Димитър Дочев (1959–2026). In memoriam

Преди около 40 дни от нас си тръгна Димитър Дочев. Ще попитате: с какво е известен този човек? С нищо. Или, по-точно казано, със съзнателния си отказ от известност. За него знаеха малцина, около него остана само малък приятелски кръг, който още го обича и ще го помни.

Дочев беше обратното на чукчата от вица – беше самотен читател, който никога не поиска да пише. От типа изчезващи класически читатели, подобно на описваните от Рилке. На тях им е достатъчно да седят тихо в своята стая и да четат, да четат с упоение и в самозабрава, без да имат нужда от публичност, себеизразяване, „овластяване на гласа“, „интерактивност“ и пр. съвременни глупости.

Първоначално предпочиташе да потъва в сложна историческа и философска литература на френски и руски. Проучваше всяко внимателно подбрано четиво педантично и самоотвержено, с отшелническа задълбоченост и без практическа цел, избираше и обмисляше, набавяше си нови и нови книги (дори когато остана съвсем без пари) и четеше по разбягващите се пътеки, по които го водеше собствената му мисъл – без полза, но със собствена система, без да отива и да бърза заникъде.

Той не стана такъв читател веднага, бавно се добираше до това призвание. Първоначално беше студент по филология като всички нас и се хвалеше с френските книги – купуваше му ги баща му, който работеше в чужбина (невероятна привилегия за времето си). Истински завиждахме, когато Дочев изваждаше луксозно издание на Ролан Барт и любовно го галеше по кориците. В онова време той имаше библиотека, за която не само ние, но и социалистически професор можеше само да мечтае. После завършихме, той стана хоноруван асистент по западноевропейска литература. Като на млад преподавател и на Дочев му се налагаше да споделя своите мисли публично, но това очевидно бързо му омръзна. След семестър или два той напусна университета, после дойде преходът, Дочев окончателно се оттегли в своите кабинети, издържаше се с частни уроци по литература… И четеше, четеше… Всъщност вече почти никой не знае какво, никой не можеше да го следва по неговите пътеки, пък и ерудицията му започна да става страшничка… После частните уроци престанаха, с тях и приходите, но не и четенето, купищата книги растяха, с малкото останали приятели се виждаше рядко и то само в едно конкретно кафене. После… после черните ни коси посивяха, побеляха, а един хубав ден Петко Стайнов ми се обади и каза: „Дочев почина“.

Мисля си, че завършекът на този особен жизнен път е симптом, обратно огледало за кресливото ни време, визуално и дигитално. Само преди няколко години на въпроса „Четете ли книги?“ една десетокласничка ни беше отговорила: „Не чета, защото авторът ми казва какво да мисля“. Е, Дочев четеше тъкмо затова – за да могат „Великите“ да му подскажат своите мисли. Със смъртта му сякаш изчезна последният класически читател – фигура, която се осланя на мъртвите и мъдрите и се отдава на vita contemplativa, обича, когато те му насочват мисълта. Радваше се тъкмо на това – да допуска живота на техните мисли любовно в съзнанието си, с респект към това, че са други, с друг мащаб. Обичаше, когато бавно чуждата идея постепенно превзема съзнанието, разгъва се суверенно, разраства се, после става собствена на читателя, без да престава да бъде неочаквана – най-доброто четене – когато читателят не може да познае себе си…

Да, ще рискувам да го кажа, макар че ще ме обвинят в хиперболи: вероятно Дочев е бил най-добрият читател в постмодерния свят след Умберто Еко. Но пък Умберто Еко си признава, че не е прочел всички книги в собствената си библиотека, а Дочев, повярвайте ми, ги беше прочел, по няколко пъти. И не си мислете, че библиотеката му беше малка.

Заради всичко това, но и от проста тъга за него, решихме – малката група приятели, които го помнят и обичат – да разкажем спомени за читателя, всеки по един. Така че започвам с моя, той вероятно е и най-ранен, от студентските ни години.

