Начало Идеи Гледна точка Драган Цанков, ориенталецът русофил
Гледна точка

Драган Цанков, ориенталецът русофил

3842
Последната снимка на Драган Цанков, 1911 г., ДА „Архиви“

Проф. Иван Шишманов, „Записки-анкета с Драган Цанков“, под редакцията на Тони Зарев, София, изд. „Мултипринт“, 2023 г. Публикува се за първи път.

Всяка анкета е разказ на два гласа за един живот и неговото време. Двоякото говорене обаче е невъзможно. Историята винаги се разказва от първо лице, съответно питащият отстъпва на заден план. Въпросите му по-скоро насочват и очертават проблемните събитийни полета, така че отговарящият да разгърне своята версия на случилото се. В този смисъл анкетата като жанр е донякъде коригираща история, доколкото онзи, който е в центъра на вниманието, не може да премълчи всичко, нито да заобиколи онези подводни камъни, които с охота би прескочил в мемоарите си.

Анкетата в България има вече стогодишна история и жалонът безспорно са разговорите на проф. Иван Шишманов с Иван Вазов, видели бял свят след кончината и на двамата събеседници (издадени под редакцията на проф. Михаил Арнаудов през 1930 г.). Успехът на тези разговори на два гласа, допълнени с документи, има през годините много следовници (и цяла поредица от литературни анкети, продължавани и до днес от Института за литература към БАН). Но кой е подозирал, че първопроходецът проф. Иван Шишманов е довел донякъде и своя втора анкета – с политика Драган Цанков (1828–1911). Става дума за шест „Бележници“ (номерирани с римски цифри) и започнати на 21 април 1910 г., сряда, като последните записки са малко преди смъртта на Цанков.

Какво е предизвикало интереса на проф. Шишманов към „дядо Цанков“, един от най-спорните български политици и отявлен идеен опортюнист? В дневника на Константин Иречек (1 декември 1879 г.) откриваме следните определения за него: „Цанкова ми го рисуват като турски паша, абсолютист, лъжлив, хитрец, интригант и игнорант“. А Симеон Радев в „Строителите на съвременна България“ го портретира така: „Шеговит и язвителен, груб често, но с една сърдечност, която обезсърчава, яростен ей сега и подир една секунда смеющ се, разпасан в езика, циник без никакво стеснение, но ловък, наблюдателен и хитър“.

Първо: и проф. Шишманов, и Драган Цанков са свищовлии. А навремето това не е било никак малко. И второ, следовник на немската „обективна метода“, Иван Шишманов явно не е бил убеден, че историческият разказ е нещо безоблачно и сияйно, търсил е и тъмните му петна. Шестте бележника на Шишманов с множеството вметки и конспектни планове на въпросите, които възнамерява да зададе и повтори, докато не получи отговор, ясно разкриват какви са били намеренията му. Да бъде не „агиограф“, а „биограф“, търсещ истината от първоизточника. И тук трябва да отдадем дължимото на публикатора Тони Зарев, положил къртовски труд, за да разчете тези на места повече от нечетливи бележки, да установи действащите лица и ги вложи в контекст.

На трето място: ако проф. Шишманов не го беше сторил, днес щяхме да знаем още по-малко за третия по ред български министър-председател и отявлен въжеиграч на политическата сцена, чието име днес неслучайно носи булеварда, свързващ Българското национално радио с руското посолство. Който е разгръщал книгата с документи на П. Павлович „Авантюрите на руския царизъм в България“, видяла бял свят в Москва през 1935 г., при това с предговор на Васил Коларов, знае за каква привързаност към руското злато иде реч.

Но да караме подред, защото в личността на „дядо Цанков“ ясно изпъкват сеченията на „ориенталското“ в българската политика – „користното“ и „либералното“, възрожденското и домодерното, русофилското, прерастващо в русофобство (ако от това няма „кяр“ – за себе си или за отечеството), православното и католическото.

В това отношение записките на проф. Иван Шишманов предлагат невероятно интересен материал, който си струва да бъде засечен и по други източници.

