Беше обикновен, типично градски зимен ден – с малко бяло, малко сиво и много кафяво, струпало се под формата на лепкава киша покрай безнадеждно мокрите тротоари. На места беше толкова хлъзгаво, че ставаше опасно да се ходи и човек, волю-неволю, развиваше почти акробатични умения, докато полагаше всички усилия да не падне. Прозорците на сградите, украсени с коледни лампички, объркано мигаха на парцали, котките топлеха дупета на отворите на уличните шахти, хвърляйки отегчени погледи около себе си, а хората бързаха нагоре-надолу по улиците с нахлупени до носа шапки – беше двадесет и четвърти декември и до вечерта оставаше да се свърши още толкова много, че щеше да е цяло чудо, ако всичко бъдеше готово навреме. И все пак, неслучайно Бъдни вечер беше Бъдни вечер – нещата просто щяха да се наредят. Винаги е било така. Така и трябваше да остане.

Но до Бъдни вечер оставаха още часове, които се точеха по-бавно и от тези в училище, което всъщност просто не беше възможно, което пък, от своя страна, показваше цялото изумително вълшебство на този празник… Та, имаше още време, затова в ранния следобед Стефани излезе на пазар. Изпрати я майка й – пъхна й списък с необходимите продукти в джоба на палтото, заръча да вземе специално лешници и кашу от онези, които продаваха чак в магазина на другия край на парка и хлопна вратата така, че чак венецът от жълъди и елхови клонки се разклати. Разбира се, Стефи знаеше защо така спешно трябваше да отиде да купува ядки. Не че си нямаха в шкафа у тях, просто майка й искаше да опакова подаръците на спокойствие, та затова изпрати малкия й брат на разходка с баща й, а нея – да пазарува. Нямаше нищо против да се поразходи, но беше почти сигурна, че магазинчето за ядки няма да работи, а всичко друго можеше да вземе и от квартала. Е, не пречи да отиде, тъкмо майка й ще има повече време, а тя самата така или иначе нямаше кой знае какво за правене у дома.

„Две кубчета суха мая, пакет леща, пакет ориз басмати, кило ябълки от зелените, няколко банана, сушени боровинки стотина грама, шарена сол. Две кубчета суха мая, пакет леща, пакет ориз басмати, кило ябълки от зелените, няколко банана, сушени боровинки стотина грама, шарена сол. Две кубчета… Всъщност има ли смисъл да си го повтарям това, след като списъкът ми е в джоба?“ Стефи въздъхна и, нахлупвайки шапката още по-надолу, се запъти към парка. Мислите се рееха на ята в главата й подобно птиче ято – плановете за ваканцията, ски лагерът, осемнадесетият й рожден ден другия месец, подаръците. И Коледа, естествено, но точно за нея не й се искаше много да размишлява. Тя обичаше празника повече от всеки друг празник и по-скоро долавяше вътре в себе си, отколкото си спомняше, че някога за нея нямаше друго време, подобно на времето преди Коледа. Това не се беше променило – дори и сега тя усещаше онова необяснимо настроение, което те обзема всеки декември и което сякаш нищо не е в състояние да заглуши. И все пак… Нещо липсваше. Знаеше добре какво. Знаеше, че нещо се промени от мига, в който преди години разбра, че няма Дядо Коледа. Дядо Коледа. Невероятно беше колко радост, чисто детска радост носеше със себе си това име. Коледа остана, но не беше същата. Тя дори не помнеше кога точно научи, просто в един момент добрият старец беше до нея, а в следващия се стопи като снега по покривите, за да останат само прозрачните като капки спомени, бледо отражение на истинското нещо. Той изтъня, излиня, вече не беше дебел и кожухът се свличаше от раменете му. Брадата някак окъся и за една нощ от чисто бяла стана сивкава. Подаръците вече не ги оставяше той посред нощ – оставяше ги мама, вярно, със също толкова любов, но просто не беше същото. Какво значение имаше обаче? Винаги е било така. Винаги и ще бъде.