Магнаурската школа

Стоим на пейките във вътрешния двор на университета и е пролет, зелено, а ние  искаме да научим всичко. В тогавашния ни по-добър живот покрай пейките минаваха потънали в мисли библиотекари, забързани преподаватели и красиви студентки, понякога скромничкият доайен на факултета Петър Динеков преминаваше със спокойни крачки, друг път Никола Георгиев, наричан от всички студенти „Господа“, бързо ситнеше нанякъде, леко наклонен напред; понякога се тътреха и тоталитарни соцлитературни чудовища като мучащия Мишо Василев. Бяхме абсолютно сигурни, че всички са се запътили към библиотеката.

А ние все си седяхме там часове наред, на зелените пейки под златните храсти, и си говорехме сладостно кой какво е прочел, губехме си времето, хвалехме се с ксерокопия. Ние, Магнаурската школа, т.е. Димитър Дочев, Петко Стайнов, Ангел Ангелов, Георги Минчев и аз – понякога при нас сядаше младият асистент Богдан Богданов (повечето от тези хора после рискуваха и се изявиха по един или друг начин – за разлика от Дочев, който не поиска). По онова време обаче, без да цели това, той беше винаги в центъра на читателските ни вълнения; обикновено разказваше за поредната френска книга, която е зачел. Беше фин, не много висок, с перфектно подстригана черна брада, с къса коса, в която всеки косъм беше индивидуално подреден, с премерени жестове и елегантна походка. Начинът, по който говореше, беше ритуал. И разбира се, да не забравя неизменните очила с тънки метални рамки. Споменът ми иска да добави и малко тънко бастунче със сребърна дръжка – но в интерес на истината, такова той нямаше. Понякога се закачахме с девойките, но и закачките ни бяха такива едни – читателски. Веднъж Дочев погледна една красавица през очилата си и я попита дали знае какво е това „Бицили“. Тя го погледна учудено и попита: „Това някакво лекарство ли е?“, беше ѝ прозвучало като „пеницилин“. Няколко дни след това красавицата се беше присъединила към Магнаурската школа на пейките и вече носеше със себе си ксерокопие на статия на Петър Бицили, с което Дочев я беше снабдил, беше си подчертавала в два цвята. След още няколко седмици вече спореше с нас, заразена от читателската треска. Любовта им беше кратка и не го откъсна от вътрешната му самота; сега тя, вече професор, преподава някъде, в някакъв университет по света: професори станаха и Ангел Ангелов, и Георги Минчев, Петко Стайнов е преподавател и той, учителите ни Никола Георгиев и Богдан Богданов вече ги няма… Дочев си остана просто читател.

За разлика от него, аз тогава бях пълен с идеи не само за четене, но и за писане, планирах разни пламенни статии за българската литература. Споделях това с него, а той винаги казваше с добронамерена, леко снизходителна усмивка: „Конструкцийки някакви…“. По-късно, през годините, читателските ни и житейски маршрути все повече се раздалечаваха, но аз помнех за „конструкцийките“ и се зарекох да пиша така плътно, както той четеше. Днес съвсем не съм наясно дали съм успял.

Прощавай, Дочев. Довиждане, читателю.

Александър Кьосев, София

* * *

„… Трябва да го обсъдя с Дочев“

През близо петдесетгодишното ми приятелство с Димитър Дочев разговорите ни почти винаги бяха свързани с книги – наскоро прочетени, току-що купени или такива, които непременно трябваше да бъдат намерени. Интересите ни бяха в областта на философията, естетиката, лингвистиката, историята, докато художествената литература Дочев наричаше „пряка реч“ и я смяташе недостойна за една сериозна библиотека. Благодарение на него открих автори като Бицили, Ернст Касирер, Пол Рикьор, Чарлс Пърс, Джон Остин, Джон Сърл и Чомски.

След 1989 г. срещите ни се разредиха заради моите дълги отсъствия и служебни ангажименти. След 2017 г. обаче отново започнахме да се виждаме редовно. Книгите пак бяха в центъра на разговорите ни, но интересите на Дочев вече се бяха променили. Той беше открил староисландските саги и Снори Стурлусон, впечатлен от силата на характерите и драматизма на историите. По-късно започна да чете военни мемоари под влияние на Ернст Юнгер, а след това се върна към френската литература на XIX век – най-вече към Александър Дюма и Оноре дьо Балзак. Дочев не само изчиташе всичко налично на български, но сравняваше преводите с оригиналите и подробно проучваше критическата и биографичната литература.

