Викаха му Дон Пистолеро, макар че, разбира се, знаеха цялото му предълго име – разпростряло се като шивашки метър с десет стави. Бяха неотделими – високият натежал мъж, облечен в бели дрехи и пристегнат през корема с широк черен колан, на който висеше кобур с револвер и изразителният прякор.
Дон Пистолеро имаше по един златен пръстен на всеки пръст, сресана назад като каска гъста коса, която боядисваше черна и от време на време приглаждаше с ръка, и дълга пура в устата. Той управляваше еднолично селцето и околността му. Всеки ден след сиестата правеше разходка по главната улица до църквата. Придружаваха го петима едри като бизони метиси със залепнали на плещите шапки сомбреро и пушки в ръцете. Всеки ден в часа, когато пристигаше Дон Пистолеро, пред църквата се трупаха бедняци, защото се знаеше, че той ще проведе кратка беседа с всеки и на края ще прецени на кого от всичките да даде златна монета. Тези бедняци не бяха от селото. Те бяха поклонници, запътили се към параклиса на Добрата Дева от Гуадалупе, който се намираше на десет километра от селото и беше прочут с чудесата си. Параклисът беше построен от Дон Пистолеро, когато навърши петдесет. Беше му омръзнало да води битки и да гледа кръв и реши да заживее спокоен живот в хасиендата на баща си.
Оттогава бяха изминали двайсет години.
Той се изкачи по стъпалата, както всеки път, влезе в църквата и запали свещ, придружен от падрето. Сетне му изнесоха отвън стол, метисите застанаха в полукръг зад гърба му и бедняците, сгънати на две, един по един се приближаваха до него и Дон Пистолеро ги изслушваше, като въртеше незапалената пура в ръцете си.
Листата на агавето, посадено около площада с църквата, бяха неподвижни като мечове. Единствено крилата на лешоядите, които кацаха отвъд растенията, разклащаха въздуха.
И този път хорицата, десетина на брой, изплакаха мъката си на Дон Пистолеро. Остана само един, който обаче продължаваше да седи на стъпалата на църквата и не се отправяше към него. Той кимна на един от метисите да го доведе. Едрият мъж енергично отиде до несретника, сграбчи го за рамото и почти го вдигна във въздуха, сгърчен като пиле. Отнесе го до дона и там го пусна на земята. Сетне отново зае мястото си.
Отблизо се видя, че мъжът изобщо не е старец, за какъвто можеше да го помислят отдалеч по окаяния му вид и немощното телосложение, а младеж, около трийсетгодишен, но много изпосталял.
– Защо не идваш да поговорим? – попита Дон Пистолеро.
– Аз съм тръгнал към Добрата Дева от Гуадалупе. Тук просто седнах да си почина. Не знаех, че имате такъв обичай.
– Нищо, сега знаеш. Слушам те.
– Какво да кажа? Нямам нищо за казване. Живях глупаво, отчаях се. А сега искам да попитам Добрата Дева от Гуадалупе как да живея занапред.
– Много си млад, за да си отчаян.
– Имах труден живот. Не познавам баща си. Мама ме отгледа с цената на много лишения. Тя, между другото, е от това село. И аз сега за пръв път попадам в родното място на майка си.
Искаше да се изуча, да ѝ бъда опора. Но аз се хванах на китоловните кораби. Половин година в океана. Като слезеш на пристанището, не си на себе си. Пиене, жени, хазарт, само това. И после, като свършиш парите, един ден те приклещва отново агентът на някой китоловен кораб, напива те и ти дава да подпишеш нещо. И край, пак отиваш да ловиш китове.
Мама почина, без да я видя. Когато научих, това ме разтърси. Стиснах зъби, изчаках рейсът да свърши и реших да променя живота си. И ето ме тук, да попитам Добрата Дева от Гуадалупе какво да правя. Ще стоя при нея, колкото е нужно. Докато ме чуе и ми каже.
– Тази вечер ми бъди гост. Ще се нахраниш, ще се окъпеш, ще си починеш. Да не те гледа Добрата Дева от Гуадалупе такъв. Пък утре ще потеглиш към параклиса.
– Не, нека да ме види какъвто съм. За да знае какво ми е и как да ми помогне.
Младежът пъхна ръка в дългата си коса и я среса назад с пръсти.
– Ще тръгвам, че имам още два часа път.
– Тръгвай. Но после се върни да ми кажеш какво ти е казала Добрата Дева от Гуадалупе. Чу ли, синко?
Момъкът сякаш не го чу. Не се обърна, макар гърбът му да издаваше, че има горещото желание да го направи.
Дон Пистолеро се надигна от стола. И изведнъж се сети, че забрави да даде жълтица на момчето. Беше излязъл вятър, който разклащаше листата на агавето. Лешоядите се криеха в сянката на растенията, някой излиташе, но веднага кацаше друг.
Дон Пистолеро затвори очи, стисна ги силно като при болка и започна да се моли на Добрата Дева от Гуадалупе.
