Откъс от изданието на „КХ – Критика и Хуманизъм“, превод Теодора Карамелска.
Световноизвестна книга, която е преднамерено „погрешно“ озаглавена: тя не е книга за надарените деца, не е книга за деца, не е и просто книга за онези възрастни, които отглеждат деца. Тя е за всеки, който поне веднъж е бил терзан от търсене на причините за свои болезнени психологични преживявания.
Алис Милер, терапевт, експериментатор и теоретик, обяснява, че когато използва израза „надарено дете“, има предвид всички нас, които в детството си сме се научили да си служим с природния си „дар“ да се приспособяваме към начина, по който се държат с нас. Книга относно механизмите и следствията на личното (и социалното) потискане и с предложения за справяне с последиците от ранното травматизиране.
В послеслова си към изданието д-р Давид Иерохам пише: „Главният обект на изследване на Алис Милер не е нито детето само по себе си, нито родителите; главният обект са възрастните. Всички онези, които са поразени от следствията от едно порочно, тоталитарно, възпитателно дисциплиниране, осигуряващо влизането на детето в обществото, което унищожава естествената надареност, превръщайки я в чудовищна бездарност“.
Алис Милер (1923–2010) е с еврейски произход, родена в Полша, живяла в гето, което напуска през 1940 г., укрива се под полско име във Варшава. След Втората световна война емигрира в Швейцария, където става психоаналитик. „Драмата на надареното дете“ е първата ѝ книга, написана е през 1972 г.
Алис Милер, „Драмата на надареното дете и търсенето на истинския аз“, Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм, 2018 г., превод Теодора Карамелска; послеслов д-р Давид Иерохам; художник Яна Левиева.
„Поквареното“ в детския свят на Херман Хесе като пример за конкретно „зло“
Много е трудно да се опише начинът, по който човек се справя с преживяното като дете презрение, особено с презрението към своята сетивност и жизнерадост, без да се посочат нагледни примери. Вероятно с помощта на различни теоретични модели би могла да се изясни „защитата на афектите“, но не и да се създаде усещане за емоционалното състояние на пациента, а тъкмо това прави възможна емпатията на читателя. Към изложения с чисто теоретичен характер се отнасяме емоционално дистанцирано, можем да обсъждаме другите, да ги обясняваме, групираме, назоваваме, класифицираме, диагностицираме, да ги обсъждаме със специализиран език, който те не разбират. Тъй като не приемам подобен специализиран език, вместо това аз използвам примери.
Убедена съм, че само чрез примери от конкретния живот може да се покаже как даден човек преживява онова, което е извършено спрямо него в детството му, като „злото само по себе си“. Единствено в контекста на житейската история може да се долови неспособността на детето да прозре принудите, които родителите му упражняват над него, както и това че ако човек не се подложи на терапия, тази слепота се запазва при определени обстоятелства през целия му живот, дори той непрестанно да се опитва да излезе от душевния затвор, който му пречи да види истината.
Реших да опиша тази сложна взаимовръзка чрез примера на Херман Хесе. Този пример има предимството, че вече е публично известен, при това оповестен от самия писател.
В началото на своя роман Демиан Херман Хесе описва порядъчността и чистотата в един дом, в който родителите остават глухи за своето дете, принудено да прибягва до лъжи. (Не е трудно, а и авторът го потвърждава индиректно, в този роман да се разпознае атмосферата в родния му дом.) Така детето остава само със своите грехове и се чувства покварено, лошо и прокудено, въпреки че никой не го ругае и всички (тъй като не знаят „ужасната истина“) се отнасят дружелюбно и приятелски с него.
Тази ситуация е позната на много хора. Идеализираното описание на толкова „чистата“ къща отразява не само погледа на детето, но и прикритата жестокост на един стил на възпитание, който ни е добре познат.
„Както почти всички родители – пише Хесе в Демиан, – така и моите не ми помагаха при събуждането на жизнените нагони, за които не се говореше. Те с неизчерпаема грижовност ми помагаха само в безнадеждните ми опити да отричам действителното и да обитавам по-дълго един детски свят, който ставаше все по-недействителен и все по-лъжовен. Не зная дали родителите изобщо могат да направят много в това отношение и не упреквам моите. Всъщност беше лично дело да се оправя със себе си, да намеря своя път и аз го търсех неумело, както повечето добре възпитани хора“ (курсивът мой, А. М.)[1].
Детето възприема родителите си като свободни от инстинктивни желания, тъй като те имат средства и възможности да крият сексуалната си активност, докато детето е подложено на контрол.[2]
Струва ми се, че първата част на Демиан може да бъде разбрана и от хора, израснали в друга среда. Трудността при по-нататъшното четене на романа според мен се дължи на своеобразните оценки на Хесе. Вероятно той ги е заимствал от своите родители, баба и дядо, които са били мисионери. Тези несъзнавани, странни оценки присъстват в много от неговите разкази, но най-лесно могат да бъдат видени в Демиан. Въпреки че главният герой Синклер вече има собствен опит с жестокостта (изнудването от страна на по-големите момчета), това не му помага да разбере по-добре света. За него „злото“ се отъждествява (в съответствие с мисионерския език) с „поквареното“, с моралния упадък. Затова героят възприема като зло не омразата или жестокостта, а странни безобидности като например пиенето в кръчма.
