0
1419

Другарят статукво

Георги-Марков

Не обичам да се срещам с този вид пътуващи представители на бимбилистанската държава, нито някога съм изпитвал дори най-малкото желание за такава среща. От друга страна, сигурен съм, че и въпросните другари, когато искат да се срещат с такива като мене, са далече от всякакво лично удоволствие, а се обаждат по силата на някакво задължение. С други думи на тях им е или наредено, или казано да се срещнат с някой, когото техният режим и пропаганда наричат с не много красиви имена.

Приемайки срещата, всеки гражданин на света като мен се излага на една неприятна възможност. Практиката показа, че пътуващите бимбилистански представители имат твърде странния навик, след като са разговаряли с вас за времето, цените на чорапогащниците и кои женени общи познати са се развели, по-късно да разказват на тия, които са ги пратили, най-фантастични работи. Те ви приписват щедро думи, които въобще не са излезли от вашата уста, изкарват ви демон на антибимбилистанската омраза, който денем и нощем, наяве и насън, бълнува как да хвърли някаква атомна бомбичка над Розовата долина, който под някаква форма се опитвал да завербува верния гражданин за агент на патагонското разузнаване и когато последният смело отказал, завалял дъжд от заплахи. Така че когато човек не се среща с тези другари, той им отнема възможността да твърдят невярното съдържание на разговора и по този начин да си увеличават политическия кредит пред съответните власти.

Разбира се, от гледна точка на историята няма никакво значение дали те ще ви обявят за фанатичен последовател на Мао, за поклонник на генерал Пиночет, или просто за агент на ЦРУ, тъй като произволното разминаване на бимбилистанската пропаганда с истината е известно и на децата. Но все пак е неприятно да чувате, че сте казали нещо, което въобще не сте казвали.

Затова, когато преди време един пътуващ бимбилистански представител ми се обади по телефона и поиска да ме види, първата ми реакция беше да избегна срещата. Но гражданинът бе толкова настоятелен, като че ставаше въпрос за нещо много важно.

„Много ще ви помоля да ми помогнете за една работа!” – каза той.

А когато ви молят да помогнете, макар и да не знаете в какво отношение, вие чувствате, че нямате право да кажете „не”. Определих среща в един бар.

Гражданинът пристигна точно на време. Струва ми се, че не го бях виждал преди, макар да знаех името му. Познах го веднага и мисля, че всеки лесно може да разграничи този тип хора между няколкото милиарда земни жители. В целия му вид имаше нещо, което моментално го отделяше от всички наоколо. Той носеше сив италиански костюм, доброкачествена конфекция, вероятно купен в самата Италия, светлосиня германска риза, вероятно купена в Западна Германия, френска вратовръзка, вероятно купена в Париж, и солидни английски обувки, които явно бе купил преди няколко часа. Беше очевидно, че лекият италиански костюм не подхождаше на тежките английски обувки, но в края на краищата прекалено би било да се иска от един бимбилистанец да знае тия западни тънкости.

Ала не дрехите го отличаваха така ярко от другите. Първото беше походката. Той трябва да имаше около 45 годинки, на ръст беше по-нисък от собствения си президент, но в тялото му имаше известна несъразмерност, краката му бяха доста къси и те трябваше да носят дебело туловище със силно изпъкнал корем, което бе доказателство за често преяждане и липса на физически упражнения. Той почти нямаше врат и главата му се съединяваше с раменете чрез добре подчертан подбрадник. Косите му бяха черни, леко прошарени, с добре пригладени къдри. Тъкмо къдрите някак окарикатуряваха цялата му физиономия, която бе скована в помпозна гордост, сякаш човекът не влизаше в обикновен бар, а приемаше парада на някой Червен площад. Той държеше главата си отметната назад, което при отсъствието на забележим врат беше много смешно, тъй като в същото време коремът му като че отиваше още по-напред и късите му крака трябваше да поддържат едно почти цирково равновесие. Изразът на лицето му беше на човек, който е врял и кипял из английските барове и наоколо нямаше нищо, което заслужаваше внимание. Когато ме видя, той за секунда трепна в някакво неприятно предчувствие, като че аз се готвех да му сторя нещо най-лошо. Той ме погледна с явно подозрение. И това всъщност беше единственият път, когато очите ми срещнаха неговите. Той отлично владееше маниера на отговорните другари да гледат така, че фокусната точка да бъде или пред, или зад човека, който е техен събеседник. С една дума, никога да не гледат хората в очите. Второто качество на тия другари, което ги отличава от нормалните хора, е гъгнивият глас, тоест глас, който сякаш не идва от гласните струни, а някъде от дълбините на корема. Всяка гласна буква при тях като че идва от дъното на вулканичен кратер, винаги придружавана от коремно „ъъъъъ”.