В последните години беше завладян от Томас Ман. Поводът стана излизането на български на „Изповедите на авантюриста Феликс Крул“. Той препрочете „Вълшебната планина“ и „Доктор Фаустус“, а после откри и „Вълшебникът“ на Колъм Тойбин. За всички тези книги разказваше увлекателно по време на редовните ни петъчни срещи в едно кафене на улица „Врабча“.

Най-дълбок и траен обаче беше интересът му към Марсел Пруст. През годините беше събрал почти всички български преводи и оригинални издания на Пруст, както и книгите на най-важните му биографи и изследователи. Възхищаваше се не само на романите му, но и на епохата – Бел епок. Последната книга, която си беше купил, бе „Мъжът с червеното палто“ на Джулиан Барнс – именно заради връзката ѝ със света на Пруст. За съжаление, така и не успяхме да поговорим за нея.

Покрай Балзак и Пруст Дочев преоткри и немските специалисти по романска филология Ернст Роберт Курциус, Лео Шпицер и Ерих Ауербах. Вълнуваше го въпросът защо именно немски учени са написали едни от най-задълбочените изследвания върху френската литература. Уви, и той остана без отговор!

И накрая малко за страстта и крайностите, с които Дочев реагираше на актуалните събития, както и за отражението на тези реакции върху читателското му поведение. Случващото се в Русия, особено след 2014 г., напълно промени отношението му към руската литература. Останал беше само пиететът му към Пушкин, когото продължаваше да препрочита в превод и в оригинал. Беше безкрайно учуден и дори възмутен, че Цветан Тодоров (един автор, към когото изпитваше възхищение) възхваляваше и дори беше издал „изповедите“ на Марина Цветаева  (според него съпруга и съучастница на убиец на НКВД). А в България беше „зачеркнал“ книгите на свой доскорошен любимец – Николай Райнов, след като беше научил за участието му в репресии срещу български писатели и художници и свидетелстването му пред т.нар. народен съд.

Днес, четиридесет дни след смъртта му, продължавам да се сещам за петъчните ни срещи и често си мисля: „Това трябва да го обсъдя с Дочев…“.

Петко Стайнов, София

* * *

Един изцяло частен свят

Димитър Дочев беше за един семестър хоноруван преподавател по западноевропейска литература във Факултета по славянски филологии на Софийския университет. С това, мисля, се изчерпи официалният му работен стаж. Даваше частни уроци за кандидат-студенти, от което беше доходът му. Постепенно жилището му на ул. „Доктор Петър Берон“ започна да се запълва с книги на френски и на руски. За двама от авторите, за които говореше с привързаност и въодушевление, ще кажа по няколко думи.

Над леглото си Дочев беше поставил фотография на живелия три десетилетия в България руски историк Петър Бицили. Дочев разказваше, че е открил за себе си книгите на Бицили като ученик в 22-ра гимназия в София. Те били предназначени за изнасяне наред с други книги. Дочев се чувстваше привлечен от традиционната и огромна образованост на Бицили, но особено – от ненатрапчивото представяне на проблемите, които обсъжда руският историк. Беше се запознал със зетя на Бицили, който присъстваше в разказите му като „княз Мещерский“. Изглежда беше спечелил доверието на възрастния господин, защото го посещаваше в неговия дом. Разказите му за срещите бяха вълнуващи, защото Дочев създаваше образа на човек от друга епоха и по-важно – с други ценности, с друга култура. За срещите с „княза“ Дочев се обличаше в костюм. Публикува една от книгите на Бицили и написа послеслов към нея.

Другият мислител, за когото Дочев разказваше с въодушевление, беше Емил Огюст Шартие (1868–1951), известен повече с един от псевдонимите си – Ален. Мисля, че беше привлечен от несистематичното мислене и от остроумието, от своеобразния жанр на „разговорите“ (propos) на философа. В годините, в които се срещахме често, Дочев се привързваше мисловно и емоционално към творчеството на мислители, които вече бяха престанали да са популярни.