Да започнем все пак с прочутото „русофилство“ на Драган Цанков, на което анкетьорът отделя особено внимание. Дори отбелязва: „Направи ми впечатление, че не гледа на него сантиментално“. Че как инак, друга е нагласата на „дядо Цанков“, особено през 1910 г.:

Французите казваха едно време: Австрия ако не съществуваше, трябваше да я създадем. Че и ние сега: Русия ако не съществуваше, трябваше да я създадем. Трябва ни подпорка.

Русия никога няма да ни завладява, защото с това ще създаде една втора Полша.
За Европа, когато ходихме, пари получихме от Евлоги Георгиев, ама парите бяха от руснаците.
Българинът не е религиозен, религията му е била средство и във време на турците да запази егоизма си.

Аз имах тука една слугиня рускиня, която живя при мене 12 години (и в Русия), и умря тука. Тя имаше нрав да се напива. Но длъжността си ще изпълни. Като я гълча, иде в кухнята, съблече се гола и се моли пред иконата, и плаче. И пияна, и пак се моли.

Бележник II

Какво мисли Русия, не ми трябва. Важно е какво мисля аз.
Едно време като правех унията, бях русофоб. Но после щом русите обърнаха – станах русофил. Мене ме интересуват само интересите на отечеството.  

Прави впечатление в записките на анкетата колко остро и то на няколко пъти Драган Цанков реагира на „Строителите на съвременна България“ на Симеон Радев (излезли през 1910–1911 г.). Особено в частта за Съединението, където срещаме следното негово описание:

Срещу тази екзалтация на духа и национална независимост се изпречваше – злокобен – фанатизмът на русофилите. След приказа на руския император те считаха вече княз Александра за морално детрониран. Но в техните очи това още не бе едно достатъчно разрешение. Пълен триумф на своите въжделения те виждаха само в едно окупиране на България от страна на руските войски. Един кореспондент на Новое время“ описваше разговора, който имал по тоя повод с Цанкова. Заварил го дома му, философствующ, с лулата в ръка. Наоколо него Людсканов, Данев и др. го слушали благоговейно.
– Как гледате на преврата? – го попитал кореспондентът.
– Даже той да не бе се случил – отговорил Цанков, – все пак рано или късно, ако съдим по вървежа на работите и по заведените тук безобразия, които доведоха до бедствие цялата страна, все равно, рано или късно, без окупация не щеше да може.
– Каква окупация?
– Разбира се, руска; само тя може да ни спаси, без нея България ще пропадне.
Но Русия повидимому не мисли да окупира България и може би няма да иска да прибегне до тази мярка.
– Ако не иска, Европа ще я застави.

И какъв е отговорът на „дядо Цанков“ на всичко това в анкетата:

Не е тъй. Излъгал е.

Виждаме, че Симеон Радев да не свидетелства от първо лице, а само привежда репортаж от в. „Новое время“.

Можем само да съжаляваме, че анкетата на Шишманов прекъсва преди да бъдат зададени питанията и за следващия толкова важен период – за преврата на русофилите срещу Батенберг, за смутните времена на регентството, когато Стамболов с последни сили удържа управлението на България, за да не стане тя руска губерния, и за предателствата на групата русофили около Цанков.

Тогава Цанков иска и иска още и още пари от руснаците, а онова, което обещава в замяна, го знаем от руските дипломатически доклади на Кояндер и Гирс (публикувани в книгата „Авантюрите на руския царизъм в България“):

Имайки предвид ползата, която можем да извлечем за собствените си интереси, като обвързваме към себе си Цанков с материални изгоди, аз си позволявам да подкрепя неговото ходатайство за оказването му на парична помощ от сумите на окупационния фонд. Като начало във вид на лично подпомагане би следвало да му отпуснем от 10 до 12 хиляди франка. Впоследствие също би могло да го снабдяваме и със средства, необходими за водене на борбата с неговите политически противници, които сега са и наши най-опасни врагове. Разходването на всъщност крайно незначителна част от намиращите се в наше разпореждане суми за подобен род цели би могло, по мое мнение, да донесе значителна изгода на нашето положение и нашите интереси в България.

Приемете и пр.
А. Кояндер

7 януари 1886 г. (26 декември) 1885 г.

Строго секретно. Имайки предвид притесненото лично положение на Драган Цанков и предложението му да издава вестник, на Господаря император му бе угодно да разреши да му се предоставят от окупационните суми дванадесет хиляди франка.

