната ми „мускулатура” е повече напрегната пред фините сребърни чаши от „дядовския регистър”, от субстанциалния регистър на дома; повече, отколкото пред моя нов стол, който физически е много по-тежък от тях, но който аз взимам, местя и размествам с много повече безцеремонност в сравнение с тях. Душевната ми „мускулатура” различава тежестта на „ларите”, както чисто телесната ми мускулатура различава тази на веществата. Ларите и вещите са напълно едно в дома и същевременно съвсем различно – дори до противоположност понякога.

От духа на дома всяка негова вещ получава определена мета-физическа мяра, всяка вещ е определен негов „член” с определена от духа на дома значителност. Докато съществува в дома, от вещта в никакъв случай не може да се абстрахира нито едно от нейните „родови”, ларични качества. Не може да има вещ в дома, която да не се намира в някоя от смислово-йерархичните му точки. Не е представима вещ, която да няма определена „ларична” качественост, да бъде лишена от своя мяра и стойност във „вертикалния”, регистър на дома. С други думи, тук всяка вещ притежава неслято и неразделно „качество” и „чин”.

Но домашните вещи не са и просто функционални, те са ритуално-функционални. В един същински дом с биография чашите например никога не битуват просто като прибори за пиене на определено питие, а всякога като съсъди за конкретно-определено пиене на питие. С други думи, функционалният обхват на домашната вещ обикновено е по-тесен от физически възможния. С тези чаши за вино, в дома с традиция, обикновено не се пие всяко вино. Те не излизат на сцената при всички случаи, когато в дома се пие вино.

Макар като физични предмети, като „оръдия” тези чаши да не съдържат в себе си никакви ограничения спрямо времето на употребата си, като лари обаче те предполагат такива ограничения. Голата „чашност” на тези чаши по никой начин не съдържа препятствие от тях да не може да се пие примерно в петък, а да може да се пие само в неделя. И все пак домашните чаши имат някакво „ларично” свойство, което сякаш ги фиксира към определени дни, дори към определени ритуали. Аз например много добре знам, че има нещо нередно, нещо дори физически невъзможно в това, от сребърните чаши на високи столчета да се пие в други дни освен на големите Господски празници. Сребърните чаши на високи столчета са ларите на коледното пиене на вино-с-цялото-семейство.

Така йерархичната определеност в „чин” и „възраст” прави домашната вещ по-рядка, по-изключителна, или по-честа, по-ежедневна. Като „лара” вещта има свое особено поведение и възможности. Органичната съчлененост на „чинната” с „възрастовата” йерархия, естествено сближава и сродява „ежедневността” с „младостта”. На синовете, на децата, са дадени ординерните дни, на тях приличат (в двойния смисъл на думата – „подобават” и „наподобяват”) ординерните действа, ординерните вещи. Но тази мета-физична „ловкост” на целия синовен регистър е израз не просто на неговата профанност, тя е и проява на щедростта на семейството като порядъчно същество. Защото в това същество на синовете е дадено еже-дневието, дадени са всички дни, дадено е многото (което те наследяват). Бащата е естествено сроден с по-рядката, с по-изключителната вещност в дома – т.е. интуитивно се преживяват като „негови”, собствени, върховите действа.

Макар физически семейните „членове” да живеят непрекъснато, еже-дневно и цело-дневно – по същество, „собствени” и прилични за бащата са не „сутрините” и „вечерите”, не „часовете”, а „обедът”, „вечерята” – т.е. домашните „литургии”, на които той е „главата”. Затова ларично-бащина е не всекидневната стая (която той всякога по-скоро „посещава”), а трапезарията (в която той е на мястото си), не „столовете”, а „креслото” и т.н. Бащините вещи са смислово, „ларично” по-дълбоки вещи – с някак по-бавен, по-ритуален ритъм и поведение.