Малкият Хесе усвоява тази специфична представа за злото като „покварено“ в бащиния си дом. Ето защо всичко, което се случва в сюжета след въвеждането на Бога Абраксас, който трябва да съедини „божественото със сатанинското“, ни се струва странно и престава да ни вълнува. Сякаш по изкуствен начин лошото е съединено с доброто. Оставаме с впечатление, че за младежа злото е нещо чуждо, заплашително и най-вече непознато, от което той същевременно не може да се освободи, тъй като страхът и срамът са се съчетали с „поквареното“ в него. И той желае да го „умъртви“ в себе си:
„Отново се опитвах с най-искрено старание от развалините на един рухнал жизнен период да си съградя ‘светъл свят’. И пак живеех всецяло с единственото желание да премахна тъмното и злото в себе си и напълно да се подслоня в светлото, на колене пред божествата“ (курсивът мой, Алис Милер).
В изложбата, посветена на Хесе в художествената галерия „Хелмхаус“ в Цюрих през 1977 г., успях да видя една картина, с която малкият Херман е израснал, тъй като е висяла над леглото му. На нея от дясната страна е изобразен „добрият“ път към рая, осеян с тръни, с неприятности и страдание. От лявата страна се простира приятен, изпълнен с наслади път, който неизбежно води към ада. Разположените по него кръчми имаха важна роля – с такива заплашителни изображения вероятно жените са целели да възпрат мъжете и синовете си от посещаването им. Тези кръчми имат ключова роля и в Демиан. Гротескното впечатление се усилва от факта, че Хесе е изпитвал нужда не да се напива в кръчмите, а по-скоро да разчупи тесногръдието на ценностната система на своите родители.
Всяко дете формира представите си за зло първо и съвсем конкретно според забраните, табутата и страховете в родния си дом. То трябва да извърви дълъг път, докато се освободи от тях, докато открие „злото“ в себе си, без повече да го възприема като „покварено“ и „лошо“, защото е плод на инстинкти, а да го преживее като естествена латентна реакция спрямо нараняванията, които е било принудено да изтласка в несъзнаваното. С възрастта човек получава възможността да открие причините за изтласкването и да се освободи от тази латентност.
Освен това може да се извини на другите за нещата, които несъзнавано им е причинил. Всъщност той е виновен не само спрямо тях, а най-вече пред себе си. Защото можем да се освободим от несъзнаваното чувство за вина, което ни измъчва от детството насам, само ако не трупаме нова вина върху себе си.
Следният пасаж от Демиан показва колко силно „любовта“ на родителите на Хесе е заплашвала истинския му аз: „Там обаче, където не по привичка, а по много личен подтик сме проявявали любов и почитание, там, където с най-дълбоко чувство в сърцето сме били последователи и приятели, там е по-горчив и по-страшен мигът, когато мислим, че с един замах ни се открива: водещото течение у нас иска да се отклони от обичаните. Тогава всяка мисъл, която оборва приятеля и учителя, се забива с отровен шип в собственото ни сърце, тогава всеки удар на защита улучва собственото ни лице. Тогава на оня, който смята, че носи в себе си самия валиден морал, думите ‘невярност’ и ‘неблагодарност’ неочаквано му се явяват като позорни прозвища и жигосване, тогава изплашеното сърце страхливо бяга назад към милите долини на детските добродетели и не може да повярва, че е направило и този разрив и че тази връзка също трябва да се пререже“.[3]
А в „Детска душа“ четем:
„Когато всички тия чувства и техните мъчителни противоречия трябва да сведа до едно основно чувство и да го определя с едно-единствено име, то не намирам никаква друга дума освен страх. Страх беше това, страх и несигурност, които изпитвах във всички ония часове на накърненото детско щастие: страх от наказание, страх от собствената съвест, страх от вълненията на душата ми, които възприемах като забранени и престъпни“ (курсивът мой, Алис Милер).[4]
В разказа „Детска душа“ Хесе описва с много нежност и разбиране емоциите на едно единайсетгодишно момче, което открадва от стаята на обичния си баща няколко сушени смокини, за да има нещо негово съвсем близо до себе си. Момчето е самотно, чувства вина, страх и отчаяние, последвани от дълбоко унижение и срам, след като „лошата постъпка“ е разкрита. Силата на това описание ни дава основание да предположим, че в случая става дума за реална случка от детството на Хесе. Предположението се потвърждава от една записка на майка му с дата 11 ноември 1889 г.: „Разкрита е кражбата на смокини на Херман!“ (курсивът мой, Алис Милер).
