Демокрацията на Запад беше изтървана от най-представителните интелектуалци, както някога царизмът бе зарязан от руската интелигенция.

Вероятно няма да напиша книга за Достоевски, но нищо не ми пречи да разкажа каква би била тя. В нея не бих се състезавал с множеството фундаментални монографии и дълбокомислени анализи на отделни произведения, а бих допуснал, че читателят вече притежава определени знания за Достоевски и бих осветил неговата фигура и мястото му в световната литература малко по-иначе от вече приетото. Може би именно тази различна интерпретация бе поводът, поради който писането на книга ми се стори опасна и неблагодарна задача.

Изучавайки Достоевски и четейки лекции за него пред американски студенти, не можех да не забележа, че този писател се променя в зависимост от това кой говори за него. Многонационалните достоевсколози май не признават това, като претендират и за научен обективизъм, макар че техните симпатии и антипатии безспорно влияят върху методиката и заключенията им. Историята на рецепцията на Достоевски, сто години  след неговата смърт, би могла да служи и като образец за по-сетнешните интелектуални моди и влиянията на различните философии върху размишленията на изследователя. Като оставим засега встрани руските автори, бихме могли да скицираме няколко фази от рецепцията на Достоевски на Запад, започвайки с Престъпление и наказание, преведена още в края на ХІХ век и високо оценена от Ницше. Но към т.нар. âme slave [1], за чийто изразител е възприеман Достоевски, обикновено са се отнасяли с лека ирония, а френската критика дори се шегувала със Соня Мармеладова, светицата проститутка, като с рожба на сантименталния роман.

Триумфалното шествие на Достоевски в западните страни през първите десетилетия на ХХ век има пряка връзка с новото човешко измерение: подсъзнанието и култа към дионисиевите сили, обединяващи Ерос и Тáнатос. Нещо повече, през ония години съпротивата срещу растящото въздействие на руския писател у автори като Мидълтън Мъри [2] и Д. Х. Лорънс [3] ни кара да се замислим. Д. Х. Лорънс казва, че „при него поразителната проницателност е смесена с ехидна перверзия. Няма нищо чисто. Дивата му любов към Иисус се смесва с извратената и отровна ненавист спрямо Иисус. Нравствената му погнуса от дявола е примесена и с прикрито обожание на дявола“.

Ала тези гласове на съпротива скоро отстъпват пред всеобщото възхищение и славата на Достоевски расте паралелно с тази на Зигмунд Фройд. В действителност Фройд, който по очевидни причини възприемал романа за отцеубийството Братя Карамазови като най-великата писана някога проза, греши в диагнозата си относно епилепсията на Достоевски и се позовава на невярно изложени подробности от биографията на писателя, което Джоузеф Франк [4] доказа. Фройдизмът влияе силно и в продължение на цели десетилетия върху трудовете за Достоевски – през този период бихме могли да наречем психологическо възприемането на неговите произведения. Относително краткотраен и трудно определим е периодът, в който изследователите въвеждат в своя анализ екзистенциалната философия, след което престават да следят мисълта на автора, изразявана устно от героите, и цялото внимание се съсредоточава върху художествената постройка на необикновените романи на Достоевски, тъй необичайни, че въпросът не са ли те край на романа изобщо, не ми изглежда необоснован.

Моите студенти проявяваха разбиране, когато се захващах с психологията на героите или се стараех да им покажа колко много от замисъла на автора се разкрива по метода на структуралните изследвания. Те усвояваха разминаванията между произведението и тази съблазнителна кухня, каквато е личността на гения, доста леко и дори с радост, което е обичайно за млади хора. Попадаха обаче и на проблеми, които възникваха при вглеждането в някои факти. Например трудно им беше да проумеят защо Достоевски обича самодържавната власт, при това не само след завръщането си от Сибир, когато се превръща от революционер в консерватор. Осъден на смърт заедно с група от 21 свои другари, закаран на ешафода и в последния момент помилван (комедия, разиграна по волята на царя), в сибирското заточение той написва три оди – едната за Кримската война със заплахи по адрес на Франция и Англия, другата по случай смъртта на Николай І, в която сравнява царя-жандарм със слънцето и не се смята достоен да произнася неговото име („устами грешными его назвать не смею“) [5], а третата е за коронацията на Александър ІІ. Стихотворенията са много лоши и изобщо не е изключен страничният мотив, т.е. желанието му да облекчи съдбата си, а пък те съвпадат и с онова, което по други източници научаваме за възгледите на автора.

Въпросната биографична подробност, както и други подобни, принадлежат към зона, където пътищата на мнозина достоевсколози престават да бъдат моите пътища, т.е. вниманието ни се насочва към нещо друго. За мен Достоевски е по-интересен като човек, който през живота си е имал един истински романс – с Русия, която той избира за истинската героиня на своите произведения. Може да ни се струва, че психологията на героите му и откритията в композицията на романа го правят наистина международен писател, но неговият национализъм, обожанието му към трона и олтара, шовинистичната му ненавист към католици и евреи, подигравките му над французи и поляци – всичко това го повлича в друга посока. Според мен всичко е сякаш наопаки: колкото повече е руснак Достоевски, на туй отгоре и влюбен в Русия, толкова повече затъва във фобии и мании и толкова по-значителна става ролята му на свидетел на цялата интелектуална история през последните два века. Нали сам казва: Все в будущем столетии, и пророческата му дарба не може да се отрече.