Пазя страница и половина, в която Дочев разяснява своето разбиране за разликата между научна конструкция и мисъл, мислеща човека, а не неговите неща. „Неосъществената метафизичност на Фройдовата интуиция се проявява и въ[1] друго: в неустановеността на границите на учението, което иска да бъде научна теория и заедно с това вижда, че клони към мирогледна всеобхватност. Незадоволяването на метафизичния апел поставя мисълта на Фройд в неестествена… напрегнатост и го кара да се отморява в едно дивертименто – въ фантазии за човека и цивилизацията.“ За да достигне до този извод, Дочев взема повод от реплика на Фройд, възпроизведена в спомените на Лудвиг Бинсвангер. Дочев е написал този кратък текст през пролетта на 1987, на двадесет и осем години. В него той използва понятието „почтеност“; правеше ми впечатление през 1980-те, че почтеността е нещо важно за него, както и че никой друг от познатите ми не използва това понятие, нито самият аз. Мисля, че през 1986–1987 г. той разграничи за себе си научното конструиране, което опредметявало човека и мисълта, която трябвало да се стреми да предаде сложната подвижност на човешката личност. Не смятам, че това беше неповторима и непозната постановка, защото опитът да се разбере човешката сложност в нейната историчност беше мисловно и изследователско усилие за много хуманитарни учени в България през 1980-те. 

Своеобразна беше обаче склонността му към крайни формулировки. За Дочев беше важно да очертае с контур и ръб своята теза. Доколкото зная, не пожела да постави тезата си на изпитание, изследвайки историческа конкретност. Изглежда че историчността и промяната го безпокояха и той мисловно ги избягваше. Предполагам обаче, че Дочев е оставил записки на ръка, защото в неговия начин на четене за него нямаше практическа приложимост, но то не беше и просто наслада, а подтик за разширяване на собственото му мислене.

През пролетта на 1985 г. предложих на Дочев да напишем обща статия. Пишех аз, носех му написаното, той се съгласяваше, аргументираше несъгласията си, но написа малка част – на ръка. Не прояви особен интерес към публикацията. 

Бащата на Дочев – Светослав Дочев, беше треньор по плуване. Трябва да е бил специалист от висока класа, защото през 1980-те е треньор на българския национален отбор по плуване, а по-късно – треньор на националния отбор по плуване на Гърция. Дали Светослав Дочев се е надявал, че синът му ще стане плувец, не зная, но е положил усилия да го научи да плува добре. По време на две летувания в Созопол можах да се убедя колко красиво плува Дочев в стиловете „кроул“ и особено – в „делфин“.

Образът на делфина би му подхождал, ако възприемем образа на морето като образ на знанието.

