Начало Идеи Гледна точка До четвъртък има време
Гледна точка

До четвъртък има време

6145

Винаги се движеше с два джипа. В единия пътуваше той и трима охранители, в другия джип – още четирима охранители. Охранителите му не бяха обикновени мутри с мускули и татуировки, а специалисти, обучвани в тайните на охранителното дело в една от двете най-добри такива служби в света. Ако някой ги видеше поотделно, можеше като нищо да ги вземе я за програмисти, я за психолози. Главите им не бяха обръснати, всичките имаха достатъчно коса. Задължаваше ги да ходят с костюми и ризи, никакви черни фанелки, и само по това се познаваше, че не са точно програмисти или психолози, или социолози, или за каквито там можеха да минат поотделно, включително треньори по шах и прочие, единствено по това, че саката им все пак им бяха тесни в раменете и на бицепсите и всичките заедно излъчваха нещо, което в никакъв случай не биха излъчвали седем обикновени програмисти или психолози, или социолози, или, да речем, треньори по шах и прочие, събрани на някакъв семинар и за това нещо трудно можеше да се намери точната дума, макар че със сигурност имаше такава дума.

Но сега той прецени, че не му се ще групата му да се изсипва с целия си блясък в параклиса и нареди джиповете да спрат на петдесет метра от входа и разстоянието край платното той измина пеш и веднага потъна в прахоляка, вдиган от превозните средства по шосето.

Влезе през отворената врата във високия човешки бой зид, слезе по стълбите, погледна си часовника от бяло злато, тънък като пул за табла, общо-взето май пристигаше навреме, тъкмо за началото на литургията, както му беше обяснено и тръгна по пътечката към параклиса.

Когато разбра за болестта си, той изпадна в шок. Лекарите го успокоиха, че такива неща сега се лекуват, медицината много е напреднала. Той се подложи на операция и операцията мина успешно. Междувременно една от по-зрелите му любовници, която той държеше заради носталгията, му каза, че при подобни случаи много помагал погледът на водна костенурка. Като едни от най-старите обитатели на планетата костенурките черпели директно от космическата сила. Той не се поколеба нито за миг и скоро му доставиха близо двуметровата водна костенурка, за която беше изработен специален огромен аквариум на две нива. Разбра се обаче, че аквариумът не може да мине нито през вратата, нито през прозорците на жилището му. Той не се поколеба и за миг и нареди да разрушат една от стените, за да могат да монтират аквариума в хола. После, разбира се, стената отново беше иззидана.

Друга от любовниците му обаче му заяви, че това са глупости и погледът на костенурката дори може да влоши положението му и да се наложи нова операция. Тъкмо тя го посъветва да дойде в този параклис, където се четели специални молитви при подобни заболявания.

И той дойде.

Вътре бяха само свещеникът и една дребна женица, която припяваше, разлиствайки една подир друга различни тежки книги. Той се опита да се съсредоточи в това, което ставаше около него, но веднага се разсея и погледът му започна да обикаля стените.

Стенописите не му харесаха, бяха много потъмнели и изображенията едва личаха. Иконите, наредени по стърчащия кант на цокъла на стените, в нишата на прозорчето отдясно, по двете масички или заковани с пирони направо върху мазилката, бяха евтини, с най-различни размери, по-малки и по-големи и подредбата им не беше подчинена на никаква симетрия.

Той се попита какво прави тук, но после тръсна глава да отпъди тази мисъл и се загледа в свещеника.

Свещеникът беше дебел човек, с червено лице и с късо и неравно подстригана бяла брада. Одеждите му плачеха за пране. Така като го гледаше, на всичкото отгоре май му беше набор.

Огромната власт, която реално притежаваше, беше изградила в него любопитство към хората. Това любопитство беше едностранчиво и оттам – несъвършено, защото той винаги беше в привилегирована позиция, но вътрешно в себе си се гордееше, че познава добре човешкия материал и понякога си позволяваше лукса на насладата да сменя рязко посоката на нечий живот. Чуждият страх и чуждата благодарност бяха тайните му наркотици, но болестта беше разбъркала картите и той за пръв път се оказа в положение да усети какво изпитват хората срещу него, без да знае накъде да насочи собствения си страх и собствената си благодарност.

Накрая, стиснал в лявата ръка една метална табличка с парченца хляб в нея, свещеникът произнесе кратка проповед и му кимна с глава да се приближи към него. Даде му с пръсти две-три парченца хляб, даде и на жената, която пееше и сетне се прибра в олтара.

Мъжът излезе от параклиса, отиде до масата под навеса в двора, седна на единия издънен стол и зачака.

Докато чакаше, си припомни своето кръщене. Беше в силата си, тъкмо беше започнал да проумява разликата между парите и властта на парите, беше след някакъв дивашки запой в един от манастирите по планините, след запоя се събуди на сутринта студен като мрамор, дълго търсеше онази топлина в тялото си, за която човек обикновено изобщо не се замисля и когато се съвзе, заръча да му доведат някой от монасите и помоли побледнелия монах да го кръсти. Кръстник му стана най-добрият му приятел тогава, двамата заедно се бяха освинили в манастира, той после умря от кръвозагуба, когато взривиха колата му и двете му ръце бяха откъснати до лактите.

След малко дойде и свещеникът, облечен вече само в черното си расо, метна отгоре на масата една тежка връзка с ключове, на връзката имаше сигурно поне петдесет различни по размери ключове, тежко се настани на другия стол, извади пакет цигари и запуши с наслада.

– Трябва да ги спирам – каза. – Аз даже на два пъти ги спрях, ама веднага качвам петнайсет-двайсет кила.
– Аз ги спрях – каза мъжът. И после му разказа за проблема си и за какво е дошъл.
– Ще дойдеш в четвъртък – каза свещеникът. – Тогава четем акатиста на светеца.
– Ще дойда – каза мъжът.

Свещеникът започна да прибира багажериите си от масата в един прозрачен плик. Мъжът се надигна.

– Довиждане – каза той. – До четвъртък.

Тръгна да се изкачва по стъпалата, но изведнъж се обърна.

–  Може ли да ви попитам нещо? За какво са ви всички тези ключове?

Свещеникът се засмя.

– И аз не мога да ти отговоря. Половината съм ги забравил откъде са. Но като ми се наложи да отворя някоя врата, опитвам, опитвам, и все някой от ключовете накрая вземе че стане. И защо ми говориш на вие? Не ме ли позна?

Мъжът се вгледа отново в широкото му лице и целият изстина. Това лице не му говореше нищо. Така не се беше чувствал от времето преди повече от двайсет и пет години, когато един ден го качиха в багажника на една кола горе на Витоша.

– Не се сещам – отговори накрая.
– Нищо, до четвъртък има време, ще се сетиш. Ако не се сетиш, аз ще ти кажа.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).

Свързани статии

Още от автора