Публикация от януари 1976 г. в българския печат, нещо като некролог на Георги Марков, завършващ със зловещия коментар: „Вие не сте просто отвъд, Георги Марков, в известен смисъл Вие сте мъртъв”.
През януари 1976 г. сп. „Жената днес” публикува (без последното изречение!) миниатюрата на Георги Марков „Героите”, излъчена по радио „Дойче веле”, заедно с коментар на публициста Кирил Янев. Този факт сам по себе си би променил представите ни за комунистическа България, ако замисълът на Живковите идеолози не бе доста по-различен. Публикацията е на черен фон с бели букви и всъщност представлява некролог. Потвърждение за което е както самото заглавие – „До Георги Марков – отвъд”, така и обобщението в коментара: „Вие не сте просто отвъд, Георги Марков, в известен смисъл Вие сте мъртъв”. Затова решихме да препубликуваме тази мрачна епитафия, предшестваща във времето убийството на писателя на 7 септември 1978 г. в Лондон.
Героите
Ти често се възхищаваш на хората, които са посветили живота си на една-единствена идея, които са слели себе си с идеята или са изгорели ведно с нея. Ти адмирираш тяхната последователност и вярност към идеята и понякога те измъчва мисълта, че ти не можеш да бъдеш като тях.
Може би, защото еднопосочната ясна идея на един живот е твърде съблазнителна с простотата си в сравнение с мъчителната противоречивост на собствените ти съмнения. Наистина има романтична привлекателност в сливането на живот и идея. Хората, отдали се на една идея, изглеждат винаги надчовешки силни, животът им се смята за пример, смъртта им – за легенда. Моментът на героическия акт – за най-висша красота.
А ти внезапно се питаш, не е ли това най-лесното? Не е ли цялата тази последователност и жертвеност сигурен признак на беден дух, на почти патологично втурване в една-единствена посока, макар и понякога това да е посоката на доброто? Не е ли всичко това израз на душевно опустошение, на отричане цялото многообразие и всички цветове на природата? Ти се вглеждаш в този фамозен момент на осъществяване на героическия акт и виждаш, че много често това е суетна демонстрация на превъзходство над другите. „Вие не можете, а аз мога!“ – казва героят и подлага тялото си под куршумите, за да изконсумира мига на висшата наслада, мига, който го прави повече от другите.
Така че героическият акт е отричане на другите и възхищение от себе си. При това всички герои знаят, че за героизма рано или късно ще им се заплати, защото човечеството е предвидило добри суми за ония, които се опитват да бъдат повече от другите. И това е може би гаврата на времето – един герой не е повече герой, след като му се плати – било с надгробен паметник, било с посмъртна пенсия.
Приказките и легендите противопоставят героя на подлеца, а също героя – на обикновения човек. А ти се взираш в това противопоставяне на бляскавия вечен ореол на героя срещу отречената, мизерната нищожност, разумно или инстинктивно безчестие на подлеца и виждаш колко несъмнено по-човешки, по-искрен и по-честен е образът на онзи, който трябва да понесе страданието, че не е и не може да бъде герой онзи, който трябва да понесе наказанието за своята слабост или презрението за своите недостатъци. Ти виждаш, че е противопоставен камък на героя срещу тялото на живия човек. Ти виждаш, че история, легенди за герои и подвизи, поетични балади и летописни хроники, национални химни и разпалени речи, като издигат героя върху специален пиедестал, с това издигане те по същество превръщат останалата част от хората в подлеци. Защото героят със своята изключителност не е нищо друго освен нашето отрицание. Спасявайки ги от някаква опасност, героите всъщност са се заплювали в лицата ни, за да ни отрекат като по-слаби същества. И ти намираш, че героизмът, когато не е акт на лудост, е акт на безчестие. Защото заради своя ореол един герой се е отрекъл от своите естествени права и задължения, отрекъл се е от себеподобните, отрекъл се е от своето предназначение. И ти виждаш, че той е скалпирал своята жива глава било, за да украси мъртвата ограда на идеята си, било, за да изпита насладата на собственото си превъзходство над другите.
Героизмът е само един миг, а животът не е миг. И колко лесно е да бъдеш герой в един миг, вместо да бъдеш човек цял живот.
И ти си казваш – слава Богу, че природата е раждала и ражда човеци, но не герои.
Георги Марков
До Георги Марков – отвъд
Ако всичко това беше написано не от Вас, а от някой моден западен литературен сноб, бихме го приели за нещо банално. Не е за чудене, че подобни хора обявяват героизма за несъществуващ, героите за безсмислица. Но когато покушение над героите и героиката се опитва да прави човек, преминал на прибежки отвъд и започнал там да разчиства сметки със страната си, това е вече друга работа. Други са въпросите. Други ще бъдат и отговорите.
Посланието Ви стигна до нас чрез дрезгавия глас на една чужда радиостанция, която нерядко се занимава с нечисти манипулации. Вярвам, че това е известно и на Вас. И значи тук има съвпадение на мисли, чувства, намерения.