Една от най-важните книги в семейство Достоевски била История на Руската държава от Карамзин [6] и бъдещият писател я знаел от дете. Според този труд коренът на руското величие е в неограничаваната власт на монарсите. Когато затварят Достоевски в Петропавловската крепост, той пише показания, в които излага своите възгледи за монархията, звучащи тъй искрено, че само поривът да отърве кожата не би могъл да ги продиктува. Според него революцията във Франция е била неизбежна, докато в Русия никой здравомислещ не би мечтал за републиканска форма на управление, като се има предвид безславната според Достоевски история на Новгород [7]. Москва попада под татарско иго заради отслабената власт на княза, а оцелява с укрепването й – също както по-късно сила й дава „великият кормчия“ Петър Велики.

Как би могъл да напише това един социалист, последовател на Фурие? [8]. Бихме могли да го припишем на типичното за „достоевщината“ раздвоение, но ще се окажем по-близо да истината, ако кажем, че двете тенденции – социалистическата и самодържавната – винаги са съществували при Достоевски, като са се променяли само акцентите. Неговият колега по петрашевския кръжец Николай Данилевски [9] претърпява подобна еволюция, но вече като апологет на царизма и теоретик на панславянството в съчинението си Русия и Европа той не се отрича от юношеските си социалистически мечтания, а ги включва в тоталитарната си доктрина.

Достоевски разсъждава като държавник. В разговорите, които води като каторжник в Омск, той смята за най-важна задача пред Русия завладяването на Константинопол. Зрялото му творчество, като започнем от първото му пътуване на Запад през лятото на 1862 г., има тази особеност, че ако преди е бил само художник, сега в него заработил и държавникът. Книгите му описват духовното състояние на руската интелигенция, превръщат се в хроника на духовните промени от десетилетие на десетилетие и дори от година на година. И поставят принципния въпрос: какво означават тези промени за бъдещето на Русия, не я ли застрашават? Няма да е голямо преувеличение, ако кажем, че в тях има нещо от следствието, водено от необичайно умен следовател, знаещ какво иска, защото сам е и обвинител, и обвиняем.

В романите на Достоевски руската интелигенция спори по основните проблеми на човешкото съществуване, съвсем не чужди за героите на западния роман, сякаш са отражение на ХVІІІ век или епохата на романтизма, както е например у Жорж Санд. Никъде другаде обаче спорещите не поставят така остро въпроса и не правят толкова крайни заключения. Те драматично преживяват онова, което младият Ницше, връстник на героя от Престъпление и наказание Расколников, нарекъл „смърт на Бога“. При това атеизмът съвсем не е лична работа на индивидуума, който сам по себе си не интересува властта, защото атеистът по правило става революционер, следвайки пътя на предтечата на поколения руски интелигенти Висарион Белински [10]. В Престъпление и наказание злодеянието на Расколников носи сякаш заместващ характер. В действителност той мечтае за велик революционен акт, който ще бъде оправдан от историята. В своите възгледи и стремежи той е съвършено самотен: от едната страна са властите, представени от полицейския следовател Порфирий, а от другата – руският народ. В Сибир простоватите мъжаги, другари по каторга, искат да го убият, защото е атеист. По този начин Престъпление и наказание вече включва формула, валидна за цялото зряло творчество на Достоевски. Стожер, закрила на Русия са държавната власт и искрено набожният – както вярвал Достоевски – руски народ, а интелигенцията е по-скоро заплаха. С какво – показва романът Бесове. Сред поразително проницателните диагнози в този роман може би особено задълбочено е възклицанието на стария офицер, подслушал разговора за това, че няма Бог: „Щом няма Бог, какъв капитан съм аз тогава?“[11]. Този човек напипва връзката между религията и изворите на властта. Не бива да се забравя, че руската интелигенция е закърмена с волтерианство и разсъждения за Френската революция. Обезглавяването на Луи ХVІ днес ни изглежда като едно от многото сензационни събития в историята, ни повече, ни по-малко важно всред останалите. Всъщност това е бил краят на порядъка, граден с убеждението, че кралят управлява, защото е носител на Божия промисъл, а нископоставените властват според неговите пълномощия. Оттогава би следвало да се търсят други източници на властта – поне в заговора, ръководен от човек като Пьотър Верховенски в Бесове. Романът Братя Карамазови, който според замисъла на автора трябва да увенчае творчеството му, има за тема бунта срещу бащата. При това възниква въпросът: фактът, че бащата е зъл и безнравствен, не подкопава ли автоматично бащиния авторитет? Иван Карамазов отговаря с „да“ и така намира основание за бунт срещу бащата, но и против Бога-Отец. По същество Братя Карамазови е трактат за подкопаването от руската интелигенция на авторитета на Бога-Отец, царя-бащица и семейния баща.

