Теодора Димова ще бъде ментор на Лабораторията за писане на пиеси към четвъртото издание на драматургичния конкурс на НБУ. Темата тази година са парите. Предишните три издания на Конкурса за нова пиеса бяха посветени на справедливостта, родината, тайните. Право на участие имат пълнолетни български и чуждестранни граждани, които могат да се включат в Конкурса само с едно свое произведение, написано на български език, което не е било публикувано под никаква форма. Срокът за изпращане на пиесите е 15 януари 2020 г. Номинираните до 10 февруари 2020 г. получават право на участие в Лабораторията за писане на пиеси, която ще се състои през последната седмица на февруари.
Как започнахте да пишете пиеси?
Драматургията е най-трудният жанр. Нямам обяснение защо се насочих първо към нея. Може би защото сцената буквално ме омагьосваше. Имам много ясен спомен как за първи път ме водят на куклен театър. Червената шапчица върви през гората, в залата е тъмно, на сцената е страшно, зная, че на нея всеки миг ще ѝ се случи нещо лошо, знаят го и всички, които са около мен, неистово напрежение, тишина, очакване. В това всеобщо съпреживяване ми се струва, че е магията на театъра. Катарзис live.
След успеха на вашите романи, мислите ли, че драматургията е била само стъпало към белетристиката?
Тя ми помага страшно много при писането на романи. Тя помага и при писането на разкази и поеми също, помага и при сънищата, и при общуването с другите, тя е навсякъде.
Работите ли върху нови пиеси?
Royal Shakespeare Company ми предложи да участвам в техния проект, посветен на Брекзит, озаглавен Projekt Europa. Това са шест монолога на шестима драматурзи от различни европейски страни, които се намират по the Edges of Europe – Гърция, България, Португалия, Испания и др. Премиерата на този своеобразен спектакъл трябва да е през юни следващата година. Така че това е последното нещо, което съм писала за сцена.
Кои бяха вашите учители в драматургията и какво от тях бихте искали да предадете на участниците в Лабораторията на НБУ?
От всяко представление може да се извлече полза, дори и от слабото. Всяко представление е сгъстен курс по драматургия. Аз не вярвам на обучението по творческо писане. Писането изобщо не може да се преподава. Но може да се споделя, да се създава среда за него, да се отглежда, да се обсъжда. Това е и целта на Лабораторията в НБУ.
Имате ли установен метод при писането на пиеси? На кои моменти в този процес особено държите?
Метод нямам, защото импулсът да напиша пиеса всеки път е неповторим и непредсказуем и той е, който ме води и на който се подчинявам. Но имам едно просто правило – драматургичната конструкция трябва да може да се разкаже така, все едно я разказваш на дете. Трябва да е напълно ясно какво се случва, то да може да бъде изговорено като сюжет на приказка. Ако това го няма, е по-добре пиесата да си остане ненаписана.
Как се раждат историите и конфликтите във вашите пиеси?
Винаги по различен начин и мигновено. Попадам на някаква случка, която ме пленява. Ставам пленник на историята. Но има истории, които не могат да се разкажат чрез драматургията, за съжаление. Именно защото не успях да разкажа „Емине“ като пиеса, написах този роман. Първоначалният импулс, който щастливо ме зарази, си намери своята форма в романа.
Доколко драматургията е въпрос на усвояване на конкретни форми и доколко – житейски опит, вглеждане в себе си и в света?
Драматургичните закони не могат да се усвоят, те трябва да се преживеят през опита. Винаги се разбира, когато една пиеса или сценарий са написани по учебник по драматургия, най-често американски. Уж всичко има в тях – правилата за развитие на действието, конфликт, катарзис са изпълнени на сто процента, а пиесата или сценарият са банални, скучни, предсказуеми. Така че правилата не са най-важните, има нещо друго, по-голямо от тях. Ако то е налице, тогава правилата могат да са от полза. По правилата обикновено пишат режисьорите, защото смятат, че е достатъчно са се следват правилата, за да се превърне текстът в литература. Но не. Написаното от тях няма нищо общо с литературата, с диалога, с ритъма, с намека, с досещането, с подтекста, да не говорим за работата с езика, за разширяването на границите на езика. Но те пък имат самочувствието, че всичко могат да правят.
Имате ли пиеси, които се досъздаваха на сцената, по време на репетициите? И докъде позволявате намеса на режисьора в тях?
Тази тема е болезнена, защото за режисьора текстът е просто една от съставките на представлението, той се смята в правото си да я видоизменя според собственото си виждане. Което за един автор, разбира се, е трудно поносимо. Тези дни разговарях с една англичанка по повод на проекта в RSC. Каза ми онова, което аз зная прекрасно, авторът за тях е sacred. При тях не може и да стане дума изобщо режисьорът да се намесва в текста. Или това ще бъде след съвместно обсъждане, или по желание на самия автор.
А как си представяте публиката на вашите пиеси и в кой момент започвате да мислите за нея?
С влизането си в залата хората стават част от представлението. Едно и също представление се играе по различен начин, когато залата е пълна, и по съвсем друг, когато е празна. Това не означава, че театърът трябва да се води по вкуса на публиката, разбира се, защото знаем до какво води той. Когато един творец не се интересува дали го четат, или не, дали има публика, или не, това ми се струва или лицемерно, или неадекватно. Писателят общува с хората, води диалог с тях, споделя. Как може да ти е все едно дали ще общуваш, или не, дали ще споделяш, или не? Безразличието към общуването е форма на аутистично разстройство.
Имате поглед върху българската драматургия от последните години, налагало се е да давате оценки като член на жури. Кои са нейните предимства и кои са липсите ѝ?
Има качествени и добри нови пиеси, но те трудно стигат до сцената. Театърът ни е консервативен механизъм и този механизъм все повече го завладява. У него липсва гъвкавост и умелост да реагира на обществените нагласи, да ги използва и още по-малко да ги създава. Вместо той да възпитава и създава една мислеща, интелигентна, образована публика, той се подчини на масовия вкус, стреми се да забавлява и абдикира от специфичната си функция да кара зрителите да преживяват заедно нещо. Сега да, залите са пълни, но какво от това? Наскоро ми разказаха покъртителна случка, нарочно няма да споменавам имена и места. На репетиция един актьор попитал режисьора за нещо си. Директорът чул по монитора в кабинета си този въпрос и като срещнал актьора, му казал следното: Ти не разбра ли – публиката е тъпа, актьорите са тъпи, въпросът е само ние да работим по-бързо.
Темата на конкурса за нова пиеса на НБУ тази година са парите. Изглежда трудна, като се има предвид, че българският литературен канон, както и опитът ни от 30-годишния преход формират определени предварителни представи за нея. Ако трябваше да участвате в конкурса, на кои аспекти от тази тема бихте реагирали?
Всеобхватна и интересна е темата на тазгодишния конкурс, както и предишните теми „Родината“, „Тайните“… В съвременното консуматорско общество парите са на мястото на Бог. Ако трябваше да участвам, вероятно бих писала за човек, който не се придържа към това статукво, за някой, в чието сърце първото място е за Бог и за хората.
Въпросите зададе Людмила Димова.