Виждаме Ви в познати доспехи. Тръгнали сте на бой под познато знаме. Участвате в мръсна война, която не ще създаде нито един герой. И така – логиката е желязна – започнахте с измяна на дребно, за да стигнете до тотална война с героите. Това отколе се нарича духовно самоосъждане на личността, нравствена смърт за писателя. Друг път няма. Душевно разрушените се занимават с разрушение. Изкаляните превръщат калянето на другите в призвание.
Нека Ви кажем още в началото – проповедта Ви достига до нас като изповед. Заели сте се да увещавате хората и вероятно най-вече младите хора в безсмислието на героизма, в суетността на подвига, в меркантилността и дори престъпността на героя. Феноменална картина! Писателят внушава на читателите, че на света няма нищо свято, че саможертвата е сметка, че кръвта е вода, че идеите са осакатяването на човека, а идеалите – химери. Не се самозалъгвайте – в това няма нищо оригинално. Не сте пръв, вероятно няма да бъдете и последен, но няма да избегнете общата съдба на тия, които са предприемали съдебни покушения. Засилвате се да свалите героите от висотата им, упорствате като някакъв уродлив Сизиф, но като видите, че не може да достигнете героите, загребвате кал от блатото и замахвате към тях.
За нас е съвършено ясно, че тук няма моментно раздразнение, тук действа злоба. Не се е засилил да води война срещу духовните светини на народите някакъв ненормален палячо. Пред себе си виждаме наемник на онези тъмни сили в света, които всякога са се ползвали от услугите на някой Юда чрез силата на трийсетте сребърника. Следователно въпросът тук не е ни най-малко познавателен. Въпросът е морален. Не може един грамотен човек, един писател да не знае кой е Левски и кой е поп Кръстю, кой е Бенковски и кой е Вълю, Виолета Якова и Кутуза.
В нашата страна и в света подвигът и подлостта са били винаги най-категорично разграничавани. Вие знаете тази граница, този Рубикон, но сте го преминали напълно съзнателно. И затова сте превърнали естетизирането на измяната и предателството във Ваше поприще. Не може да не знаете, че това е духовна агония. Не е възможно да сте сбъркали понятията. Предателите предаваха отделни герои. Вие предавате героите с увещания по радиовълните.
Сега ние мислим не за съдбата на героите. Тя е решена навеки. Питайте кой е този, който иска да ги убива втори път. Кому служи? Как е стигнал дотук?
Вашият случай ни припомня една мисъл на Артър Пен. Той казваше: „В продажността има нещо общо с очите на болния от жълтеница. Тя боядисва в своя жълт цвят всичко, връз което пада нейният поглед. Затова й се струва опетнено и мръсно”. Това е разковничето на Вашето поведение. Героите остават недокоснати от злобата ви. Внушенията Ви никой нормален човек не ще приеме. Те ще разбунтуват всеки честен човек. Проповедта Ви не е нищо друго освен Ваша изповед. Та кой герой в света ще уличите с брътвежи като този, че последователността и жертвеността били сигурен признак на болен дух? Разбираме – търсите оправдание за собствената си непоследователност, превърнала се в измяна, за Вашата „жертвеност”. Коя героиня ще оскърбите с цинизма, че героят бил патологично втурване в една посока, освен да демонстрирате публично Вашия политически и нравствен патологизъм. Кого ще убедите, че самоотричането е душевно опустошение, когато тук виждаме единствено Вашето лично опустошение, на вашето човешко и писателско крушение. В думите Ви кънти воят на ужасената самота, сред изпиващата носталгия по безвъзвратно изгубената човешка чистота. Крещи отровената злост към всичко светло и добро на земята. И затова в пристъп на истерия надавате викове: „Караул! Герои! Нападат.” И замахвате срещу тях. И като Дориан Грей трошите огледалото, защото то така безмилостно е показало душевната Ви грозота.
А те, героите, като нашия Йордан Лютибродски, все така изповядват своето верую: „По-добре мъртъв, но жив за класата, отколкото жив, но вонящ политически труп”. Това е Вашата присъда. Тя е произнесена. Нямате къде да я обжалвате.
И така посланието Ви ни донесе единствено Вашето собствено самопознание. Изповедта ви. В нея ви видяхме изцяло и потръпнахме от отвращение. Вместо писател – озъбен човеконенавистник. Сега знаем не само откъде сте тръгнали, но и докъде сте стигнали. Знаем точния Ви адрес – улица Нищо, номер нула.
Отиваме си с чувството, че сме присъствали на самоубийството Ви. Вие не сте просто отвъд, Георги Марков, в известен смисъл Вие сте мъртъв. Друга логика няма – героизмът е вечен живот, подлостта – смърт. Сам направихте избора си.
Кирил Янев
Послеслов на сп. „Жената днес”: „А сега, драги читатели, може би и вие ще пожелаете да споделите свои мисли по това дали героизмът е „признак на беден дух”, „израз на душевно опустошение”, „суетна демонстрация на превъзходство”, „отричане на другите и възхищение от себе си”, че „героизмът, когато не е акт на лудост, е акт на безчестие”, както твърди Георги Марков.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © Любен Марков и съдействието на Димитър Кенаров.