„Две кубчета суха мая, пакет леща, пакет ориз басмати, кило ябълки от зелените, няколко банана, сушени боровинки стотина грама, шарена сол. Странно е някак. Аз вярвах в него… Довечера ще си легна, после ще стана по някое време, за да оставя подаръците под елхата. Моите ще са вече там, но аз няма да си мисля как за поредна година изпуснах Дядо Коледа за малко, как се усеща, че е имало някой в стаята преди мен. Още в тъмни зори мама ще влезе при мен, за да остави на прозореца огромния чорап с шоколади и плодове, които плодове, както всеки път, ще останат неизядени дълго след сладкото, а аз ще я чуя как влиза, но ще се правя, че спя. Сега спя много леко, а преди не беше така. Може би пък всичко идва именно оттам.“

В парка имаше останал сняг, пренебрежимо малко и само в тревата, но все пак имаше и тя се загледа в мъжа пред себе си, който теглеше стара дървена шейна с покачено отгоре съвсем малко, сигурно едва тригодишно дете, опаковано като коледен пакет. Цялото сякаш беше един подвижен вързоп, дребен, но доста весел вързоп, който непрекъснато размахваше ръчички и издаваше някакви звуци, заглушавани от дебел червен шал. Бащата се обръщаше от време на време да го погледне и също казваше нещо, но нито думите му се чуваха, нито лицето му се виждаше, макар реално да не беше скрито от нищо. Просто някак си не се виждаше добре. Шейната леко се плъзгаше все напред и Стефани неволно се зачуди как, след като по алеите сняг нямаше. Тя вървеше неотклонно след бащата и детето, следвайки равномерните следи, оставени от широките релси на шейната, нейните собствени стъпки се смесваха с двете линии, ходеше по сняг, а навред около нея беше единствено мокро, кишаво, но не и снежно. Белота сияеше само по пътя пред нея, по който вече беше минала двойката отпред. Може би всъщност този сняг идваше от хората с шейната… Но не, това би било твърде невероятно. А следите се нижеха, не спираха и за миг, дълбоки, ту прави, ту кривваха леко встрани и описваха красива криволица подобно скреж по студени прозорци, за да се завърнат веднага отново в своя коловоз.

Преди много време в часа по философия бяха говорили за различните начини на възприемане. Учителят им бе дал пример, като начерта две успоредни прави на дъската, след което обясни, че един туземец например би видял в тях просто пътека, докато един образован човек веднага би се сетил, че това са успоредни линии. Този урок Стефи така и не го разбра. Причината беше проста – не проумяваше как на някого би му хрумнало за успоредни линии, когато това съвсем очевидно си беше път.

Като малка тя всеки декември пишеше (или диктуваше) писмо до Дядо Коледа. Оглеждаше се навсякъде за джуджета. Избираше подаръци, мислеше за подаръци, сънуваше подаръци и просто не вярваше, че подаръци получават само добрите деца, защото, ако даваше подаръци само на тях, самият Дядо Коледа нямаше да бъде добрият Дядо Коледа, когото тя толкова обичаше. Подаръците му не бяха само и единствено награди – те бяха израз на любов. С упорството, каквото притежават само малките деца, които още никой не е убедил, че нещо не си струва или че нещо не съществува, тя търсеше всякакви възможни пътеки към този старец. В нощта срещу Коледа твърдо решаваше, че ще стои будна и ще го чака, след което заспиваше, за да се събуди в някой от малките часове и да види, че отново е закъсняла. Винаги обаче усещаше, че доскоро в стаята е имало някой, нечие присъствие сияеше в топките на елхата, присядаше край нераздигнатата маса, за да си отчупи късче от останалата питка, правеше тъмнината дружелюбна и с невидима ръка докосваше Стефи по бузата, сякаш за да й покаже, че времето да се срещнат още не е дошло. И тя чакаше, докато един прекрасен ден не разбра, че всъщност няма какво да чака.

„Сушена мая, пакет зелени ябълки, ориз басмати стотина грама, няколко пакета леща, шарени банани, сол, две кубчета боровинки. Нещо не ми звучи добре. Съвсем се обърках, а е още толкова рано, до довечера има толкова време. И защо изведнъж стана тихо? Нима е възможно да съм в центъра на голям град и да не чувам колите и трамваите?“ Стефи усети, че е вървяла дълго, много дълго, без изобщо да се оглежда, следвайки следите пред себе си, които дори не бяха в нейната посока. Сега най-после вдигна глава, за да види в коя точно част на парка се намира и очите й бавно се разтвориха широко-широко от учудване и от едва доловима, но нарастваща тревога. Защото нямаше никакъв парк. Нито напред, нито назад, да не говорим пък за ляво или дясно. Паркът беше изчезнал, шейната, бащата и детето – също. Стефи смаяно установи, че стои насред отрупана със сняг гора.