Гирс

За да се стигне най-накрая от страна на този трети министър-председател на свободна България и до чисто национално предателство в следното му секретно „донесение“ до руското Външно министерство:

11 януари 1888 г./30 декември 1887 г.

1. Да ми бъдат отпуснати:
а) на месец двеста и петдесет (250) турски лири за издръжка в България на агенти, емисари, куриери и за семействата на тези лица, които ще се намират в четата на Боянов;
б) едновременно хиляда (1000) турски лири за сформиране и въоръжаване на други чети от страната на Турция.
2. Петнадесетте хиляди (15 000) франка, получени от мен от посолството, вече са изразходвани за сформирането и въоръжаването на четата на Боянов, която се състои от седемдесет души. Тази чета премина в България – част (около 50 души) през Бургас, а част (около 20 души) през Адрианопол. Тя ще бъде разделена на няколко части под командата на Боянов, Набоков, Горанов, Дражев, Поп-Капичич и др.

Д. Цанков

Проф. Иван Шишманов, разбира се, не е разполагал с тези документи, но косвени доказателства за любовта на „дядо Цанков“ към руското злато е имало достатъчно (а иначе той не иска „ни меда, ни жилото“ на руснаците).

Което намира израз и в отношението му към унията с Рим и създаването на Българската екзархия.

Припомням само някои от фактите. През 1854 г. Драган Цанков отива в Цариград, възнамерява да купи печатница и да издава вестник. Намеренията му обаче удрят на камък, османските власти отказват. Търси подкрепа от русите, но не я получава. Тогава обръща поглед на Запад, влиза в контакти с френското консулство. Свързва се и с поляците, те го отвеждат при лазаристите и на Цветница 1855 г. той преминава към католицизма. Но пази това обстоятелство в тайна.

На следващата година учредява Община на българската книжнина, прообраз на Българското книжовно дружество (днешната БАН). Натрупва от дарения значителен капитал от 75 000 гроша. Пише „Един поглед върху българската история“, издава сп. „Български книжици“. Всичко това в типографията на католическия манастир „Св. Бенедикт“. От 1859 до 1863 г. издава там и в. „България“.

На 12 септември 1859 г. в този свой вестник Цанков обнародва Кукушката петиция до папа Пий IX, в която се настоява за уния с Католическата църква, за да се стигне до създаването на отделна (униатска) българска църква. В това той вижда важна стъпка за българската независимост. По този начин хвърля ръкавица на Русия, която започва да действа чрез Найден Геров, а граф Игнатиев бързо активира големите български търговци (Евлоги и Христо Георгиеви, Христо Тъпчилещов), за да настроят те българските кръгове в Цариград срещу Цанков.

На 18 декември 1860 г. унията е обявена: Цанков, д-р Миркович и над 2 000 българи подават молба за нея и започват служения в арменокатолическия храм в Цариград. Високата порта признава унията.

През 1861 г. унията намира и своя архиерей – дядо Йосиф Соколски, основател на Соколския манастир, бивш хайдутин. На 14 април същата година той е ръкоположен от папа Пий IX и утвърден от Портата за „милетбаши на българите”. Но на 6 юни епископ Йосиф Соколски изчезва. Оказва се, че руското посолство го отвлича на кораб (със съдействието на Петко Славейков) и до смъртта си той е заточен в Киевско-Печорската лавра. Тежък удар за унията, съответно Русия е принудена да направи отстъпки по църковния въпрос и българите да получат своята екзархия.

А ето как в анкетата Драган Цанков описва тези драматични събития:

Македонците ми помогнаха най-напред. Дигнаха най-много гюрултия.
Когато Пий IX стана папа 46 или 47 година, дава циркуляр да пригласява другите черкви за съединението. Негов делегат дохожда в Цариград. Неофит Бозвели и Макариополски влезли в сношение с него. Нели бяха избягали в „Сан Бенедето“. Всеки, който се занимава с българската ерархия – не е можал да усвои идеята за унията.
Патриархът узнава, иска да ги сюрдисва в Св. Гора. После ги разубеждават.
Папата спечелва първия път чрез Неофита и Макариополски – идеята за българска черква. А чрез мене – идеята за българска ерархия.
На папата има да благодарим едното и другото.