Ангел Валентинов Ангелов, София

* * *

Jam session в „Яйцето“

Сред факторите, които очертаха моя житейски път, срещата с Дочев стои на централно място. Тя отвори за мен път не само към книги и автори, към които той ми беше давал насока. Запознахме се в контекста на семинара по теория на литературата на Богдан Богданов, в който бях представил нещо относно Борхес и разказа „Пиер Менар автор на Дон Кихот“. Не помня дори какво точно бях успял да скалъпя тогава в този контекст; бях студент по френска филология, едва в трети курс, и присъствието ми в тази среда на изградени талантливи личности беше сериозно ангажиращо изпитание. В тези години за първи път знанието и словото бяха добили за мен релеф на една безкрайна отговорност, спрямо която се чувствах патетично недостатъчен. Но моята скромна конструкция около Борхес и темите на семинара получи добър прием, имаше интересни въпроси, дискусия… Накрая, като приключи семинарното време, Дочев пристъпи към мен и със светска лекота и елегантност ме покани да се присъединя към „група приятели“, „с които се събираме всеки понеделник сутрин в 11:00 в Яйцето“. „Пием кафе и вървят дискусии за едно и друго, ще се радвам да имаме повод да се видим там и да поговорим“… Така започва тази многолистна история на едно приятелство. Тези понеделници в Яйцето изградиха постепенно за мен един окончателен модел за „интелектуално общуване“. Никъде след това по време на моите години в Париж, нито в Ecole des Hautes Etudes en Sciences Sociales, нито в Париж 7, където следвах психология, нито в кръговете на психоаналитичните институти, в които продължавах формирането си, не попаднах на нещо подобно като дух и атмосфера на тези понеделници в Яйцето. Дочев, разбира се, не беше единственият, който говореше със смайващо ораторско умение, виртуозно, с висока ерудиция, удивителен баланс, ритъм на пунктуацията, ирония, хумор. Но неговият изказ сякаш носеше една изящност, една театралност, които не се намираха другаде и придаваха на словото му нещо, което бих нарекъл аура… Почти всяко негово изказване звучеше като параграф от бъдеща или настояща книга, която се изписваше спектрално в сценичното пространство на разговора. Самият разговор добиваше измерение на запис. Това не беше просто красноречие и ерудиция. Трябваше ми време да разбера, че този стил на слово е в самата си същност нещо различно от това, което е призвано да добие писмена форма, на статия или книга. Словото му имаше забележителен почерк, въпреки че доколкото знаем, Дочев не пишеше, не изграждаше писмено творчество. Явно това или не го интересуваше, или не му беше по силите, или по скоро не беше релевантно спрямо интересите му и стила на неговото желание. Може би жертвата, която изисква писането – доколкото то прави възможно словото да добие тяло и състоятелност в отсъствието на автора, – тази жертва се е оказала невъзможна за него. Дочев обичаше иначе. Въпреки че беше способен на аскетизъм и самота, той зависеше от приятелството, от присъствието в разговора, така, както солиращ импровизатор в джаз контекст зависи от хармонията и ритъма на придружаващата го група, от духа на момента, тук и сега, без резерва, на живо, щедро и всеотдайно… В Яйцето понеделниците бяха подобни на jam session. Съставът беше хем същият, хем различен, разнообразен, според часа, според деня, не се знаеше кой точно кога би могъл да мине, но към 14:00 часа сесията завършваше с ритуална разходка по книжарниците, където оставахме не повече от двама, понякога трима. Естетиката на това общуване, чието гостоприемство успяваше да надделее над разни съпернически страсти, се дължеше на един споделен култ към динамиката на словото. Дочев беше сърдечният ритъм на това общуване. Творец без произведение. Артист без творба. Писател без книги. Композитор без запис. Философ без школа. Но носител на един уникален стил на словесност, стил, който определи дискретния му пробег на четящ човек, с безкомпромисна взискателност, който преживя годините си в тази радикална естетика на задълбочен читател и виртуозен импровизатор. Единственият истински свободен човек, когото познавам. Животът ни раздалечи, но приятелството ни продължава. Ще ми липсваш, приятелю. Сбогом. До понеделник…

Георги Кацаров, Париж

* * *

Кафенетата на Дочев

Подобно на Борхес и Еко, Дочев притежаваше две „вавилонски библиотеки“ – една материална вкъщи, която непрекъснато попълваше в стремеж да овладее безкрайното, и една в мислите си, търсещи да намерят сред прочетените книги онази, която съдържа смисъла на света. Борхес намеква, че смисълът не е в книгите, а в търсещия. Такъв беше и моят приятел: разгръщаше страниците с надежда, че ще открие абсолюта, а когато във всеки прочетен текст откриваше нещо срещано преди другаде, загърбваше прочетеното (но не го забравяше) и се  впускаше в ново интелектуално приключение. Със следващата книга. Може би затова не пишеше. След като всичко вече е написано… Преди почти двадесет и три века Публий Теренций е казал: Nullumst iam dictum quod non dictum sit prius. (Вече не може да бъде казано нищо, което да не е било казано преди). 

Затова пък обичаше да говори в подходяща компания. Не канеше гости у дома, личният му живот беше забулен в тайнственост. Имаше любими кафенета в София-Ц територия, която напускаше само в изключителни случаи.