Пишещите за Достоевски западни интелектуалци постоянно недоумяват как така човек, дълбоко проникнал в психиката на своите герои, може да има толкова реакционни възгледи. Стараят се да отстранят от полезрението си тези възгледи, за което помага хипотезата за „полифоничност“ в романите на Достоевски. Но те отминават онова, което ги различава и отделя от руския писател. Ни един от тях в своите изследвания или романи не поставя в центъра грижата за държавния интерес. Напротив, емоционално те са на страната на героите, които искат да сринат съществуващия строй. За Достоевски Русия като държава не е просто някаква територия, населена с руснаци. От Русия зависи бъдещето на света: въпросът е дали тя ще бъде заразена от пропълзелите от Запад идеи на атеизма и социализма, както вече се е заразила нейната интелигенция, или царизмът и набожният руски народ ще съумеят да я спасят, нея, призваната да бъде спасителка на човечеството. В следващите томове на незавършения роман Альоша Карамазов е трябвало да представи новия тип труженик, работещ в хармония с народната воля.

В своята славянофилска идеализация на руския народ Достоевски греши. Но като не открива никаква друга надежда, дилемата се очертава ясно: ако „Светата Русь“ не успее да се възпротиви, интелигенцията ще постъпи с нея така, както героите на Бесове постъпват в мащабите на едно провинциално градче. В дългата история на рецепцията на Достоевски в различни страни най-високо, от гледна точка на схващането на неговите намерения, следва да се постави групата руски философи от началото на ХХ век, особено техните статии в сборниците Вехи (1908) и Из глубины (1918). Според тях отрицателните пророчества на Достоевски са започнали да се сбъдват. Може да се каже, че това не бива да ни учудва, защото са били противници на революцията. Но мнението за сбъдналите се пророчества на Достоевски било разпространено и сред революционерите от 1905 и 1917 г. Почитател на романа Бесове бил и Луначарски, първият след Октомврийската революция комисар по народното просвещение.

„…у Достоевски не може да не съзрем пророка на руската революция – пише през 1918 г. Николай Бердяев. – Руската революция съдържаше началата, предвидени от Достоевски, на които той бе дал гениално прозорливо определение. На Достоевски бе съдено задълбочено да разкрие диалектиката на руската революционна мисъл и да направи по нея последните си изводи. Той не остана на повърхността на социално-политическите идеи и построения, а проникна надълбоко и показа метафизиката на руската революционност. Достоевски откри, че руската революционност е метафизическо и религиозно, а не политическо и социално явление. Така той успя религиозно да постигне природата на руския социализъм.“ [12]

Руснаците разбирали политическите проблеми на Достоевски, защото като него мислели държавнически, т.е. придавали значение на последствията от тази или онази идея – антиреволюционна или революционна – щом ставало дума за битност на държавата. За техните западни колеги личността представлявала по-голям интерес, отколкото Франция, Англия или Америка. И действително през ХХ век сред тях широко се разпространява убеждението, че уважаващият себе си човек разбира съществуващия обществен строй – капиталистическия – като временно явление и кротко ще дочака неговия край. Поразителното сходство между позицията на руската интелигенция и тази на западните мислители сто години по-късно води до заключението, че тревогата за бъдещето на Русия помага да се опише явление от огромен мащаб, както в пространството, така и във времето.

Терминът „западни интелектуалци“ е твърде несполучливо обобщение и допуска неразбиране. Ако обаче се избере фигура, която да фокусира обикновените черти свързани с този термин, ще попаднем на стабилна основа. Подобна фигура съществува – това е Жан-Пол Сартр, наричан някога „Волтер на ХХ век“. Това, което стъписва при него, е характерната и за неговите руски предшественици необикновена интензивност  при обсъждане на идеите. Европейският обрат в мисленето, настъпил през ХVІ век, достига Русия със значително закъснение и образованите руснаци в течение на няколко десетилетия възприемат идеи, които в Западна Европа са прониквали постепенно, в продължение на столетия. Оттогава е изключителната сила и отровност на идеите, които не попадат на добре развит и функционален обществен организъм. По причини, заслужаващи отделен анализ, през ХХ век в страните от Запада настъпва своеобразен vacuum, в който остава затворен интелектуалецът, раждащ своите концепции извън какъвто и да е контрол от страна на редовите консуматори на хляб. Така е и при Достоевски, където Расколников или Иван Карамазов остават насаме със своите размисли. Не само интензивността сближава Жан-Пол Сартр с тези герои, но и абстрактната му мисъл.

Нима не е странно, че в изначално свободомислещата Франция, страната, видяла тъй много основополагащи значения и склонна да се измъква с повдигане на рамене, внезапната „смърт на Бога“ става нещо толкова нормално, както е било някога за младите руснаци, дискутиращи обикновено с водка в ръка? Защото характерна за френския екзистенциализъм и на първо място за перото на Сартр, е онази преломна точка, от която – отново по аналогия – настъпва преминаването към действие в един преобърнат свят, в който детрониралият Бога човек сам става Бог и поема своята отговорност за извършване на делото.

Главата, озаглавена „Сартр като герой на Достоевски“, вероятно би открехнала любопитни перспективи. Тук навярно ще се наложи вмъкването на мотива за родството между някои аспекти във философията на Сартр и философията на самия Достоевски. Най-вече имам предвид известното „адът – това са другите“[13] на Сартр, или проблема за отношенията между субекта и останалите хора, също субекти: отделният човек се стреми към добиване на власт над останалите, към превръщането им в обекти, но защото съзира в очите им същото желание за превръщането му в обект, другите стават ад за него. Такава точно е проблематиката на гордостта и падението при Достоевски. Когато Сартр пише Битие и нищо [L’Etre et le Néant, 1943] [14], той не би могъл да познава книгата на Бахтин за поетиката на Достоевски, където нещата са представени перфектно[15]. Но все пак „екзистенциалната психоанализа“ в тази творба на Сартр произтича от заключенията на Бахтин, макар Сартр да не позволява да се разкрие връзката му с руския романист.

