По принцип инициативата на вестник „ 24 часа” и БНТ за награждаване на достойните българи е много достойна и човеколюбива, защото жестовете на доблест, почтеност, милосърдие все по-малко и по-малко присъстват в медиите, изместени от ръководещия принцип, че добра новина е лошата новина. Но добродетелите продължават да присъстват в живота – въпреки всичко. Трогваме се до сълзи, когато слушаме за майката на убития в Кербала войник, която всяка година дарява стипендия в памет на загиналото си дете. Когато животът на 13-годишната Нина е спасен чрез уникална мозъчна операция от доктор Георги Николов. Когато полицаят в отпуск Диян Колев спасява давеща се в морето жена, когато бизнесменът Йордан Йорданов спасява четирима пътници от падналата в река кола, когато Замфир Манчев от Смолян сам намира води, каптира ги и строи чешми със собствени средства, когато покрусената съпруга дарява органите на мъжа си, изпаднал в мозъчна смърт…още и още, и още. Да, ние почти не чуваме за тези тихи, скрити жестове на героизъм, на милосърдие, на човещина, на достойнство. Те рядко са на първа страница на вестниците. Пропорцията между добри и лоши новини е драстично в превес на лошите, трагичните, злодейските, злокобните. И когато, както сега, слушаме за добрите вести, нещо стяга гърлото ни, като че ли ще се задавим в радостни сълзи и ще си кажем – нищо не е изгубено, щом такива хора има. Ще си кажем – има смисъл от всичко, има все още смисъл.
И на този смислен, красив, човеколюбив фон – разбира се няма начин да не се случи някаква нелепица, за да го обезобрази. Голямата награда – за най-достойния българин – се връчва на дядо Добри, както хората започнаха да го наричат – светеца от Байлово. Дядо Добри не се е появи на церемонията заради влошеното си здраве, както ни осведомиха. Но аз съм сигурна, че и да беше в най-добро здраве – той със сигурност пак нямаше да се появи. Бихме ли могли да си представим дядо Добри на мраморните стълби на Националната художествена галерия да приема награда от Пламен Орешарски и да изслушва думите му за дефицита на добрина и състрадателност в съвременния комерсиален „и в определена степен егоистичен свят” – думи, сами по себе си верни, но казани точно от него, звучащи казионно, несърдечно, неискрено, несъстрадателно. Разбира се, че не можем да си го представим. Отказваме да си го представим.
Когато се случи някое бедствие или трагедия, политиците дежурно апелират да не се използват тези поводи за политизиране. Добротата, състрадателността, проявите на безкористие и човещина също не бива да се политизират. Но тук искам да наблегна върху контраста между награждавания и награждаващия. За огромната пропаст между говорещия и обекта на неговото говорене. За отблъскващия ефект, който произведе говоренето на премиера.
Има някакви територии в живота ни, в които не всеки може да навлиза. Дори и да е премиер. Дори и да е толкова неуважаван, необичан, нелюбим премиер. Дори и да е толкова голям непукист, гьонсурат и несвързан с народа си като него. Един човек, дошъл на този пост, за да изпълни една политическа поръчка, да възстанови във властта олигарсите, абонирани за нея. Човек, сроден с Делян Пеевски и антипод на дядо Добри.
През годината всевъзможни асоциации и фондации връчват всевъзможни награди. Има предостатъчно награди за връчване. Но точно тази е най-неуместно да бъде връчвана точно от този премиер. Безсъвестно е. Цинично е. Нагло е. Всяка награда се връчва от някого, който има нещо общо, нещо сродно с нейната цел, с нейната същност. В случая връчващият не само че няма нищо общо с този, на когото я връчва, но е негов антипод. Затова думите му, макар сами по себе си верни, звучат кухо, гротескно и подигравателно.
С дядо Добри не за пръв път се подиграват. Преди три години във фейсбук беше направена страница уж за него, която се превърна в гнусна и долнопробна трибуна за цинична антирелигиозна пропаганда, на която се подиграваха с чистата вяра на добрия старец. Преди три месеца един сайт пусна долнопробната лъжа за смъртта на дядо Добри. И не стига това, ами сега и сребролюбецът да си прави пиар на гърба на безсребреника.
Затова Бог подсказа на дядо Добри да не дойде да приеме от ръцете на Орешарски наградата. Бог даде сили на Дядо Добри (който след два месеца ще навърши 100 години) да отиде до Лопушанския манастир, за да се поклони на иконата, която по чудодеен начин беше открита там. Дава му сили всеки ден в студ и пек да пътува от Байлово до София. И сега неявяването на стареца при връчването на наградата е също проява на Божия глас в неговото чисто сърце. Дали е разбрал това Орешарски? Дали се е замислил изобщо? Едва ли, той мисли за други неща. Изпълнил си е протоколното възложение, качил се е на колата си и е отишъл на следващото протоколно мероприятие, което са му възложили кукловодите.
През последните години почти без да говори, кротко и смълчано, дядо Добри стана любимец на българите, включително и на най-младото поколение. Хората се прекланят пред неговата доброта, кротост, себеотдайност, пред това, че върши своето дело, без да парадира. Когато предстоеше избирането на патриарх, няколко групи във фейсбук предлагаха него. Той не може да стане патриарх, но отдавна е канонизиран в сърцата на хората като достоен българин и достоен човек. Светият му образ, изрисуван като огромна икона от Насимо, сияе с ореола на добродетелите, които безмълвно проповядва – доброта, честност, чистота, смиреност, великодушие, вежливост, дружелюбие, безстрашие, липса на притежание, преданост към Бога, мълчаливост…
Затова е толкова нелепо, дразнещо и отблъскващо Орешарски да награждава носителя на тези добродетели – поредната гротеска в обществото ни. Все едно убиец да връчва награда за милосърдие на близък на жертвата. Може би е малко пресилено, но нещо подобно. Все едно ренегат да връчва награда за чест и достойнство.
Репортажът за събитието завършва с един коментар от читател, който е присъствал в Националната художествена галерия – след като наградите били връчени и речите казани, всички журналистки в миг забравили „достойните българи” и се скупчили около премиера. Струва ми се, че това казва всичко.