От записките в дневника на майката и обемната кореспонденция между двамата родители с различни членове на семейството, публикувана през 1966 г., може да се проследи поредицата от страдания на малкото момче. Подобно на много свои връстници Хесе е създавал проблеми на родителите си не въпреки, а поради душевното си богатство. Често пъти надареното дете (надарено с интензивност на чувствата, дълбочина на преживяванията, любопитство, интелигентност и будност, която включва, естествено, и отправянето на критика) влиза в конфликт с родителите си за неща, които те отдавна се опитват да защитават с правила и предписания. На практика родителите се придържат към предписанията си за възпитанието на детето в ущърб на неговото развитие. Стига се до парадоксалната ситуация те, които се гордеят с талантливото си дете и дори му се възхищават, да отхвърлят заради собствените си потребности тъкмо най-доброто в него (защото е най-истинско), да го потискат и дори да го унищожават. Две изказвания на майката на Херман Хесе биха могли да илюстрират как тези разрушителни действия се съчетават с привидно любвеобилната ѝ загриженост:
(1881): „Херман ходи на детска градина; бурният му темперамент ни създава много грижи“ (1966, с. 10). Детето е на три години.
(1884): „С Херманчо, чието възпитание ни коства толкова грижи и усилия, нещата са значително по-добре. От 21 януари до 5 юни той прекара изцяло в момчешки интернат и се връщаше при нас само за неделите. Там се държа смело, но се прибра у дома блед, слаб и потиснат. Престоят му там обаче определено му оказа добро и лечебно въздействие. Сега много по-лесно се оправяме с него“ (курсивът мой, А. М.) (1966, с. 13-14). Детето по това време е седемгодишно.
Още по-рано (14 ноември 1883) бащата, Йоханес Хесе, пише: „Херман, който в интерната беше смятан за образец на добродетелност, междувременно е почти неовладяем. Толкова е унизително за нас (курсивът мой, А. М.), дори сериозно обмислям дали да не го дадем в институция или в чужд дом. Ние сме твърде нервни, твърде слаби за него, целият живот у дома не е достатъчно дисциплиниран и регулярен. Изглежда той е всестранно надарен: наблюдава луната и облаците, импровизира с часове на хармониума, рисува с молив и перо прекрасни картини, пее – ако поиска – съвсем вярно и никога не му липсват рими (курсивът мой, А. М.) (Срв. Херман Хесе, Детство и младост, 1966, 13[5].)
Чрез силно идеализирания образ на детството си в романа Херман Лаушер[6] 5 Хесе се разделя с оргиналното, бунтовно, „трудно“ и неудобно за своите родители дете, което е бил някога. Той не успява да приюти тази важна част от своя аз в себе си и е принуден да я прогони. Неговият голям, искрен копнеж по истинския му аз остава неизпълнен.
Херман Хесе не е бил лишен нито от смелост и талант, нито от дълбочина на преживяванията и това се вижда от произведенията му и от някои негови писма, най-вече от гневното писмо, изпратено от Щетен, когато е на петнайсет години. Отговорът на баща му на това писмо (срв. 1966), записките на майката и цитираните по-горе пасажи от Демиан и „Детска душа“ ни показват обаче колко силно го е обременявала смазващата тежест на изтласканата в несъзнаваното детска участ. Въпреки огромния читателски успех и Нобеловата награда, в зряла възраст Хесе страда от трагичното състояние на разделеност от истинския си аз, което лекарите обозначават накратко като депресия.
[1] По: Х. Хесе, Демиан, С., 1988, „Народна култура“, прев. Н. Попова, 291; б. пр.
[2] В разказа си „Детска душа“ Хесе пише: „Възрастните се държаха така, сякаш светът беше съвършен, те самите бяха полубогове, а ние, децата, не бяхме нищо друго освен измет и утайка“… „Винаги обаче още след дни, дори само след часове се случваше нещо, което не биваше да става, нещо плачевно, натъжаващо и засрамващо. Винаги посред най-упоритите и най-благородните решения и обети изведнъж неспасяемо отново изпадаше в грях и в дребнавост, във всекидневие и обикновеност!… Защо беше така? Тъй ли постъпваха и другите?“ (по цит. бълг. издание на Демиан, 100 и сл.; б. пр.).
[3] Пак там, 351 и сл.; б. пр.
[4] Пак там, 102; б. пр.
[5] Hermann Hesse, Kindheit und Jugend; страницата е по оригиналното немско издание; б. пр.
[6] „Ако днес детството понякога ме развълнува, то ми се явява като обрамчена в златисто картина в приглушени цветове, на която има предимно изобилие от разлистени кестени и лески, неописуемо прекрасна предиобедна слънчева светлина на фона на величествени върхове. Всички часове от живота ми, в които ми беше дарено кратко, откъснато от света спокойствие, всички самотни странствания през красиви планини, всички моменти, в които неподозирано щастие или безкористна любов заличаваха вчера и днес, не мога да нарека по-прекрасни, когато ги сравнявам с тази зелена картина на най-ранните ми години.“