Аз обичам да си правя всичко сам.
Хората мислят, че унията съм я направил Бог знае подбуден от кого. Причините са прости. Аз с католицизма се запознах малко в Бебек. С религия аз малко се занимавах. За мен беше важно да знам как са се съединявали и разединявали черквите. И опитът на Бориса и Калояна – е политика.

След което не спестява колоритни подробности от ръкоположението на Йосиф Соколски в Рим:

Като го ръкоположиха, дядо Йосиф Соколски тупа папата по корема и го пита: Кога ти е ял туй?
Рим малко видяхме. Имахме пайтони. Ама не се интересувахме много. Патриарх имахме. Кой като нас. Нели знаеш, че българите обичат величието.
Унията трая много малко. Щом се върнахме в Цариград, дядо Йосиф се представи на Портата. Но скоро Славейков разубеди Йосифа. Да туриш начело едно говедо, което няма страх вече от никого (нели беше патриарх!). Сега видях, че не е за работата. Знаех, че Славейков води преговори да го грабнат.
После с Игнатиева имах работа. Той ме търсеше.

Ето как Драган Цанков става „русофил“. Защо, е повече от ясно с оглед на публикуваните по-горе документи.

Анкетата на Иван Шишманов обаче не би била пълна, ако в духа на времето не правеше разрез между духа на народа и разпитваната личност. Тези въпроси изобилстват на цели страници. На някои от тях Драган Цанков отговаря, на други не, но, общо взето, става ясно какво мисли той, с характерната си цинична откровеност, за българския народ:

Северните българи са ахмаци.
Южните – византийци.
Македонците – разбойници.
Говоря за тия българи, които боравят за общото. Народът не го меси, не е виновен.

У българите няма сърце, няма благотворителност. Българинът е по характер жесток. За да се измени характерът, трябва да има възпитание. Нямали сме такова. Черква не сме имали да ни учи на морал. А турците от Корана учат и по традиции.

Българска раса. Няма чиста раса. Гледа се само езикът и общите традиции.
Българският гений. Няма такова нещо. Геният му е да се покорява.

Турците имат песня: Батак бизе батърди (Батак направи да паднем).
Победата над сърбите ще ни опропасти. Войската ни много се е възгордяла.

Сурова „народопсихология“ на един „ориенталски прагматик“. В личен план от анкетата на Шишманов научаваме и доста неща за човека Драган Цанков. За неговите възгледи, вкусове, привички.

Той на никого не вярва. И никого не харесва. Нито княза (смята Батенберг за ахмак, а Фердинанд за морално пропаднал човек). В едно букурещко кафене срещнал Ботев, който бил „револуционер“. Самият Цанков обаче бил друго – бил „морален револуционер“.

По „женския въпрос“ не иска и да се произнася. Жената не била „гений“. Нищо не била направила. Умеела „най-добре да си дига краката“.

Интересува го психологията на животните. Имало в тях по-човешки черти. Неговите кучета и котки не се мразели. И наедно да им дава да ядат, ще ядат.

Лично той бил спокоен човек. Спял добре. Сръднята му минавала бързо. Романи не четял. От малък захващал, ама още не бил ги свършил. В Русия, когато ходил, писателят Фадей Булгарин бил на мода, ама не бил чел нищо от него.

Музиката също не го вълнува. Можел да спи, колкото и да свирят. Хоро не знаел да играе, нито европейско.  

Живописта също не го интересува. От любопитство бил ходил във Ватикана. Трябвало да се види.

Вълнуват го граматиката и езиковите етимологии. Например: свищовската дума харвал (?) откъде идва? Трябвало да е английска – от Харвард.

Има доста „своеобразни“ възгледи и за вярата, и за морала:

Кога бях в училището, четох Евангелието, житията на светиите. Помня, че в последните има мръсотии и глупости.

Вземи вярата, такава лъжа има вътре, ще те накара да не вярваш – ама не може без нея. Колко злини е направила вярата, която е основана на лъжа, ама без нея не може.

Всичко останало за Драган Цанков е политика. В този смисъл анкетата с него на проф. Иван Шишманов си струва да бъде препрочитана и осмисляна, включително  заради специфичното сечение между ориенталство и русофилство.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора