
Циркът дойде и тази година, макар че се беше чуло, че екипът има големи финансови проблеми. Настаниха се на голямата поляна до градчето, както винаги. Разпънаха шапитото, наредиха фургоните един до друг отзад като стена и с разрешение на общинските власти, заградиха временно района с телена мрежа, за да не избяга, по думите им, някой от хищниците. Както впрочем се беше случило веднъж преди години. Тогава избяга лъвицата и два дена градчето беше на тръни, учебните занятия спряха и хората се видяха в чудо; лично директорът на цирка се срещна с кмета и шефа на полицията и помоли от цялата си душа да не застрелват лъвицата, защото едно такова животно вече струва много скъпо, те още изплащат кредита и просто няма да могат да се съвземат; и тогава по предложение на предстоятеля на църквата решиха да пратят двама бързоходци до отшелника горе в планината, за когото се носеше мълва, че общува с дивите зверове и те дори ядат от шепата му. Отшелникът наистина дойде, хората надничаха през прозорците, защото само бяха чували за него, но никога не бяха го виждали, той се оказа жилав мъж, с брада до гърдите, както се полага, и дори не толкова възрастен, колкото го мислеха, разбра задачата с една дума, отправи се към изоставената фабрика и долу в подземията ѝ, по думите му, открил лъвицата; бил си взел в джоба едно въжено юларче, надянал го на врата ѝ, лъвицата кротко тръгнала редом с него и той я отвел при стопаните ѝ.
Пред входа на цирка изнесоха шарена масичка и както винаги, зад нея седна Леонарда. Продажбата на билетите започна веднага. Цялата татуирана, самата Леонарда беше много живописна и служеше като жива реклама на представленията. Била започнала кариерата си като акробатка, както се приказваше, но едно нещастно падане от десет метра височина я лишило завинаги от възможността да побеждава въздуха и празното пространство. Но тя се разбираше особено добре с децата. Докато късаше билетите от кочана, тя учеше дечурлигата от опашката да имитират звуците, които издават различни животни и птици, и дечурлигата се люлееха от смях.
Тази година обаче циркът, оказа се, щял да предложи на почитателите си и една истинска сензация – среща с дракон. Настина времената бяха такива, на слова от паяжини и на жажда към свръхестественото. Това допълнително нагнети напрежението и билетите свършиха.
От опашката излъчиха нарочен човек, когото пратиха при директора на цирка с молба да удължи престоя с още един ден. И докато чакаха отговора, хората започнаха да се чудят какво животно ще е това драконът. Един каза, че това е като гущер, само че много по-голямо. Друг, че нещо повече, имал ципи между краката си и можел да лети. Трети, когото наричаха Китаеца, поради това, че наместо очи имаше тесни зирки, въпреки че беше автентична издънка на местната човешка порода, настояваше, че драконът е китайска направа, а прозвището му обезоръжаваше предварително опонентите му. Четвърти настояваше, че най-важното при дракона е огнедишането.
Пратеникът се завърна с добра новина – директорът разрешил още един ден престой. Сега пък се появи нов проблем, Леонарда беше свършила кочаните с билети. Но тя успя да излезе с чест от положението – изтича в един от фургоните и донесе някаква торба. И започна да раздава на хората наместо билети зелени квадратни плочици, с които, както тя убеждаваше, ще можело съвсем законно да се влезе в цирка.
И така, дойде часът на първото вечерно представление. Циркът, както се и очакваше, се оказа препълнен, дори пътеките преливаха от правостоящи, което по принцип беше забранено от пожарникарите. Но след като на седалките за важни персони личаха белите шалове на кмета и на началника на полицията, явно всичко беше наред.
Както си му е редът, първо на арената излязоха клоуните Шами и Шам. Те се спъваха, бутаха се, накрая се оказаха оплетени в един ластик, от който по никакъв начин не можеха да се освободят. Те хукваха в различни посоки, но ластикът веднага ги запращаше един в друг и това беше съпроводено с писъци, кълчене, стонове и вероятно с немалко болка, която стигаше до публиката във вид на т.нар. „смях през сълзи“.
Следваха конната дресура и акробатите. След тях на арената се появиха лъвовете. Те обаче бяха прекалено послушни, веднъж не изреваха като лъвове и не донесоха онази кулминация, която им се полагаше по ранг. А може би се получи така, защото всички чакаха дракона.
И ето, най-сетне дойде и неговият ред. Настана десетминутна пауза и публиката започна да негодува с пляскане и свиркане с уста. В края на краищата на арената излезе директорът на цирка, който обяви, че драконът е заспал дълбоко и не смеят да го събудят, но за сметка на това ще покажат детето му. Директорът плесна с ръце и двамина циркови служители внесоха на поднос една игуана.
Публиката буквално изригна от негодувание. Нещо повече, ако не бяха толкова заслепени от негодуванието си, хората лесно щяха да разпознаят в игуаната домашната игуана на съдържателя на казиното, която той държеше в един аквариум в салона за залаганията.
Директорът вдигна ръце, едва овладя шума и обеща да разбуди дракона, каквото и да му струва това. След това изчезна.
Минаха пет минути, минаха десет. След това някой намали силата на прожекторите и се възцари сумрак. И ето, влезе драконът. Люспите му проблясваха. От устата му започна да излиза пламък, силна огнена струя, която стигаше на два метра. В настъпилата тишина единици забелязаха, че драконът всъщност представляваше изображение върху платно, което двамина носеха разпънато на два кола, а трети подтичваше отстрани с помпа с маркуч и накрайник и пускаше от време на време струя огън уж през устата му. Имаше и друго – оказа се, че зелените квадратни плочици, които Леонарда бе раздавала наместо билети, са били парченца от одеянието на дракона и сега на корема чу зееше голямо бяло петно.
Но какво да се прави – времената бяха такива. Времена на слова от паяжини и на жажда към свръхестественото.
Положението спаси Леонарда. Прожекторите отново светнаха силно, тя излезе на арената, самата тя зелена от татуировките като сестра на дракона, вдигна ръце и започна да издава звуци от птича песен. Децата в публиката не чакаха подканяне. И те зачирикаха, а Леонарда дирижираше трелите им с ръце.