Първото кафене, в което съм общувал с него, беше прочутото Яйце на Университета. В началото на 80-те години на миналия век емблематично заведение, в което се срещаха преподаватели, интелектуалци и творци с различна боя и различно, най-често критично отношение към властта. Задължително присъстваха и „слушалките на службите“ – можеше ли без тях? До 17 часа Яйцето работеше като кафене, а след това – като ресторант. Задимено и уютно по своему, с уюта на късния соц, Яйцето предлагаше долнокачествено виетнамско кафе. Дочев не разбираше много от кафе – пиеше го винаги дълго, поръчваше си някаква кафява течност, която се плицикаше в чашата. Яйцето обаче отговаряше на три важни за него условия: беше в София-Ц, т.е. близо до дома му; можеше да се пуши (че може ли кафене без цигарен дим?); повечето му приятели бяха свързани с Университета, а и библиотеките – университетска, френска, филологическа – му бяха под ръка. Той като че ли винаги се подготвяше предварително за разговорите и успяваше да насочи вниманието на всички към някаква конкретна тема – Ролан Барт, Бицили, структурализъм, Фрейзър… През тези години през кафенето се извървяха много приятели: Сашо Кьосев, Ангел Ангелов, Албена Георгиева, Петко Стайнов, Васил Гарнизов, Лора Тасева… Разговорите бяха много завъртени – различните гласове се преплитаха над кафето и цигарения дим, но независимо от разногласията всеки участник отнасяше след тях нещо важно за себе си – някаква вдъхновяваща мисъл, хрумване или дори идея за бъдещ текст.  Горките „слушалки“! Не са били за завиждане, ако е трябвало да резюмират тези разговори в доносите си…

От началото на 90-те години съдбата ме отвя първо към Апенините, а след това към Централна Европа. Контактите ни оредяха, но винаги намирахме време през лятото да се видим в някое централно столично кафене. Срещите зачестиха през последните 10–15 години. Връщах се за по-дълго в България – за лятна ваканция, за семестър, за половин година, че и повече. Свързвам ги с две заведения – едно барче в „Лозенец“ на гърба на Руската гимназия и още едно, последното – на ул. „Врабча“ срещу папската легация. Съставът беше камерен – Дочев и Петко Стайнов (винаги), Милена Борден и аз (през лятото), Васил Гарнизов (по-рядко). Говорехме най-вече за книги. За българска политика рядко ставаше дума, то пък какво ли да ѝ обсъждаш на нашата политика? Войната в Украйна обаче се превърна в тема, която, естествено, ни обедини. Най-краен защитник на украинците беше, естествено, Дочев. И същевременно най-осведомен. На почти всяка среща идваше с подготвена сводка от последните военни действия, следеше придвижването на фронта в украински сайтове, коментираше икономическия колапс на Русия. Политиката обаче не надви интелектуалните му търсения, разговорите за войната бяха винаги прелюдия към нещо по-сериозно. Книгите.

Ще завърша с един сравнително пресен спомен. Преди две-три години Дочев се заинтересува от поезията и есеистиката на Чеслав Милош. Започна да ме разпитва за Милош с надеждата, че ще научи от мен нещо повече – нали съм бил завършил полска филология… Доста се поизпотих, за да си опресня текстове, които ценя, но от които отдавна съм се отдалечил. С присъщата си страст Дочев се беше постарал да намери всичко за Милош. Не знаеше полски, но си изписваше от Париж френски преводи най-вече на есеистиката и документалната проза на нобеловия лауреат. На български беше изчел всичко: и „Поробеният ум“, и „Долината на Иса“, и пръснати в периодиката стихове. Особено го беше впечатлила „Долината на Иса“, едно от най‑личните произведения на Милош — автобиографично описание на онзи „изгубен свят“ на литовското детство и младост на поета, който той носи у себе си през целия си живот. Естествено, разговорите трябваше да засегнат полско-литовския контекст – една област, в която повече или по-малко се чувствах сигурен. Но трябваше и аз да се подготвям сериозно преди срещите, за да мога да кажа нещо, което да впечатли Дочев.

Не споменавам за вярата на Дочев, тя е тема за отделен много, много дълъг текст. Стоеше над конфесионалните ограничения, потапяше се в теологичните размишления на католически, протестантски и православни автори, четеше на френски еврейските мислители Мартин Бубер и Емануел Левинас, дълго говорехме за онтологичните и метафизични отношения между Аз и Ти. И още, и още…

Да, той беше най-добрият читател в постмодерния свят. Може би трябва да добавя: най-добрият класически читател в един постмодерен електронизиран свят. Бог да го прости!