Специфичните черти на руския живот през ХІХ век може да затруднят определянето на проблемите, които безпокоят тогавашната интелигенция като актуални и занапред. И все пак Сартр, със своето усещане за свобода, тръгва по следите на човека от подземието[16], дори героите му започват серия от големи философски монолози, както е при Достоевски. На свой ред хегелианството, въведено във Франция през 30-те години на миналото столетие от един руснак – Аlexandre Коjève или Кожéвников[17], решително повлиява на Сартр, а го има и в размислите на Расколников за великите хора, които историята ще оправдае, ако това е от полза. Очевидно изтормозеният революционер Расколников, отделящ в топографията на Петербург специално внимание на площада, където се е случил неуспешният бунт на декабристите, би постъпил по-добре, ако не обявява за дело на революцията безсмисленото убийство на лихварката, защото през 60-те години, когато се развива действието в романа, за това е твърде рано и се налага да се чакат 70-те години заради фигурата на Нечаев [18] – прототип на Пьотър Верховенски от Бесове. Затова пък Иван Карамазов извършва пълна и принципна разправа с безнравствеността на Бога – в името на прометеевския дълг на човека, което също е водеща нишка в мисълта на Сартр, в неговия опит за действие.

Какво да се прави? Това заглавие на романа на Чернишевски [19] е знаменателно за руската интелигенция през ХІХ век, но би могло да бъде максима и в неуморната дейност на Сартр. Той е в постоянно търсене на une cause, кауза, на която би могъл да отдаде своите сили. Всички тези causes обединяват надеждата да се срине съществуващия порядък и да се замени с друг – макар че с какъв именно, тук гледната точка на Сартр се променя непрекъснато. Има нещо комично и патетично в начина, по който той намира място за своята надежда във все нови и нови страни – Съветския съюз, Югославия, Куба, Китай – за да се разочарова за пореден път и да стигне в края на краищата до раздаването на листовки по улиците заедно с младите гошисти. В тази своя потребност за все нови отговори на въпроса какво да се прави Сартр съвсем не остава сам – обратно, той служи за пример на хиляди интелигенти и полуинтелигенти с подобно безпокойство.

В този лов на causes, продиктуван от актуалността, е трудно да се пропусне феноменът вътрешна пустота, която би трябвало да се запълни с безкористен стремеж към една или друга благородна цел. Така и героите на Достоевски са откъснати от тъканта на всекидневния живот, което ги обезпечава с по-малко умуващо обкръжение, подчинено на малките стремежи и малките постижения. Религията и календарните обреди решително не ги засягат, традиционният морал е отхвърлен, обогатяването като цел е отвратително и неефективно, пари се набавят чрез престъпление, случайно съвпадение на обстоятелствата, наследство, игра на рулетка, лихварство и в никакъв случай чрез труд. Русия – тази порядъчната – се подчинява на известен ритъм в обичаите, те заедно са заключени в затворения кръг на своето мислене и се предават на фантазиите за своята изключителна роля на потенциални спасители на човечеството. Те са заразени от болестта на неудовлетвореност от живота и Достоевски се опитва да нарече това taedium vitae [20], особено при силните герои като Свидригайлов и Ставрогин, призвани да бъдат дейни, но неспособни за това поради излишък от егоцентризъм.

Вероятно за тази болест, придобиваща в нашето столетие масов характер, според степента на образованост, няма досега изчерпателно точна диагноза. Причините й, както излиза, следва да се потърсят в отслабеното възприемане на битието или в концепцията за битието като абсурд. Кошмарите, спохождащи Свидригайлов и Ставрогин, биха довели до Погнусата [La Nausée][21], както е озаглавен романът на Сартр, предшестващ многобройните му революционни ангажименти. L’être-en-soi [битието-в-себе-си], или целия свят извън човека, не буди у Сартр чувство на пиетизъм [22] и възторг, както някога у Гьоте. Напротив, този свят налага върху него своята липса на смисъл и го подтиква към бягство в сферата на човешките дейности. Въпрос метафизичен. Не един днешен християнин би се удивил, ако му се каже, че „Волтер на ХХ век“ не само бе образец за враждебните спрямо религията интелигенти, но и предтеча на промените, извършени вътре в Църквата. Ако от известно време Църквата усърдно търси благородни обществени causes, които биха могли да послужат, това се прави може би заради усещането на църковната йерархия, както и сред вярващите, че метафизичната страна на християнството се изпарява, оставяйки след себе си само комплекс от указания за съвместното съществуване на хора с хора.

