Отказът на Бойко Борисов да приеме македонския президент Георге Иванов беше добро и достойно за уважение решение. Защото това действие даде да се разбере, че българската държава не подкрепя политическото поведение на конфронтация и на изживели времето си, ретроградни пози, несъвместими с ценностите и стандартите на Европейския съюз.
Но също така това решение на премиера излъчи и сигнала, че българката държава няма така лесно да допусне замесването ѝ в дизайнерски геополитически интриги и машинации. Второто е особено важно сега, когато е очевидно, че московските инженерно- шпионски интервенции в Западните Балкани са особено интензивни. А може да се каже и отчаяни, тъй като работите неизбежно ще вървят все повече в посока на измъкване от контрола на Кремъл.
Очевидно е, че окончателното решаване на спора между Гърция и Македония ще представлява удар по конспирациите на Путинова Русия на Балканите, а заедно с това и възможност да се върви към една Европа, по-независима от външни влияния и от стратегически ориентирани спрямо нея и нейната по-нататъшна интеграция форми на поведение.
Разбира се, че от Кремъл активно се стремят да противодействат на такова развитие и да възпрепятстват отварянето пред Македония на пътя към НАТО и Европейския съюз. Затова видяхме какви активни мероприятия се проведоха и се провеждат все още както в Република Македония, така и в Гърция. А може ли да има всъщност някакво съмнение и относно това чии интереси обслужва с поведението си в настоящия момент македонският президент?
Въпросните действия започнаха отдавна, като в плана се включваше и заговарянето за България, с цел нейното забъркване в проблема. Още миналата година, малко преди да се разиграят драматичните събития в македонския парламент и после страната да тръгне по нов път (какво странно съвпадение!), беше пуснат в действие сценарият с неизбежния разпад на Република Македония, за да бъде веднага замесено и името на България. Като една от страните, наред с Албания, които щели, та даже трябвало, да си поделят това „изкуствено държавно образувание“. Още тогава стана пределно ясно кой и защо има интерес от пускането на подобни партенки.
С оглед на всичко казано и на еднозначно изразената от българската държава позиция относно постигнатото между Гърция и Македония споразумение отказът на Борисов да се срещне с Георге Иванов беше един много добър и важен политически жест.
Но да кажа няколко думи и за опасенията на БСП и на президента Радев, произтичащи от името Северна Македония. В една предишна своя статия, провокирана от посещението на президента ни в Скопие, вече написах това, което ще повторя сега.
Как така беше възможно цели 26 години името Република Македония да бъде официално признавано от българската държава, без от него да произтичат притеснения за македонски претенции към български територии, докато името Северна Македония изведнъж стресна някои. Защото, при положение че географското понятие Северна Македония очевидно попада в обема на историко-географското понятие Македония, то не е ли абсурдно наименованието на част от цялото да съдържа потенциално последици с политически измерения, които да са по-рискови за териториалната ни цялост, отколкото тези, които биха се родили от претенции, произтичащи от името на цялото, на цялата историко-географска област, на цялата тази територия?
Тоест никак не ни беше страх от възникването на претенции, основани върху наименованието на цялото, част от което са и някои български територии, но ни хваща страх сега от евентуални претенции, свързани с името на една част само от същото това цяло, дял на която се явяват и въпросните български земи.
Работата въобще не е в географските наименования, както добре се знае. Никой в съвременния свят дори и не си помисля, че единствено на такова основание може да предяви легитимни териториални претенции към някоя друга държава. Аргументите могат да разчитат въобще на нещо, единствено ако се базират на националната или етническа принадлежност на населението на дадена територия и то само с оглед на неговото самосъзнание, самоопределяне и желание да стане част от една друга нация.
Но, виж, намесата във вътрешните работи на една държава с претенцията за защита правата на съществуващо на нейна територия национално малцинство са нещо различно и нещо, което може да ни притеснява.
И именно поради това Договорът за добросъседство между България и Македония, подписан миналото лято, е далеч, далеч по-сериозна гаранция от устното търсене на „гаранции“ за българската териториална цялост. В алинея пета от член единайсети на Договора се казва така: Република Македония потвърждава, че нищо от нейната Конституция не може и не трябва да се тълкува, че представлява или някога ще представлява основа за намеса във вътрешните работи на Република България, с цел защита на статута и правата на лица, които не са граждани на Република Македония.
Прочее, алинея трета на член 11 от Договора гласи: Двете договарящи се страни нямат и няма да предявяват териториални претенции една спрямо друга.
Смяната на настоящето конституционно име на Република Македония с друго в текста на Договора не представлява никакво предизвикателство пред неговото съдържание, естествено.
А иначе говореното за произтичащи от името Северна Македония рискове за България са си плод на чиста проба национал-популистки стил на поведение.
Както, несъмнено, и на поддържаната още от миналото лято стратегия по омаловажаване на Договора за добросъседство между България и Македония и дори по неговото дискредитиране.
Но дали няма тук и нещо трето, нещо, което ни отвежда към хора и техните машинации, за които вече говорих в първия дял на този текст…