Моят гост притежаваше и това качество, което свидетелстваше, че той беше от дълго време на отговорна работа. Все пак италианският му костюм и френската връзка го задължаваха да се обърне към мен на „Вие”.

Попитах го какво би желал да пие:

„Една лимонада…или оранжада”, каза той и доловил моето учудване, добави:

„Нали знаете, когато сме в чужбина… ние не трябва да пием алкохол”.

За една секунда ми се стори знаменателно, че в този английски бар, пълен с хора, които държаха пълни чаши или се протягаха през бара за уиски, вино или бира, едно друго човешко същество казваше, че той не бива да пие, защото е в чужбина… и си спомних думите на мой познат, английски журналист, който каза, че по приеми и коктейли дипломатите на Бимбилистан пиели само…оранжада.

Ние седнахме край дълга маса в дъното. Настъпи известна неудобна тишина. По-ясно от всеки друг път почувствах, че нямам нищо общо с този човек срещу мен, че ние нямаме не само какво да си кажем, но и не можем да си кажем нищо, защото езиците ни са несъвместимо различни. Все пак попитах го по каква работа е дошъл тук.

„Делегация”, каза той. За една седмица… нали там трябва да движим културните работи…”

Нямах представа как точно той движеше „културните работи”, но отбягнах да го попитам. Вместо това казах:

„Предполагам, че градът ви е харесал?”

„Да, каза той, хубав град… Аз всъщност идвам за трети път тука… така, дето се казва, поразгледал съм го… хубав, ама чужбина!”

Той отпи от лимонадата и с романтична въздишка каза:

„Знаете ли, че само тази година съм бил дванайсет пъти на Запад! Дванайсет пъти! И всеки път, където и да съм, на третия ден ме стяга шапката, хваща ме такава носталгия за родината, че ми идва да взема първия самолет обратно… но какво да се прави, работа!”

„Защо тогава не се откажете?”, попитах.

„От какво?”, той внезапно трепна.

„От пътуването в чужбина, разбира се… ще пратят някой друг…!”

„Това не зависи от мен!”, отвърна той с тон на жертва на дълга. „Разбирате ли, оказва ми се доверие… но истината си е истина… ако трябва да живея в чужбина, честна дума, бих умрял… Просто се чудя как вие се справяте!”

Той зададе този въпрос, пак без да ме погледне, като въртеше глава по посока на лъскавите бутилки по рафтовете.

„Ами все още съм жив!”, отвърнах аз.

„Е, да”, съгласи се той с това мое твърдение, „въпросът е как живеете? Чувствате ли живота си пълноценен? Чувствате ли, че онова, което правите, се приема и оценява по достойнство от обществото? Щастлив ли сте?…Не можете да ме уверите, че една чужбина може да ви даде онова, което ви е дала родината…!”

Исках да му кажа, че цялата тази салата от щастие, чужбина и родина е малко нещо сбъркана, но чувството, че влизам в безсмислен разговор, ме възпря. Отбелязах:

„Вие май искате да ме проагитирате…!”

„Ааа, не!”, отсече той. „Всеки да си седи там, където си е избрал!”

„Тогава?”, попитах аз.

„Тогава, продължи той, въпросът е за тия, които са избрали тука, пък все гледат назад към родината и хранят някакви надежди…”

„Какви надежди?”

„Че работите ще се обърнат, че режимът ще се смени и така нататък… Някои като вас пишат на тази тема… Аз лично никога нито съм чел, нито съм чул вашите работи, но другарите говорят… и се чудят за какво е всичко това? Какъв смисъл има в цялата тая работа? Вие можете да ни мразите колкото си искате, но няма смисъл, защото дали ви харесва или не, това е действителността! И тая действителност беше узаконена в Хелзинки! Прие се статуквото!”

Сега той имаше вид на учител, който се опитва да обясни тригонометрично правило на много тъп ученик.

„Какво статукво?”, все пак попитах.