При Достоевски представителите на интелигенцията или живеят в подземие, или открито се противопоставят на обществото. Расколников не признава своята вина за убиването на лихварката и нейната сестра, а като вина признава само своята слабост, в резултат на която се е оказал победен от обществото. След първия, сантиментален период в своето писателство, когато героите му са „бедни хора“[23], Достоевски въвежда подразделянето на съвестни хора и всички останали, намиращи се на по-ниско стъпало на съзнанието, като само първите го привличат плътно, за собствен негов ужас, почти до отъждествяване с Иван Карамазов и Легендата за Великия Инквизитор. За съжаление трябва да отбележим, че това делене на посветени и всички останали остава изцяло съществено за съвременните наследници на тогавашното руско раздвоение. Може би Симон дьо Бовоар, другарката в живота на Сартр, постъпи невнимателно, когато нарече романа си за техния кръг Мандарините [Les Mandarins]. Няма да е много преувеличено, ако кажем, че усещането за принадлежност към избраните, които проникват в секретите на историческия процес и знаят бъдещето, силно приповдига духа. Тогава тях ги обединява вече не вярата, а знанието, особения gnosis, позволяващ да се понесе разсъждението, произлизащо от уж непоколебими постановки, без грижа за чувствената и твърде приземена за философа действителност.

Какво означава тази удивителна мутация при героите на Достоевски, чиито черти можем да открием в друго общество и друга епоха? Ако руската интелигенция е предвестила появата на европейската и американската интелигенция, то въз основа на какво? Защо експортът –  тъй като всичко, което храни образована Русия, включително литературните кумири на Достоевски, било експорт от Германия, Франция, Англия – защо експортът способства за създаването на такова огледало? Привикнали сме да мислим, че обществата притежаващи сходни форми на стопанство, устройство, обществено разслоение, намират също сходни средства за техния израз във философията, литературата, изкуството. Явно това убеждение принадлежи към онази част от марксическото наследство, която е всеобщо достъпна. С какво обаче царска Русия, с нейното разделение на жителите на касти, записвани в държавни регистри, с крайната централизация на властта, с огромната неграмотна селска маса, може да напомня развитите страни на Запада през втората половина на ХХ век? Както вече казах, чак до наше време на Запад не е имало аналог на руската интелигенция, т.е. специфичен слой, отделен от „сивата маса“, страдащ и определящ прометеевска роля за себе си по същата причина? Или просто следва да се приеме тезата, че идеите притежават свой автономен живот и че са по-важни от икономическите и политически различия? Ако е така, значи разпадът на метафизическия фундамент, на властта, както и на индивидуалната етика – това, което Ницше наричаше „смърт на Бога“, на Запад е било известно отдавна, но скривано, тъй като самият сложен praxis на икономически растеж отхвърля подобните проблеми встрани. В някакъв момент те внезапно изплуват на повърхността и това съвпада с кризата на парламентаризма.

Дейността на терористичните групи през 60-те и 70-те години, такива като The Weatherman и Symbionese Army в Съединените щати, като Червените бригади [24] в Италия и т.н. означава, както в Бесове, че на съмнение се подлага правомощието на властта. Там, в Русия, групата на Нечаев – процесът срещу когото дава на Достоевски материал за романа – отхвърля правомощията на монархическата власт и цялата система, градена върху нейната сакралност. Тук, на Запад, властта се редува, формирана в резултат на избори. Разбира се, революционерите знаят каква е „истинската“ воля на народа, за разлика от мнимата и несъзнавана такава, и действат в името на „истинската“.

Невероятните съвпадения в мотивировките на тези групи с мотивите, които откриваме в Бесове – както и значителните разлики, предизвикани преди всичко от намесата на медиите – засега, струва ми се, не са съблазнили ни един романист, което вероятно доказва, че романът е престанал да отвръща на събития из областта на обществения живот, затъвайки в крайната си субективност. Достоевски пише Бесове по горещите следи, когато още е в ход процесът срещу групата на Нечаев. Но има и друго обяснение за отсъствието на интерес от страна на литературата към значителни събития, свързани с тези, иска ли питане, пороци. Достоевски мисли за бъдещето на Русия и опасността, която я заплашва, той мисли като защитник на порядките – да го кажем, като добър прокурор. Едва появилият се роман възмущава прогресивната интелигенция като пасквил срещу революционното движение. Симпатиите на просветеното обществено мнение са обърнати към младите бунтари от всякакъв тип, осенени от  ореола  на героизма и мъченичеството, чиито процеси се превръщат в процеси срещу съществуващия строй. Романист, който днес би избрал за своя тема злорадия анализ на мисленето и поведението на някаква си терористична група, би бил подложен на упрека, че е привърженик на съществуващия строй, а между хора с определено интелектуално ниво това се смята за смъртен грях. Да не забравяме, че философските съчинения на Жан-Пол Сартр, Херберт Маркузе [25] и др. дадоха обосновка – както в държавни мащаби (напр. геноцида, извършен в Камбоджа от възпитаници на Сорбоната), така и на цяла мрежа от нелегални организации. Трудно се преглъща факта колко много хора с интелект явно или тихомълком симпатизират на терора, за да придобият за него многообразната, но негативна представа, както това направи Достоевски в Бесове. Навремето Достоевски също е трябвало да не се съобразява със задължителните канони на интелигенцията. Напразно ще търсим подобни отрицания, излезли изпод перото на писатели от типа на Чернишевски. Налага се да изоставим възприетото становище, че геният сякаш се е настанил в Достоевски, въпреки реакционните му възгледи. По-скоро се оказва вярно обратното: той е велик писател, нещо като ясновидец, и на този дар дължи своята реакционност.