***

Всъщност промяната на мястото не беше изобщо лоша – вместо подгизналия и окалян парк сега навред около нея се простираше рехава иглолистна гора с обсипани с бели преспи клони и борове с толкова остри, вирнати право нагоре върхове, че сякаш пробождаха небето и именно от тези безбройни дупчици се изсипваше целият този сняг. Да, валеше сняг. Стефи не помнеше откога не беше валял сняг за Коледа. Покриваше всичко и носеше със себе си такава плътна тишина, каквато е възможна само в заспалата зимна гора. Снежинките падаха и падаха бързо надолу, носеха се като цветния прашец напролет, като духнати от вятъра цветчета на току-що разцъфнала в млечно бяло дива ябълка. Тя стоеше, стъпила в следите на шейната, които отиваха все така напред, но наоколо не се виждаше жив човек. Дори животни нямаше, само една заблудена червеношийка прехвръкна и веднага се загуби сред дърветата. Снегът й стигаше до над коленете и меко хрускаше под краката й, докато пристъпваше на място, мъчейки се да проумее какво точно се случва. Пръстите й напипаха пазарския списък в джоба на палтото, там бяха също и ключовете й, както и парите за покупките. Значи не можеше да сънува. Докосна преспите – те бяха така реално студени, че не беше възможно да си въобразява. Не знаеше какво да прави. Без съмнение тук бе неописуемо красиво по един спокоен, ненатрапващ се начин, който много й допадаше, но това не променяше факта, че не знаеше къде се намира и по-важно – не знаеше как се е озовала тук. И все пак, след като първоначалната тревога премина, не се чувстваше уплашена. Това може да изглежда странно на пръв поглед, но всеки, който е бил в тази гора, знае, че е невъзможно да те е страх. Опитваш – и не става. Стефи се чувстваше по-скоро погълната от покоя и, по някаква незнайна причина, развълнувана. И следа не беше останала от доскорошната умора от сивотата и объркване заради празника. Усещаше се любопитна и напълно, напълно спокойна. Все още обаче не знаеше какво да прави. Затова реши да стори единственото, което й хрумваше за момента – отново последва лъкатушещите дири на шейната и пое напред.

Не знаеше колко време вървя, по-късно се сети само, че си е помислила, че за един-единствен ден й се бе събрало повече ходене, отколкото за цял месец. Дълго не усети никаква умора – гледаше снежинките, гората, на няколко пъти премина през широки поляни, заградени от подредени в кръг борчета, на няколко пъти слънчеви лъчи пробиха плътната облачна завеса и огряха снега, който заблещука като скъпоценен камък и я заслепи така, че й се стори, че съзира в далечината два силуета, но когато зрението й отново се проясни, не видя нищо. И все пак бе неземно красиво, една красота, подсилвана още повече от нереалния покой, в който сякаш времето бе спряло. Струваше й се, че това е място извън всякакво време, място, неподвластно на законите, които светът познава. Единствените същества, които срещна, бяха три лисички, които я погледнаха игриво с мънистените си очи и очевидно решиха, че може да й се има доверие. Известно време вървяха с нея, а после в миг се скриха като пламъци сред дърветата. Вървеше и вървеше, снегът все така валеше и тъкмо когато започна да се чуди колко още ще продължи този поход и дали ще се прибере навреме у дома (ако изобщо се прибереше, и тази мисъл й мина през ума, но дори тя не я притесни особено), зърна вдясно, полускрита зад огромна ела, къща.

„Надали може да стане по-странно и все пак, това е една много странна къща. И то по средата на нищото.“ Права беше – къщичката не беше особено голяма, приветливо жълта на цвят, ограждаше я ниска ограда от дървени трупи, самата тя беше тухлена, но около нея бяха пръснати няколко малки дъсчени постройки. Обикновена къща – и точно това беше особеното. Имаше си пушещо коминче, прозорци, врата, десетина млади фиданки в двора, привързани с парцалчета за дървени колове, за да стоят изправени. Различи дори затрупани от снега цветни лехи. Стефани се приближи, излизайки за първи път, както й се струваше, след часове вървене, от коловоза на шейната. Забеляза нещо на оградата – беше малка червена табелка, която гласеше:

„Д.К. Частна собственост. Моля, не прескачай – трупите са нестабилни и има опасност да паднеш. Портичката е винаги отключена.“

Отдолу бе забодена най-обикновена дървена дъсчица, посипана със сняг, на която с дебел молив с красив, изтеглен почерк бе изписано:

„Ако ме няма – скоро ще се върна. Изключения – 25.12 (Коледа), 06.12 (рожден ден) и 17.03 (пролетно почистване). Горещият шоколад е на горната полица вдясно, какаото – на средната вляво, а курабийките са в буркана върху масата.“

Едва ли някога табела е звучала по-гостоприемно, а Стефи изведнъж усети колко я болят краката и колко е гладна, затова се колеба точно три секунди, след което бутна портичката и влезе в дворчето. Не виждаше смисъл от този двор, след като сигурно на километри околовръст друга постройка освен тази нямаше и цялата гора служеше за двор, но не това беше важно в момента. Тя се сети, че за входната врата не пишеше нищо, а тя, за разлика от външната, бе заключена. В продължение на няколко минути бута и дърпа без успех, докато накрая, без сама да знае защо, й хрумна да пробва да отключи със собствения си ключ.

Получи се.

Озова се в топло антре, в което освен чифт ботуши и дебела вълнена жилетка нямаше почти нищо. На пода стоеше чувалче овес, имаше няколко преспапиета с коледни фигурки, големи и малки, на стената висяха календар и чифт вълнени чорапи, и това беше всичко. Имаше няколко врати, от които само една открехната, тази точно пред нея. През процепа се процеждаше светлина и Стефи тръгна към нея. Не се изненада, когато видя, че това е кухнята. Не беше нито голяма, нито малка, навсякъде имаше шкафове, вляво бръмчеше хладилник, а по средата стоеше дървена маса, застлана с покривка на шарени райета. Всъщност всички мебели в кухнята бяха дървени. Точно по средата на масата стърчеше бурканът с курабийките, който наподобяваше по-скоро огромна ваза. Цялото помещение лъхаше на уют. Стефи захапа една курабийка и тъкмо се чудеше, горещ шоколад ли й се пие или какао, когато чу зад себе си спокоен, сериозен глас:

– Аз лично предпочитам горещ шоколад, но, разбира се, изборът е твой.

Обърна се. Край масата беше застанал и тъкмо сипваше съсредоточено от буркана в една чиния едър старец с дълга бяла брада, къдрава бяла коса и рунтави бели вежди. На носа му проблясваха очила с телени рамки в меден цвят, на раменете му висеше тежък кафяв кожух, в погледа му гореше весело пламъче, а във фината мрежа от бръчици около очите му и във всеки жест се долавяше нещо, което не подлежеше на описание, някаква смесица от обич, бурен смях и настроение. Когато приключи със заниманието си и в чинията вече имаше планина от сладки, той я погледна:

– Е, няма ли да решиш? Да знаеш, има голяма разлика между шоколада и какаото. А после предлагам да седнем, да хапнем и да поговорим. До довечера има време.

Стефи механично посегна към рафта с поглед, все още вперен в брадатия непознат, напипа металната кутия с горещия шоколад и го свали.

– Млякото е в хладилника. – обади се весело старецът. – Но всъщност ти седни, аз ще приготвя шоколада. Вземи си от сладките.

Тя приседна на един от столовете и го загледа как чевръсто пристъпва около котлоните, как топли млякото и как го налива в две големи чаши. Невъзможно беше да не харесаш този дебел дядо от пръв поглед – той излъчваше толкова дух от себе си, този коледен дух на топлина и доброта, че просто нямаше как да не прихванеш и ти от него. След малко той постави едната чаша пред Стефи.

– Харесва ли ти?

Това бе най-хубавото нещо, което някога бе опитвала.

***

Докато опустошаваха домашните курабийки на Дядо Коледа (защото кой друг можеше да е това), те почти не размениха и дума. Старецът бе все така добродушен и весел, напълно погълнат от това, което правеше в момента, а Стефи бе толкова объркана, че съвсем не знаеше какво да каже. Когато не бе останала нито една трохичка от огромното количество сладки, те се облегнаха на столовете и продължиха уютно да си мълчат. Накрая обаче тя вече не издържаше и попита:

– И кой, все пак, си ти?

– Защо ме питаш, след като веднага ме позна? Виждали сме се толкова пъти, Стефи.