„Че нещата ще са такива, каквито са. Че ние ще бъдем завинаги там, където сме. Светът в Хелзинки прие, узакони това, което вече съществуваше, тоест прие се, че ние сме комунистическа страна и ще си бъдем такава завинаги, както се прие, че двете Германии няма да се обединяват, че границите на социалистическия лагер са ненакърними! Разбирате ли! Сега всички съмнения, че нещата могат да се обърнат, трябва да изчезнат! И всички надежди на някои трябва да изчезнат!”

„Ако статуквото означава, че вие ще продължавате да пиете лимонада, а аз ще продължавам да пия уиски, съм напълно съгласен с вас!”, забелязах с възможно най-любезния си тон.

Но той не се смути и продължи:

„Статукво означава припознаване на истината! Означава съобразяване с истината! Означава приемане на действителността!”

„На коя действителност?”

„На нашата действителност. И на тукашната, разбира се. Статуквото означава, че Западът приема, че ние сме това, което сме. И ние приемаме, че Западът е това, което е!”, пак поучително каза той.

„Аз не смятам, че някой на Запад е оспорвал, че вие не сте това, което сте! Единствените, които оспорват това, сте самите вие!”

Той изглежда не разбра моя каламбур и повтори натъртено:

„Статуквото означава, че не ще има промени и следователно глупаво е човек да се бори за някакви промени. С други думи, тия като вас, които пишат и сеят надежди за промени, са като кучета, които лаят срещу Луната.”

„Ако вие смятате, че сте Луната и сте гарантирани от лунното статукво, тогава не виждам защо изобщо обръщате внимание на кучешкия лай, който идва от земята. Ако кучешкият лай на триста хиляди километра е безсмислица, то и вашето безпокойство на триста хиляди километра е безсмислица!” – казах аз.

„Ние не се безпокоим!”, каза той. „Ние никога не сме се безпокоили! Въпросът е за тишината!”

„Аз мислех, че на Луната е много тихо!”, казах аз.

„Марков!”, каза той с по-ясен глас. „Статукво означава, че никой не трябва да си прави илюзии!”

„Илюзии за какво?”

„Вие знаете много добре какви илюзии: че ние ще излезем от съветската орбита, че партията ще падне от власт, че строителството на социализма ще иде по дяволите, че страната отново ще се напълни с разни бакали и капиталистически хиени, които ще дерат кожата на народа, че разни буржоазни демагози ще ни управляват…или пък ще се върне черното фашистко минало…Не! В Хелзинки се сложи край на тия илюзии!” – тонът му беше почти тържествен.

„Вие пропуснахте още няколко много съществени илюзии – вече едва се сдържах – илюзията да бъдеш свободен и нормален човек, да имаш ония естествени права, които по рождение ти се полагат, илюзията за свобода на словото, илюзията за свобода на организирането, на движението, на творчеството…и т.н. Но кажете, сериозно ли смятате, че някакво дипломатическо СТАТУКВО може да премахне каква и да е илюзия?”

„Трябва!”, каза отсечено той.

„Защо трябва?”

„За да живеем в мир!”

Аз се засмях и казах:

„За да можете да ходите дванайсет пъти годишно командировка в чужбина!”

„Че защо да не ходя!”, отвърна той намусено, но след секунда или две, припомнил задачата си, се усмихна мазно и поде с променен тон:

„Слушайте, и тука, и у вас има много нередни неща. Може да се каже, че те са еднакво нередни! Така че, защо да не се приеме статуквото? За какво трябва да се говори и да се пише за тия работи? Няма никакъв смисъл!”

„За вас!”, припомних аз.

„Не, за всички!”, извика той. „Това означава статукво! Че няма смисъл за всички! И това дойдох да ви кажа, понеже може да не сте го разбрали!”

„Благодаря ви!”, казах аз.

„Вие може да сте против статуквото, може да не ви харесва, но то съществува! И ние сме твърдо за него!”

Той допи лимонадата си, стана тежко и ми подаде ръка.

„Искахте да ви помогна нещо…?”, попитах учтиво.

„Ааа… аз се размислих… всъщност важното беше да си поговорим за статуквото… довиждане, благодаря за лимонадата!”

Изпратих го до вратата и го гледах как се отдалечава. По едно време спря пред една силно осветена витрина. Лицето му се оживи, сякаш там, под ярката неонова светлина, бе изложено самото статукво.

И той му се любуваше.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статия10-процентов капацитет оригиналност
Следваща статияСлово пред иконата на Богородица