Вече цитираният от мен Николай Бердяев открива у Достоевски разбиране за процесите, проникващи по-дълбоко в общественото съзнание и политиката. „Достоевски бе голям майстор в напипването на онтологическите последствия от лъжливите идеи, когато те изцяло обладаеха човека. Достоевски предвиждаше, че революцията в Русия ще е безрадостна, мъчителна и мрачна, че немалка роля в нея ще играе Федка Каторжника и че шигальовщината ще победи.“[26] Очевидно днес не можем да не се попитаме дали диагнозата на Достоевски, начеваща със страх за Русия, не съдържа предсказания, засягащи и Запада. Можем с лекота да приемем предположението, към което впрочем клони преподавания в училищата и университетите еволюционизъм, че съществува закономерност в историческото развитие и че сходството на фигурите от руската интелигенция през ХІХ век и фигурите на днешната западна интелигенция принадлежи към тези собствено правила, довели не само до провала на царизма, но и близки до рухването на строя, опиращ се на свободни избори. В изповедите на героите на Достоевски няма място за демокрация. Расколников вярва в диктаторските правителства на великите народи, теоретик на революционната група в Бесове става логичният в своята защита на всеобщото потисничество Шигальов, докато мащабния замисъл на Иван Карамазов избира Великия Инквизитор за опекун на хора, които не заслужават нищо добро, защото са непослушни като деца и оставени сами не биха могли да се самоуправляват. Всъщност la volonté générale [общата воля] на Русо не се побира в хоризонта на подобни мечтатели. От отвращение към демокрацията, отъждествявана с еснафската дребнавост, те се съгласяват със самия Достоевски, който в Бесове свързва швейцарския кантон Ури със самоубийството на Ставрогин, а в Престъпление и наказание свързва Америка със самоубийството на Свидригайлов.

На Запад ХІХ век живее с триумфа на новите идеи и на народа като източник на властта, но след гилотинирането на Луи ХVІ не съществува даден от Бога източник на властта. Антимонархизмът става част от свободолюбивата реторика. В Съединените щати, вдигнали се на бунт против авторитета на краля на Англия, връстникът на Достоевски Уолт Уитман пише стихове, каквито не е имало досега, стихове на гражданина, на равния между равни. Можем да се гордеем заради бързината, с която цялата тази вълна се надига и чезне, отстъпвайки място през следващото столетие на отровните шегички за свободните избори и посочената от тях законодателна камара, както и за независимото съдопроизводство. Като избираме за модел Жан-Пол Сартр, ще открием преминаването към друга реторика – реториката на Революцията, характерна с това, че помита изцяло въпроса за източниците на властта, което на практика води към диктатурата на малцина „учени“ глави, действащи уж в интерес на народа, но лишаващи отделния човек от защитата, която му се полага пред независимите съдилища.

Всъщност демокрацията беше изтървана от най-представителните интелектуалци, както някога царизмът бе зарязан от руската интелигенция. Правенето на изводи за бъдещето изглежда примамливо, но лесно можем да се поддадем на мнимите очевидности на селските маси, довели ги до отчаянието на инерционна сила. Руската интелигенция бе изолирана сред неграмотните. Всяка случка в кръга на младия Достоевски има и анекдотично значение – Петрашевски, основателят на кръжеца, (заради участие в който Достоевски бил заточен в Сибир), по едно време построил за своите селяни образцов фаланстéр по предписанието на Фурие[27]. А селяните взели, че подпалили сградата на фаланстéра.

Изолацията на интелектуалците през ХХ век има друг характер. Списанието на Сартр Les Temps Modernes попада на публика, която може да чете и не харесва илюстрованите издания, комиксите и телевизията. Всеобщият стремеж към консумация, напредъкът в медицината, permissive society задават нови данни в уравнението, създавайки вид мека субстанциия, против която били насочени перата на интелектуалците и бомбите на терористите. Всъщност тази субстанция изглежда е трайна в нещо, от което връщане назад няма.

Независимо от всякакви аналогии, разликите между Русия на Достоевски и днешния Запад са наистина сериозни, същото важи и за историческото минало на отделни територии, винаги налично и действащо в днешния ден. Функцията на писаното слово, пренесено чрез словото на идеята в Русия, всякога е била по-ниска в западните страни. Тази нагласа в обществения организъм, каквато не е имало в Русия, е била възприета от Запад, чрез поглъщането на различни отрови; тя, струва ми се, ще съществува и занапред, като идеологически ще разкрасява малко или много героите.

