За „Пиеси за справедливостта“ (2017) и „Пиеси за родината“ (2018), двата сборника, събрали текстовете финалисти от първите две издания на Конкурса за нова пиеса на НБУ. И видео от разговора с проф. Виолета Дечева и режисьора Явор Гърдев при представянето на „Пиеси за родината“ (януари 2019 г.).
Една от пиесите на Ерик-Еманюел Шмит – „Развратникът“ – е посветена на Морала. Принуден от обстоятелствата, френският учен Дени Дидро трябва за един ден да напише статията за морала в своята прочута Енциклопедия. Но всяка житейска ситуация през този ден променя възгледите му и той зачерква написаното, за да застъпи след това точно противоположната теза – веднъж воден от логиката на философ, втори път от своя сексуален нагон, трети – от родителски дълг.
Във философските притчи на Шмит става дума за Религия, за Любов и Смърт, за неговия любим философ Дидро, за Фройд и Бог, без обаче авторът да демонстрира високомерно своята начетеност. Френският философ, писател и драматург просто умее да говори разбираемо и достъпно за сложните неща. В същото време обаче в пиесите му има внезапни и динамични обрати на действието, бляскава игра на мисълта, пъргав диалог и святкащи като рапири реплики.
Де да беше така и в „Пиеси за справедливостта“ (2017) и „Пиеси за родината“ (2018) – двата сборника, събрали текстовете финалисти от Конкурса за нова пиеса на Нов български университет.
Сред авторите са както познати от публицистиката, литературата и театъра имена (Владо Трифонов, Георги Тенев, Магда Борисова, Иван Димитров, Таня Шахова), така и тепърва навлизащи в драматургичното писане (Йоана Мирчева, Валентина Щайн, Лора Шварц, Ясен Василев). Общото между едните и другите: никой не е успял да уедри темата, да я изведе до философско понятие, до идея, да я превърне в мяра. Нито справедливостта е станала Справедливост, нито родината – Родина. Авторите мислят по-скоро на парче, делнично, битово. Липсва мащаб, отсъства големият, обобщаващ разказ. Няма го онова мислене, което ни вписва в света. Няма го усещането, че сме част от едно по-голямо цяло (исторически, географски, родово) и всичко е взаимосвързано. Хоризонтът е толкова близък, че почти опира върха на носа.
Повечето пиеси създават усещането, че вече са били написани и после в тях напосоки са вмъкнати „справедливост“ и „родина“, за да отговорят някак на темата на конкурса. Иначе спокойно биха могли да битуват под каквато и да е друга шапка.
При някои автори неумението да изведат личната, човешка история до обобщение избива в демонстративна провокация – на лексикално ниво или пък чрез драматургичната форма („Пиеса за телевизора“ на Иван Димитров и „Пиеса с три сестри без Чехов, но с чайка“ от Лора Шварц разчитат главно на това).
Много често персонажите са сведени до шестващи тези. Диалогът е някакво ерзац философстване, което обикновено ни залива от кабеларките (и това съвсем не е художествен похват, а просто неспособност да се овладее формата на психологическо и езиково ниво). Явно заради това повечето текстове клонят към абсурда – така сякаш най-лесно може да се маскира липсата на базови умения в драматургичното писане. Езикът (често) е стерилен, безличен, лишен от индивидуалност.
На този фон текстовете, които стъпват върху стабилния фундамент на митологичното, библейското или интерпретират сюжет от класическо драматургично произведение, се открояват за добро („Аз, Змеят“ на Петя Башева, „Пет“ на Таня Шахова по „Боряна“ на Йовков и „Исмаил“ на Ясен Василев, базирана на библейската история за Авраам и Сара). Съвсем логично две от тях – „Пет“ и „Исмаил“ – си поделят наградата за 2018 г. Не им отстъпва и „Майка“ на Валентина Щайн – вграден в интересна драматургична форма разказ за жена, която се грижи за евреите при депортирането им от Лом през 1943 г.
В никакъв случай не е компромис и награждаването на „Изход“ на Йоана Мирчева през 2017 г. – умело изграден разказ за убийство сред непълнолетни затворнички, където проблемът за престъплението, възмездието и справедливостта не е просто афиширан, а е убедително и талантливо внушен. Качествата на този текст са потвърдени и от номинацията Аскеер за драматургия през 2018 г.
Извън резултатите от първите две издания, проектът на НБУ за конкурс и лаборатория за нови пиеси е внушителен, заслужаващ уважение заради своята визия и изискващ огромен труд (само дано не се окаже сизифовски). Дали обаче не е по-разумно лабораторията по драмописане да не подхваща по-отрано авторите. Вече готов текст трудно се прекроява, особено когато слабостите му са заложени още в неговия генезис.
И за финал – едно мнение на проф. Вера Мутафчиева отпреди единайсет години. „Защо ние не умеем диалога? Залети от пошли, евтини чужди филми, в тях твърде често има единствена сполука: диалогът. Елементарен, обикновено немногословен, без дълбочини и откровения, той е просто разговор. А при нас това се не получава, ами изникват разни втори, трети планове, подтекст и претенция изобщо. Защо тъй?“
Наистина, защо тъй?