– Не, не сме. Виждам те за първи път и до днес си мислех, че не съществуваш. Впрочем, още не съм напълно убедена.

Старецът я погледна необичайно сериозно. Тя никога не си го беше представяла и като сериозен, но трябваше да признае, че създалата се през последните години представа за инфантилен и вечно кискащ се дядо не се връзваше изобщо с образа на Дядо Коледа от детството й, а камо ли с живия човек пред нея. Той беше реален, пълнокръвен, истински – точно като нея самата. Усещаше това необичайно ясно.

– Не мога да те убедя против волята ти, но ти и сама осъзнаваш нещата достатъчно добре. Аз съм Дядо Коледа, а ти току-що сподели следобедната ми закуска. Поне това би трябвало да ти послужи като доказателство.

– Добре, а тогава, ако наистина си Дядо Коледа, какви подаръци разнасяш? Всички подаръци ги оставят родителите. – попита Стефи необичайно рязко.

Просто трябваше да знае. Това я тормозеше от много време и беше един от първите й аргументи срещу съществуването на този брадат беловлас дядо.

– А, виж, това е наистина хубав въпрос. – рече доволно той. – Разбираш ли, аз не обикалям да раздавам играчки и никога не съм го правил, но за децата това е някак по-разбираемо. Те трябва да имат нещо в ръцете си на Коледа и за това се грижат майките и бащите им. Аз правя друго – обикалям и оставям подаръци не под елхата, а в сърцата, и то не само на малките, а и на големите. В тази нощ аз разнасям друг вид подаръци, тихо ги подреждам и после на пръсти излизам. Оставям като дар духа на празника, този дух, който ще бъде в теб до другата година. Опакован, той си стои под сърцето и когато и да се сетиш да го отвориш, имаш ли нужда, той ще е там. Аз подарявам онова малко вълшебство, което често не забелязваш, но което също толкова често ти е така необходимо.

Стефи замълча. Тези приказки имаха смисъл. Тя действително чувстваше някаква особена топлота у този старец. Погледът й срещна неговия и тя разбра, че той я разбира и знае. Очите му се присвиха от усмивката му.

– Всичко това е много хубаво, но аз защо съм тук? И къде изчезнаха хората с шейната пред мен?

Дядо Коледа поклати глава:

– Не мога да ти отговоря точно на нито един от двата въпроса. От време на време, всеки декември, тук се озовават хора, които сякаш търсят нещо, стигат до мен, питат ме същото, каквото и ти. А аз не зная. Всички те по някакъв начин имат нужда да повярват и аз им давам това, но останалата част от търсенето трябва да извършат сами. Защо си тук вероятно знаеш по-добре от мен, а може би тепърва ще разбереш. Но това, което мога да ти кажа, е, че тук достигат само тези, които или много се нуждаят, или много вярват, а най-често в тях се бори нещо между двете. Без поне малко вяра обаче никой не намира пътя дотук не поради друго, а просто защото сам не го съзира.

– А шейната?

– Както казах, не мога да ти отговоря. Всеки, който достига дотук, идва чрез нея и никой не идва без нея. Тя е по-стара дори и от мен, предполагам – рече той.

– Тогава кои са бащата и детето с нея? Дори не успях да ги видя.

– Те пък са още по-стари, по-стари и от шейната. Но не питай мен за тях, защото не ги изпращам аз. Друг ги праща. Те никога не спират при мен, познават ме и аз ги познавам, ала не мога да ти разкажа почти нищо за тях. Остават само следите от шейната. И засега не можеш да видиш повече от тях, просто е невъзможно. Но те са тези, които довеждат всеки до гората и до къщичката.

Стефи погледна навън през прозореца. Продължаваше да вали.

– Накъде отиват?

– По-важното е, че бяха тук.

– Но все пак накъде?

– Нататък – отговори тихо Дядо Коледа.

Той също впери очите си в гората и все така тихо (и все пак гласът му беше кристално ясен), изрецитира:

Нататък, нататък, сред полетата бели,
изпълнени с радост и малко тъга,
където преследват се стъпки в снега
и борове своите корони са свели.

Нататък, нататък, дорде пътят не свърши,
дорде не излезем от тази гора,
гората, посипана с прах полунощен,
единствен подслон на едничка мечта.

А после отново дълго никой не каза нищо. Стефи не разбираше нищо и все пак усещаше, че макар тя да се чуди, сърцето й знае. За момента това стигаше.