Възраждането през ХХ век на „проклетите въпроси“, с които се боричкат героите на писателите в изостанала Русия, е подигравка с всичко, което знаем за „справедливостите на историята“. Може би търсенето на знаци за утрото в едно неочаквано явление би било равносилно на умножаването на парадокс по парадокс. Въпреки това никъде няма такова описание на основни напрежения и конфликти, както в „Легенда за Великия Инквизитор“ на Достоевски. Руските почитатели на писателя се отнасят с уважение към този текст като към равен по сила на Евангелието и Откровението на св. Иоан, така дълбоко докосващ се до същността на човешката орис, че никога не губи актуалност. Но апокалиптичните му черти могат само да дразнят във века, в който е писан текстът, и обратното – вярата в Прогреса през неапокалиптичния век е пълна. Онова, което на първия читател се е сторило само поразителна и неясна фантазия, за нас разкрива убедителността на докоснатите вещи. В тази притча Великият Инквизитор говори като онзи, който знае, че човекът не умее да е свободен, че е поклонник на богове, а ако няма богове, то се кланя на идоли и в тяхно име е способен на най-големи жестокости. Човекът жадува за авторитет и се бои от свободния избор. „Той е слаб и долен – казва Инквизиторът. – Какво от това, че сега повсеместно се бунтува против нашата власт и се гордее, че се бунтува? […] Това са малки деца, които са се разбунтували в клас и са изпъдили учителя си. Но ще дойде край и на възторга на дечурлигата, той скъпо ще им струва. Те ще съборят храмовете и ще залеят с кръв земята. Но ще се сетят най-накрая глупавите деца, че макар и да са бунтовници, но са бунтовници слабосилни, дето на собствения си бунт не издържат”[28]. Тази формулировка съдържа толкова много, че текстът е почти невъзможен за разплитане: Достоевски, привърженикът на самодържавната власт на царя и противникът на революционерите, незабелязано се превръща в Достоевски, който има претенции към Христос, че не е установил Царството Божие на земята. Но най-важната може би поука от Легендата е твърдението, че хората са твърде жалки, за да застанат над закона на Природата, която пък на свой ред се намира под контрола на „великия дух на небитието“ или на дявола, и затова, който иска да управлява хора, ще трябва да вземе решение като това на Великия Инквизитор – да сътрудничи на дявола.

Бъркли, 1982

Чеслав Милош (1911-2004) е един от най-изтъкнатите полски писатели на ХХ в. Дебютира като поет в сп. “Alma Mater Vilnensis” (1930). През Втората световна война участва в нелегалния културен живот. От 1945 до 1950 г. е на различни дипломатически постове, през 1951 г. получава политическо убежище и заживява в Париж, от 1960 г. е в САЩ, а в края на ХХ век се завръща в Полша. Бил е професор по литература в Бъркли, Калифорния. Носител е на Нобелова награда за литература (1980), на наградата НИКЕ (1998), на международна награда за литература “Нойщат”, на много почетни докторати. Прочути са книгите му “Поробеният разум” (1953), автобиографичният роман “Долината на Исса” (1955), “Трактат за поезията” (1957), “Превземането на властта” (1957), “Земята Улро” (1977), сборникът “Крайпътното куче” (1997), стихосбирката “To” (2000) и др. Публикуваният текст е от: Czesław MIŁOSZ, Dostojewski i Sartre – „Kultura“ 1983,  nr 1/2. // Zaczynając od moich ulic. Wydawnictwo Dolnośląskie, Wrocław 1990,  s. 315-329.