Георги Минчев (Ламята), Лодз

* * *

Писмо

Драги Дочев,

Пиша ти по повод на твоята кончина. Искрено съжалявам. Ти би казал: „Много мило“. Със сигурност това писмо няма да ти е интересно. Защото ще е за тебе, а не за някоя книга. Не те интересуваше как изглеждаш отстрани, до крайност. Като център на един кръг от „нашето поколение“ във филологическите факултети, на хора, оформени като интелектуалци в двора на Софийския университет през 1980-те години, ти искаше ние да се занимаваме непрестанно и само с велики мислители и писатели: Аристотел, Платон, Хайдегер, Ницще, Витгенщайн, Балзак, Стендал, Толстой, Пушкин, Пруст. Да летим само високо, във върховете на интелектуалното, и да не търсим абсолютно нищо друго. Да четем с рентгенов поглед и да влизаме в бележките под черта. Както правеше ти. Изпитваше отвращение към вулгарността, литературния провинциализъм и академичното празнословие. Имаше своите почитатели, но и врагове. Мнозина се страхуваха от безцеремонното ти отхвърляне на онова, което обявяваше за пошло, глупаво, ненужно: стремеж към кариера, писане на дисертации, статии за незначителни от твоя гледна точка автори и теми.

Четеше ненаситно и разнопосочно: Чарлз Дарвин, апостол Павел, Симон Вейл, Калвин, Ернст Юнгер, Бенжамен Фондан, Тони Николов, Жозеф дьо Местр. Възгледите ти бяха десни и консервативни, без симпатии към комунизма, фашизма, либерализма, постмодернизма и баналния академизъм. Нерядко граничеха с жестокост и безчовечност и отблъскваха със студения си снобизъм. В книгите виждаше нюансите, а в разговорите не търпеше възражения. Това, което те направи „контряк” обаче, не бяха твоите писатели, а това, че не се страхуваше от интелектуална самота в една академична среда, която и не ти прости за това. Имаше лично свои и неприкосновени идоли: Рене Жирар, Богдан Богданов, Томас Ман, Бицили. „Не!“ на Джеймс Джойс, Павароти и Достоевски. Допускаше Джейн Остин, Томас Харди като „увлекателни“. Ценеше Толкин, К. С. Луис, Цочо Бояджиев.

Когато обаче имаше доверие на някого, беше ултралиберален и всеотдаен. Ти стана моят задкулисен научен ръководител през 90-те, когато пишех дисертация за национализма в Лондон, тогава ми даде идеята да разгледам отношението на цар Борис III към еврейския въпрос. През 2014 г. беше плътно до мен по телефона, докато работех по проект за писателя Ненчо Илиев и Дорина Илиева-Симпсън в UCL-SSEES – интелектуално приключение, което без теб щеше да ме разбие. По-късно изследването ми „Ивлин Уо и Втората световна война: преследването на католиците в Хърватия“ успя пак заради теб. Четохме „заедно“ и този „ни“ труд получи признание от професор Ричард Крамптън в Оксфорд (който ти отричаше), Александър Уо (внук на писателя) и д-р Джонатан Питчър от американския Бенингтън Колидж (не те интересуваха). Каза да не се „тормозя“ да чета „Упадък и падение“ на Едуард Гибън, защото е „голяма тухла“. Но ми даде да чета неизвестни и неакадемични автори, които да ми помогнат: „Те ще ти разяснят ситуацията“. Зарази ме с чупенето на „тривиалности“, както ги наричаше, бронира ме срещу корифеите на деня и ми постанови: „Ти си си университетът!“.

Когато не четеше, слушаше малко музика и повече новини. Харесваше Аспарух Лешников и Борис Христов, предпочитаният ти спорт, който не практикуваше отдавна, беше плуването (семейна традиция), беше близък с родителите си. Остана си страстен пушач, маниакален хипохондрик, пиеше кафе, коняк и обичаше мазна храна. В един зимен ден се видяхме и докато минавахме покрай ъгъла на улиците „Шишман“ и „Паренсов“ – ти, облечен в тъмно зимно палто с вдигната яка, шал и шапка, елегантен и енергичен, – аз въодушевено ти преразказвах диалог от Ивлин Уо, който бях сметнала за страхотен: и сериозен, и смешен. Слушаше ме, вървейки, и ме попита каква точно била някаква реплика. Аз я казах, хареса ти моментално и се смяхме заедно. Всъщност много ще ми липсваш, приятелю.

Милена Савова-Бордън, Лондон

––––

[1] Дочев пишеше голям ер след предлога „в“.