– Къде беше ти толкова време? – изведнъж попита тя. – Няма те от години. Ами ако изобщо не бях стигнала дотук?

– Винаги ме е имало – в гласа на стареца се долавяше някакво особено чувство, жал, примесена с обич. – А аз винаги съм знаел, че при всички положения ще стигнеш дотук и ще ме намериш.

– И сега сигурно пак ще изчезнеш.

– Разбира се, че няма. Дори да не ме видиш много дълго, около Коледа ще си спомниш за мен и ще видиш, че не съм изчезнал.

– Ами ако забравя?

– Няма – успокоително рече той. – Никой, стигнал дотук, не забравя. Самата гора е особен вид забрава, но не като тази, позната на хората. А аз съм по-силен от всяка забрава. Помниш ли картичката, която получи една година – „На Стефи, която продължава да вярва в мен.“?

– Помня я. И още я пазя. Толкова неща съм изхвърляла, но така и не можах да се разделя с тази картичка.

– И хубаво правиш. Пази я, защото не се знае кога ще ти потрябва.

– Но теб наистина те нямаше толкова време – пресекна гласът й и тя сама се учуди, защото от толкова отдавна не й се беше случвало. – Не беше… Сега може пак да стане същото…

– Но аз бях там, дете мое. – усмихна се нежно старецът. – И винаги ще бъде така. Всяка Коледа ще се връщам отново и отново, докато поне един човек има нужда от мен. А ако някоя сутрин открия, че вече съм ненужен… Е, тогава мога спокойно да се посветя на усъвършенстването на рецептата ми за сладкиши.

– Тя не се нуждае от подобряване – каза Стефи, този път по-спокойно и на свой ред се усмихна.

– Знам – бръчиците около очите на Дядо Коледа се сгъстиха. – Е, а сега май е време да тръгваш. Малко след теб потеглям и аз. Приказките никога не са достатъчни, но и невинаги са най-доброто нещо. Освен ако не са вълшебни, разбира се.

– За приказките в смисъл на разговори ли говориш или за приказките като истории?

– И за двете.

И последното, което Стефи запомни от тази къщичка, беше уютната топлина (която никога не я напусна), огромната прегръдка на стареца, в която сякаш се загуби и две очи, които блестяха по-силно и от най-ярките звезди. А после се намери отново навън на снега, на някаква нова пътека, стъпила в релсите, оставени от шейната, а над нея светеше ясното като капка роса и мастиленочерно като хралупа нощно зимно небе.

***

Този път не й се наложи да върви дълго. Следите я поведоха през тунел от огромни, приведени над пътя дървета, прилични на снежни колоси, изкривени от възрастта, но запазили скрита сила. От време на време през клоните им примигваше по някоя сънлива измръзнала звезда. Тя забеляза, че постепенно от иглолистни дърветата ставаха широколистни. Голите им клони блещукаха, осветени незнайно откъде. Отново ходеше и ходеше, и изведнъж усети, че краката й не стъпват на меко, а на твърдо. И когато погледна надолу, установи, че снегът е изчезнал. Зад нея и около нея бяха само дрипавите силуети на сградите – тунелът го нямаше. За втори път през този ден Стефи въздъхна, но този път по друга причина. Беше си обратно в парка.

Все така навред нямаше никой. Далеч напред обаче, в сумрака на бледите лампи в късния следобед (защото часовникът й показваше, че е едва пет часът), се мержелееха две самотни фигури. Те сякаш застанаха на място за момент, а после отново тръгнаха и повече не спряха, и тя гледа след тях, докато тъмнината не ги погълна. Остана само някакъв едва доловим звук на звънче, който дълго след това не заглъхна и шепотът му едновременно изпълваше очите със сълзи, а сърцето – с радост. Стефи бръкна в джоба си и с изненада напипа някакъв пакет. Всъщност даже бяха два, но малки. Извади ги – в единия имаше лешници, а в другия кашу. Тя поклати глава и се усмихна. Нищо вече не беше сиво. И никога нямаше да бъде. Запъти се към вкъщи. Тази нощ бе Рождество Христово.

Ралица Райкова е на 17 г., ученичка в 11 ж клас на 9-а ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин” и стипендиант на Проект „1000 стипендии” на Фондация „Комунитас“.

Снимка на главната страница: Цочо Бояджиев