Превод и бележки: Богдан Глишев

[1] âme slave (фр.) – славянска душа.
[2] Джон Мидълтън Мъри (1889-1957) – английски автор на прочутата книга Достоевски. Критично проучване (1916).
[3] Дейвид Хърбърт Лорънс (1885-1930) – английски поет, драматург, критик и романист, автор на Любовникът на лейди Чатърли (1928).
[4] Джoузеф Франк (1918-2013) – американски русист, най-значителният западен биограф на Достоевски и автор на 6-томен труд за него (1976-2009), професор по сравнително литературознание в Принстън (1966-1985). От 1989 г. е почетен професор по славистика в Станфордския университет.
[5] Цитатът е от „На первое июля 1855 года“ – вж. Ф. М. Достоевский, Собрание сочинений в 15 томах – т.10. „Наука“, Ленинградское отделение, 1991, с. 341.
[6] Карамзин, Николай Михайлович (1766-1826) – автор на 12-томната История государства Российского (1816-1829), където посочил самодържавието като главна движеща сила в историческото развитие на Русия.
[7] Новгород на брега на езерото Илмен играл важна роля при политическото формиране на руската държава. Съществува вероятно откъм V век. По времето на вожда на варягите Рюрик (830-879) става първата столица на Русь (862-879, преди Киев). До края на ХІІ в. е независима република („северна Флоренция“) и поддържа търговски връзки с немската Ханза.
[8] Франсоа Мари Шарл Фурие (1772-1837) – френски социалист-утопист.
[9] Буташéвич-Петрашéвски, Михаил Василиевич (1821-1866) – езиковед, преводач, журналист, оглавил кръжец за утопичен социализъм по Фурие. Б. В. Струве свидетелства за него: „…и в заточение се оказа такъв, какъвто го знаех от Петербург, т.е. неделикатен човек, тщеславен, желаещ всякога и навсякъде да играе роля, да го сочат, а всъщност да няма никаква сериозна цел.“ // Данилевски, Николай Яковлевич (1822-1885) – културолог, публицист, идеолог на славянофилството, автор на Россия и Европа (1871). За разлика от Достоевски и другарите му петрашевци не е извеждан на Семьоновския плац за опозоряване и екзекуция.
[10] Белински, Висарион Григориевич (1811-1848) – литературен критик, публицист и философ, виден представител на западничеството. Вж. Избрани произведения, прев. Филип Гинев, С. 1955.
[11] Превод Венцел Райчев, Бесове /в:/ Достоевски, Събрани съчинения в 12 тома – т. VІІ.  НК, С. 1983,  с. 204.
[12] Вж. Николай Бердяевъ, Духи русской революции /в:/ Изъ глубины. Сборникъ статей о русской революции. Книгоиздательство „Русская мысль“, Москва-Петроградъ, 1918 // Изд-во Моск. ун-та / СП „Ост-Вест Корпорейшен“, 1990, с. 63.
[13] Реплика на Гарсен в пиесата на Жан-Пол Сартр (1905-1980) При закрити врата (1944) – вж. превода на Мария Коева, „Фама“, С. 2004, с. 101.
[14] Вж. Жан-Пол Сартр, Битие и нищо. Опит за феноменологическа онтология в 2 т., прев. Ив. Б. Райнова. НИ, С. 1994, 1999.
[15] Вж. Михаил М. Бахтин (1895-1974), Проблеми на поетиката на Достоевски, превел от руски Константин Г. Попов. НИ, С. 1976 г. по 3-то издание в Москва (1972). Първата публикация е през далечната 1929 г., втората – през 1963 г., когато става научно събитие.
[16] Вж. Записки от подземието, прев. Лиляна Минкова  /в:/ Достоевски, Събр. съч. в 12 т. – т. ІV. НК, С. 1982, с. 113-209.
[17] Кожéв или Кожевников, Александър Владимирович (1902-1968) – руско-френски неохегелианец, привърженик на сталинския политически строй в СССР. Роден в Москва, той е племенник на абстракциониста Василий Кандински. 15-годишният Кожевников приветства октомврийския преврат, но след инцидент с ЧеКа завинаги напуска Русия през 1920 г. Изучава философия в Берлин и Хайделберг (1921-1927). Лекции по „Феноменология на духа“ от Хегел на Кожéв са четени в Париж през 1933-1939 г. Сред постоянните посетители били А. Бретон, Р. Арон, Мерло-Понти, Ж. Батай, Р. Гароди и др. Жан-Пол Сартр явно не е присъствал на лекциите, но бил добре запознат с тях, което проличава в труда му Битие и нищо.
[18] Нечаев, Сергей Генадиевич (1847-1882) – анархист, ученик на Бакунин, организатор на тайното общество „Народна разправа“ (по масонски образец), убило студента И. И. Иванов (на 21.ХІ.1869 г.) в Москва. Л. Каравелов и Ботев осъществяват връзка с него през юли-септември 1869 г. в Букурещ и Одеса. През 1872 г. швейцарските власти го екстрадират в Русия. Умира в Петропавловската крепост.
[19] Чернишевски, Николай Гаврилович (1828-1889) – литературен критик и публицист, автор на „библията“ на руските революционери Какво да се прави? (1863, бълг. прев. 1890). Любимец и на нашенските комунисти – например на Георги Димитров. Виж. Какво да се прави?, прев. А. Беливанова, 3 изд., С. 1959 г.
[20] Taedium vitae (лат.) – отвращение от живота.
[21] Вж. Жан-Пол Сартр, Погнусата, прев. Мария Коева. НК, С. 1988.
[22] Пиетизъм (фр. от лат.) – протестантска религиозна доктрина от ХVІІ век (пастор Филип-Яков Шпенер), издигаща в култ аскетизма, благочестието и смирението.
[23] Вж. Бедни хора, прев. Л. Минкова /в:/ Достоевски, Събр. съч. в 12 т. – т. І. НК, С. 1981, с. 1-108.
[24] The Weatherman (WOU) или „синоптиците“ – лява терористична организация от маоисти в САЩ с девиз „Не ви е нужен синоптик, за да знаете накъде духа вятърът“ // Symbionese Army, Симбионистка освободителна армия (SLA, 1973-75), възприемаща се като авангардна от самозвани левичари в Съединените щати. С два банкови обира и две убийства, а също и отвличания. // Червените бригади (Brigate Rosse) – италианска крайнолява терористична организация, основана през 1968-1969 г., подкрепяна от Чехословакия и Палестина, отвлякла и убила Алдо Моро през 1978 г.
[25] Херберт Маркузе (1898-1979) – немски и американски социолог, водещ теоретик от т. нар. „Франкфуртска школа“. През 60-те и 70-те години на ХХ в. е култов автор на различни левичарски течения. В България са преведени трудовете му Ерос и цивилизация (1993), Едноизмерният човек (1997) и Критика на чистата толерантност (2015).
[26] Из глубины… 1918,  с. 73. //  шигальовщина – /в:/ Мирогледът на Достоевски (1921), прев. Иван Цветков. УИ „Св. Кл. Охридски“, С. 1992, с. 120 – Гл. VІ „Революцията. Социализмът“. Н. Бердяев пише: „Всички руски революционери максималисти гледат така, както е гледал Шигальов. Това е възгледът на апокалиптика и нихилиста, който отрича пътя на историята, сътвореното от културата, изкачваща се по стъпалата нагоре.“
[27] Фаланстéр – централна сграда (чифлик) в една община (фаланга) при утопическия социализъм на Фурие.
[28] Братя Карамазови, прев. Димитър Подвързачов и Симеон Андреев /в:/ Достоевски, Събр. съч. в 12 т. – т. ІХ. НК, С. 1984, с. 271.