И накрая, дядото е сроден съществено с изключителната, със сюблимната вещност на дома, с най-висшите „чинове” на предметите, с главните лари на дома. Това са вече не прагматичните, не и насъщно-жизнените, а „свещените” предмети. Негови са не чашите за ежедневно пиене, не и чашите за „неделно” пиене, а чашите за празнично пиене. Ако с обикновените чаши просто пият, ако с „отеческите” чаши се причастяват към духа на семейната цялост, с „дядовските” лелеят духа над семейната цялост: ангела на дома. Пиенето с обикновените чаши е просто физиологично пиене (утоляване на жаждата), пиенето с „отеческите” чаши е вече идеално пиене, пиенето с „дядовските” чаши е култово пиене. „Дядовски” са не сутрините, вечерите, не обедът, не вечерята, не дните, не и неделите, а големите празници (Коледа, Великден, Задушниците, имените дни). Макар и най- кратки във времеви смисъл, „дядовските” моменти са моменти-постоянства, винаги-отново-биващите, пребиваващите във всички времена. Затова „дядовски” е мета-физичният център на дома, където патриархът принася от техните „вечни” и „свещени” места царските вещи: коледната покривка, свещника, сребърните чаши. Тези вещи са най-„дълбоките”, най-„тежките”, най- бляскавите в дома, те са неговата въплътена субстанция – вещи, които имат вечен, постоянен, неизменен дори в подробностите ритъм, които затова трябва да се нареждат винаги в един постоянен порядък, да се използват в строга последователност, с точно определени жестове, съпроводени с неизменни, постоянни думи.

Домът има и цялостен мета-физичен ритъм – ритъм, основан не просто на биологично-функционалния порядък, а на смислов и култов порядък. Цялостната съвкупност от домашни „действа” е йерархизирана. И на нейния смислов „връх”, като главно и най-съществено „действо” може да се окаже не насъщното „работене”, а именно почти безфункционалното в биологично-битов план пиене на вино. „Действата” в дома се нареждат не просто по физическия „хоризонтал” на денонощното време, но и по мета-физическия „вертикал” на дълбоката смисловост. Затова ако трапезата в плоския план на фактичността се пада в средата на деня, то в плана на смисловото домашно време и пространство тя се намира на „върха” му. Ако „работенето” в мярата на времето заема по-продължителния дял в деня, в мярата на домашната порядъчност то може да заема мета-физически най-незначителния дял. И в рамките на годината пиенето от коледните чаши заема най-нищожна част от времето, докато в смисловата йерархия на домашния век то е най-голямото, обладаващо мета-физически най-”плътната” дължина събитие. Дългите делнични часове на всички останали занимания се „съкращават” мета-физически в домашната порядъчност. И това се усеща непосредствено във вътрешното ни чувство.

С други думи, ако Коледата физически е само един ден в годината, то смислово, мета-физически – цялото време е в Коледата, в нея е осветена и „сгъстена” всяка година, в нея времето е „снето”, за да се превърне във винаги-пребивание. Коледата е, тя не настъпва.

Каквото и да говорим, духовният опит за тези мета-физически „изкривявания” на времето и тегловността е съвършено реален за човека и е реално, жизнено-неотделим от опита му за физическото време и тегло на домашните вещи.

Да, семейството е и един дълбинен, мета-физически ритъм – различен, макар и неразделен от прагматичния. Защото наистина е възможно (макар че именно е не-порядъчно) бащите и дядовците трескаво да „шетат”, а жените и синовете да бездействат, и все пак смисловият, онтологичният рисунък на ритъма на сина в дома е по-„бърз”, по-свободен, по-тривиален. Това е ритъмът на „заниманията”. Ритъмът на „дядовското” е по-бавен, по-тържествен по идея, смислово. Дядото се изявява същностно-значимо от празник в празник, той е „синхронизиран” (тоест о-съ-временен) с големия църковен календар – не с течащото време, а с въртящата се в себе си родова неизменност. Неговият същностен рисунък в дома се състои в раздвижването и оживяването на най-„редките” вещи. Той много повече „храни”, отколкото „действа”. Неговите предмети и действия в дома са с много по-големи „интервали”. Докато ежедневните предмети постоянно „бъбрят” в ръцете на домо-чадието, докато домочадието непрекъснато „работи” с нещата, „дядовските” предмети преимуществено „стоят”; дядото преимуществено стои-с-нещата – неговият свят е една констелация-около-него, нещо като вещен ореол около него.

