Ридли Скот не можа да заснеме филм, в който нотингамският шериф е героят, изправил се срещу злодея Робин Худ, но ето че от Disney се осмелиха да сглобят сценарий за „бялата страна“ на Круела ДеВил, злия демон на далматинците. Или по-скоро как симпатичното момиченце Естела се превръща в безмилостна отмъстителка в „Круела“…
Идеята, че всеки лош човек, съпоставен с по-лош, ще изглежда поне малко по-човечен, не е от вчера. Системата „добрият, лошият и злият“ действа безотказно в художественото творчество, но не е много популярна в света на приказките, поне до появата на модерните интерпретации. В дебрите на тв сериала „Имало едно време“ (2011–2018) например могат да се открият всевъзможни трансформации по темата, които намират оправдание, или поне обяснение, на всевъзможни злодейства и постепенно се „оказва“, че зад всяка завистлива мащеха, зла кралица или зловредна фея, се крие травма от детството и/или някоя по-опасна (могъща) сестра, майка, дъщеря и т.н. Това все още не означава, разбира се, да изкараш антагониста в приказката на преден план, поне не за Disney, поне не, докато през 2014 г. не се появява „Господарка на злото“. После в два филма злобната, обидена орисница на малката бъдеща „спяща красавица“ Аурора получава споменатите две нива на биографична „реабилитация“: първо разбираме, че е била предадена, после откриваме, че има кралица, която е по-лоша от Злодеида… А ето, че „Круела“ се справя с всичките задачи наведнъж…
Малко момиченце, с двуцветна прическа по рождение, привлича доста неприятности в училище със сприхавия си нрав и когато е изключена, майка ѝ Катрин решава да я отведе в големия Лондон, където един ден Естела ще стане велик дизайнер, но… По пътя към столицата майката загива нелепо в опит да измоли помощ от тайнствена екстравагантна дама в извънградското ѝ имение и Естела се озовава сама в големия град, където под крилото си я вземат двама джебчии…
В „Господарка на злото“ Стефан два пъти предава любовта на Злодеида, а младата Естела два пъти се оказва изоставена и отхвърлена, по-късно дори „убита“, преди да открие, че категорично се чувства по-добре, когато не се прави на добричка, а е дръзката предизвикателна Круела. Талантът ѝ на дизайнер изглежда най-сетне е признат в модната къща на баронеса Фон Хелман, но когато открива изчезналото колие на покойната си майка, нещата… се объркват. Подобно на кралица Ингрид, която е готова да използва всякакви средства, за да превземе кралството на Злодеида в продължението на „Господарка на злото“, Баронесата интригантка (видимо вдъхновена от образа на Миранда Пристли от „Дяволът носи Прада“) прави изхвърлянията на Круела да изглеждат като екстравагантности на сърдита тийнейджърка…
Злодейският „ореол“ често се дължи на неразбиране на същността на персонажа и превръщането на вътрешните терзания във външен бунт обикновено освобождава негативната енергия и помага за приемането, както се случва със Злодеида. По същия начин Естела оставя Круела да надделее в нея, но сценаристите са се погрижили да запазят зрителската емпатия към обърканата млада жена. Нещо повече, филмът държи да обясни откъде идва неприязънта на Круела към далматинците… Очевидно следва продължение. И все пак, от начина, по който е сложена точка на взаимоотношенията им дотук, никак не става ясно как би могло да се стигне до ситуацията с „кожодерството“ в „101 далматинци“, сочен като вдъхновител за създаването на сценария на „Круела“…
Ако оставим настрана Доуди Смит и детската ѝ книжка, има един по-интересен фактор в изграждането на новия имидж на филмовата Круела – австралийският режисьор Крейг Гилеспи явно си „пада“ по лоши момичета. Именно на него дължим блестящата възможност Марго Роби да докаже актьорския си талант в „Аз, Тоня“ (2017) – филм за скандалната фигуристка Тоня Хардинг, която се разминава с шампионската си кариера заради „инцидент“ с основната ѝ съперница Нанси Кериган. Съдбите на Естела и Тоня всъщност доста си приличат, просто едната е приказен персонаж и може да си позволи да продължи напред. Интересното е, че в качеството си на биографична история предишният филм на Гилеспи е получил обвинения за преиначаване (или може би премълчаване) на някои факти и реакции, което драматургично съдейства за поставянето на образа на Тоня в определен контекст като жертва на обстоятелствата, на възпитанието, на средата, в която е израснала, на майка си… Така почитателите на „101 далматинци“ също биха могли да възразят срещу „преформатирането“ на образа на любимата им злодейка, но предимството при работа с измислени персонажи е „безнаказаната“ свобода на действие, която предпоставя по-удовлетворяващо развихряне на въображението.
Правдоподобна или не, трансформацията на Естела/Круела създава поредната възможност да се погледне на даден човек или ситуация от разнообразна гледна точка, за което в този филм съществено допринасят американката Ема Стоун и британката Ема Томпсън. Първата е същинска фурия в постоянното люшкане между светлата и тъмната страна на талантливата млада дизайнерка, а втората – истинска икона на ексцентричното високомерие и студенокръвие. Ема на квадрат или сериозна провокация към зрителския интерес.
