Днес Теодора Димова стана носител на Голямата награда за литература на Софийския университет. Ето и думите на писателката, казани буквално преди часове, при връчването на наградата.
Уважаеми господин Ректор, уважаеми членове на Академичния съвет, колеги, приятели,
За мен е истински вълнуващо да получа наградата за литература на Софийския университет. Преди много години, когато учех тук и завършвах факултета по класически и нови филологии, последното нещо, което ми е минавало през ума, е, че един ден ще застана на това място, за да изкажа думи на благодарност за честта, с която ме удостоявате. Признанието е голямо, затова и благодарността ми е голяма.
Литературните награди станаха много. Някои от тях, малко на брой, не само запазват престижа си, но с всяка следваща година го надграждат. Други често го изгубват заради снижаване на критериите, заради злоупотреба с медийното отразяване или заради лобиране на определени литературни кръгове, които на нашата малка територия са особено ясно проследими. Случаят с наградата, която вие ми връчвате, е различен. Вашата награда е учредена в самия край на миналия век и вече е с над 20-годишна история. Нейни носители са Вера Мутафчиева, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Константин Павлов, Антон Дончев, Валери Петров, Екатерина Йосифова, имена на творци, които са си тръгнали от този свят, но са иззидали тук темелите на съвременната литература и на българското светоусещане. Още докато бяха сред нас, ние ги възприемахме като живи класици, а сега, когато са прекрачили отвъд, литературната история им отдава дължимата почит. Вашата награда се връчва от Академичния съвет, в който влизат 40 професори, доценти, доктори, студенти, специалисти от почти всички факултети на най-престижния ни Университет. Безпристрастната оценка и безкомпромисният подбор на това широкоспектърно жури създават уникална аура около тази награда и правят така, че тя да се отличава от останалите. Карат също нейните носители да се чувстват приласкани, поканени, приютени във вашата общност, общността на Алма Матер – майката хранителка, богинята майка, изобразявана в ранните векове чрез образа на две езически богини, а в Средновековието чрез образа на Дева Мария.
С течение на времето и възрастта писането започва да ми се струва все по-странно, все по-необяснимо, почти мистично занимание. Като че ли неговото обяснение наместо да се прояснява в съзнанието ми, напротив, все повече се замъглява и отдалечава от мен. Как се ражда един роман – този въпрос често ми е задаван от журналисти и от приятели. Преди години някак можех да разкажа – от писането трябва да се премахне романтичният му ореол, то е черноработничество, неблагодарен и ежедневен труд, нерядко изпълнен с раздразнение, досада, чувство за пълна безпомощност. Писането изисква самодисциплина, духовна аскеза, концентрацията на хирург по време на операция, съсредоточеността на свещеник по време на богослужение. Писането не търпи пустословието, бохемската фриволност, пресметливостта, техническата обиграност. То не трябва да се съобразява с външни критерии като харесване или нехаресване, успех или провал, известност или забрава. Всеки роман е като отделен човек, появява се по уникален начин, има собствена съдба точно така, както е и при хората. Романът, който последно е написан, е по правило най-близкият, най-скъпият. Най-общо – писането е навлизане навътре в себе си, стигането до някакво второ сърце и заставането до него в мълчание.
Но напоследък започнах да долавям, че има нещо друго, по-трудно изречимо, по-трудно артикулируемо в отговора на това защо започваме да пишем. И точно него ще се опитам да напипам, доколкото мога, с всичките рискове на този опит.
Като че ли ненаписаните още романи се намират в друго измерение или друга действителност в цялостен, завършен вид. Писателят трябва да прозре през пелените, които отделят двете измерения и да снеме върху хартията онзи, написания вече, готов, завършен, цялостен роман. Това виждане през пелените обаче е кратко, трае не повече от една светкавица време. За това време писателят не може да види цялото, вижда само части от него или само най-главното. Останалото трябва да възстанови по спомен или по интуиция. Това е добре познатото Платоново учение за анамнезиса, отнесено обаче не към ученето, а към художественото творчество.
Тук идва особената сложност на писането, защото ако не можеш да си припомниш видяното, ако интуицията ти блокира и не знае в коя посока да тръгне? И най-лошото – ако изобщо забравиш, че е имало светкавица, че си провидял частица от онзи готов, написан, завършен роман, чието сваляне в този свят е твоята жизнена задача?
В процеса на писане писателят е особено уязвим, раним. Затова той трябва да живее в своеобразна аскеза. И именно чрез тази негова уязвимост и ранимост могат да навлязат споменът или интуицията и ако те успеят да се впишат, да се включат в картината, която се е разкрила по време на светкавицата, тогава романът е в съзвучие с онзи, който е горе.
Тази уязвимост и ранимост, това придвижване слепешката, по спомен, по интуиция, е трагически акт. Ако не е трагически, ако не е пламтящ, ако не е на живот и смърт, е по-добре да не се състои. Писането ражда нещо, което до този момент не е съществувало в познатия ни свят, то се зачева в тайнство и неговият край е неизвестен. Веднъж започнеш ли да пишеш, ти ставаш слуга на своето писане.
Ние нямаме сетивата, нямаме и думите, с които да описваме неща отвъд този свят, не са ни дадени, този свят е нашето обиталище. Или по-точно дадени са ни в зародиш, неразвити и нашата задача е да ги развиваме, да ги обгрижваме, да не ги оставяме да залинеят. Това също е част от писателската аскеза. Някога писателите са писали прави. Ако не това, днес ние сме длъжни да бъдем изправени. Тук аскезата преминава в отговорност.
Описах частица от драматизма на писателския труд. Наградата увенчава този труд с глътка радост. Но наградата не е най-голямата радост. Въпреки всичко най-висшата радост е драматизмът на самото писане. Ако пишехме за награди, нямаше изобщо да съществува литература.
Приемам вашата престижна награда както с благодарност, така и с радост. Но самото споменаване на думата радост ни напомня, че времето, в което живеем, е изпълнено с трагизъм. Близо до нас се води война и загиват мирни граждани и деца. Всяка война е жестока, но тази е безчовечно жестока. Една огромна страна нападна независима държава и започна да обстрелва домовете на мирни хора, да връзва ръцете им отзад, да ги разстрелва и след това да ги заравя с булдозери в масови гробове. Благодарение на медиите тази брутална война се води пред очите ни. Русия започна тази война сякаш изпраща армията си на учение. Героизмът на украинския народ предизвиква възхищение, но много по-силна е болката от трагедията, която е принуден да преживява. Никоя литература, никое изкуство не може да обхване и опише тази трагедия. Пред нея можем само да мълчим със сведена глава.
Поемам тази награда със сведена глава в знак на благодарност и признателност към вас, но и в знак на болка заради страданията на нашите братя и сестри. Ако трябва да повторя думите на д-р Мартин Лутър Кинг „имам една мечта“, моята мечта е един ден писателите да пишат така и да имат такова влияние в обществото, че да не позволяват на никого повече да започва война.