Дядото е хранител на семейните реликви, на субстанциалните „лари”. Неговите ръце почти осезаемо биват усещани като лежащи върху семейните портрети, по стените, коледните чаши на етажерката… Ръцете на патриарха лежат върху шкафовете и ключалките и никой не „помни” това по-добре от децата, за които физическата немощ на дядото и мета-физическата мощ на патриарха са органично съединени в своята различност. Дядото „държи” нещата в дома, той е мета-физичната „мишца” на семейното същество.

Домът непременно има свои повърхностни и дълбинни точки и зони, които макар че се намират във физическото пространство на дома, не съвпадат с него. По-скоро в това пространство те съставят една различна от него смислова топология. В един мета-физичен порядък (който е семейна порядъчност) вещите в дома се разполагат в едно друго, „паралелно” с физическото, триизмерно пространство. Макар фактически сребърните коледни чаши да стоят пред гардероба или на една линия с канапето за гости, все пак смислово чашите се намират в основата на дома, а канапето и гардеробът – на неговата повърхност. Домът е стереоскопичен, разчленен смисъл, смислово-стерео-скопично пространство, чиито три измерения не съвпадат с трите измерения на физичното му пространство. Тези сребърни чаши, които сега са пред мен на масата, в същото време – винаги си остават в основите на дома, в неговото смислово- субстанциално дъно.

В едно и също време в дома и пред очите ни се намира и вещният инвентар на делниците, и вещният инвентар на „пиковите” дни, и вещният инвентар на големите празници. В това отношение домашното пространство изглежда еднородно и едносценово. В него винаги по всяко време са поставени едни до други и коледните сребърни чаши, и всекидневната трапеза, и профанната метла, и портретите на прадедите, и домашната Библия. Външният, недомашният поглед не може да разграничи тук „декорите” на различните „сцени” и да ги нареди в уникалния им порядък. Домашният поглед обаче лесно и постоянно ги разграничава. В делника „неделната” вещност странно е „отдалечена” от погледа и ръката на обитателя. От делничната трапеза той мета-физически не може да протегне ръка към шкафа с коледните чаши. Смисловият порядък „разтяга” пространството до съвсем осезателна невъзможност това да стане. В „делничния свят” шкафът с тези чаши е мета-физически твърде далеч, той е зад някаква ларична стена. Или, още по-радикално изразено, – домашното око вижда в понеделник онези чаши не като „сега”-видими, а като „тогава”-видими (в миналата и в предстоящата, в постоянната Коледа).

Всъщност, покоят на дома винаги представлява душевна „напластеност” една върху друга на „сцени”, които имат свое време на актуалност и свое време на хранение. Време, в което „светят”, и време, в което сияят като анамнестични образи, инкрустирани върху картината на настоящето.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияО’кей или сори
Следваща статия„Емпирей“

1 коментар

  1. хъм. много добре се е получило. топло и разбираемо. Една персонална ирационалност обгрижваща дома, поминака, семйството с всичките вещи и традиции. лариите хуманизират екзистенциалното (добро отношение към челятта, робите и добитъка) като предпазват от ексцесиите на персоналните осцилации. аниманизирането на предметите и съществата прави използването им удобно и изискващо уважение. И то във времена когато те са били малко и доста крехки. от днешна гледна точка когато педметите са в изобиие и смяната им става задължителна осухотворяването им е необяснима. въпрки че ве повечето съвремените вещи са смарт. сиреч те вече прритежават някаъв дух чрез който можем да комуникираме с тях човешки. както и да е. интересна е опозицията на персоналните божества срещу пресийския универсален бог, който е хем за всички и хем е твой персонален. за това мъдрия ни народ си е запаазил домашните божества и ревноснтно ги отстоява. все пак много по удбно е да имаме домашни бижества които ни обясняват къде изчезват чорапите от чифта в домашната вселена.