За предимствата и недостатъците на „Сикарио”, седмия пълнометражен игрален филм на канадеца Дени Вилньов.
Едва ли някой трезвомислещ (и заинтересован от темата) гражданин от XXI век има съмнение относно методите, които американските (и не само) официални власти и секретни служби използват, за да се (пре)борят с трансграничния наркотрафик. Или ако не ви е хрумвало, че се прилагат точно в антидрога „кампании”, със сигурност сте гледали/чели за подобни незаконни действия в други сфери от криминогенен и антитерористичен интерес. Следователно, едва ли нещо от представеното в „Сикарио” ще ви изненада. От друга страна, режисьорът Дени Вилньов до последно крие „козове в ръкава си”, що се отнася до характера на мисията, в която са замесени главните герои, и съответно нейната крайна цел. Т.е. зрителят вероятно би разбрал накъде се развива манипулацията, ако имаше нещо повече от смътното усещане, че… вероятно става дума за манипулация. Е, това би трябвало да е достатъчно, за да възбуди интереса на публиката към сюжета, и все пак крайният резултат не е толкова удовлетворителен, колкото би могло да се очаква с оглед на заложения изходен материал.
ЗА
„Сикарио” е седмият пълнометражен игрален филм на канадеца Дени Вилньов и едва първият, който излиза официално на екран в България. А това е жалко, защото някои от киноисториите му и особено „Затворници” (2013, с Хю Джакман и Джейк Гиленхол) са отлични примери за психологически портрет в крими интериор. Вилньов със сигурност притежава умение за водене на разказа и усет към изграждане на съспенс, независимо дали става дума за класически трилър или психологическа драма. В „Сикарио” той проявява умението на изкусен манипулатор и създава впечатление, сякаш развоят на фабулата не е известен предварително, а се изгражда в момента, което до голяма степен ни поставя на мястото на главната героиня, през чийто поглед разплитаме интригата. От екшън със спецчасти филмът прескача в жанра на драмата, по начин, който много наподобява на кинематографичната промяна на крупността, от общ план до едър. Същевременно, преплитането на сцени от други животи (като всекидневието на мексиканския полицай) накъсва ритъма и придава на драматизма на историята едновременно документалност и детайли, необходими за психологическата плътност на персонажите (и понякога на сюжетните ходове), които напомнят за стила на Алехандро Гонсалес Иняриту.
Вторият важен коз на режисьора са умелото водене на актьорите и самият избор на изпълнители за двете ключови роли. Кейт Мейсър е мъжко момиче, което държи на истината и упорито брани кодовете на честа. Актрисата Емили Блънт е много достоверна в мигове на стрес, унижение и борба за психологическо надмощие. И все пак Кейт е по-скоро посредникът между екранното действие и публиката, защото в епицентъра на събитията (за които, както агент Мейсър, така и зрителите, всъщност не знаят почти нищо) е мистериозният Алехандро. Бенисио дел Торо е във вихъра на аскетично-мрачното си излъчване, зад което може да се крие всичко – от уморен идеалист неудачник до психопат. В образа на наемен убиец той е по-скоро безстрастен циник, който служи единствено на себе си. И на фона на вероятния двубой, който се заражда между тези двама персонажи, всички останали избледняват, целенасочено или по погрешка, в тон с цялостната атмосфера на филма – студенокръвна и безнадеждна.
ПРОТИВ
Описаното до тук създава чудесна рамка за един сценарий, който не е на необходимата висота. Като оставим на страна преекспонираността на темата за американските властимащи, които „ловуват” престъпници, прилагайки собствените им методи, ако не и по-жестоки. Ако се абстрахираме от сочения за слаб подход в криминалната драматургия, когато зрителят знае колкото протагониста (понякога и по-малко), което в един момент уморява интереса и отклонява вниманието, пак остава фактът, че в „Сикарио” нещата се случват твърде бавно и безизразно. Ако имахме среща с камерна драма, в която Емили Блънт и Бенисио дел Торо разиграват игра за психологическо надмощие, ленивият ритъм на действието би бил съвсем в реда на нещата. Но разположен в контекста на полицейско разследване на избити и изчезващи хора, международен трафик на наркотици, морални дилеми и обществено-социален отзвук (или страха от него), сценарият на Тейлър Шеридан изглежда тромаво дезориентиран и колебаещ се между отделните пластове и сюжетни посоки, които да поеме, и като капак на всичко се озоваваме насред лична вендета. Смесването на жанровете и сглобяването на фабула от междужанрови елементи е добре дошло, но е желателно да се спазва определена пропорция, защото натежаването на някои от тях може да обезличи останалите или да изправи зрителя пред озадачението какво всъщност гледа…
Започваме със спецоперация, разследваща трафик на хора, за да се запознаем колко жестоки са враговете и колко хладнокръвни агентите на ФБР. После Кейт Мейсър, която ръководи горната операция, е привлечена в специален правителствен проект за обезглавяването на трафика на дрога, гарниран с много съмнения и недоверие в крайната цел. В екипа е включен и мистериозният консултант Алехандро, както се оказва бивш мексикански прокурор. Екшънът отстъпва място на надлъгването и дебненето. Отиват до град Хуарес, за да си доведат източник на информация за тунел между САЩ и Мексико – повод за социален портрет на мексиканската действителност. Има пране на пари, подкупни ченгета, Кейт го играе примамка… Тук вече съспенс-драмата излиза на преден план. И през цялото време двамата ФБР агенти, замесени в секретната операция, са оставени „на тъмно”. Следват минаване през тунела, преследване на наркопласьор и… разчистване на сметки.
„Сикарио” има отлично разработени отделни сцени, с игра на нерви и психологическа манипулация, за което заслугата на Дени Вилньов е безспорна, но, поради несъвършенствата на сценария, като цяло се е получил скучен филм.
