Ще отворя впечатленията си за „Слънце-техника“ („Versus“, 2024) на Мария Калинова с един анекдот. Разказва го Георги Господинов, разказва го за себе си. Когато за първи път бил в Загреб, Хърватия, трябвало да вземе влак за Белград от kȍlodvōr-а (гарата), затова съсредоточено слушал указанията на диспечера по високоговорителя. Слушал, съсредоточено слушал и чул, че влакът му тръгва от други коловоз. Тръгнал да дири тоя други коловоз, но не успял да го намери и едва не изпуснал влака (или пък го изпуснал, вече не помня как точно го разказа). Така или иначе, в Загреб Георги разбрал, че други всъщност значи втори; тоест формата е бройна и се отнася за поредица – нещо, което е като първото, но все пак не е изцяло то, тъй като иде след него. Използвайки тази двусмисленост на числителното други/втори и възприемайки като неопровержимо изреченото от Димитър Камбуров в анализа му на стихосбирката на Мария Калинова („Спокойно: спокойно разтървавай трите облака“, ЛВ, 26/3-9.7.2024), че при лириката не може да има първи прочит: „Втори прочит (при лириката няма първи)“, аз също като незнайния хърватски диспечер ще предложа други прочити, други коловози, за да постигна същността на „Слънце-техника“. Други, защото не само ще следвам стиховете, но ще предложа и алтернативи на нейното наричане. Други (ѝ) наричания…

Коловоз Първи: „Слънце-техника“, тире

Тирето (дългата чертица) е пунктуационен знак за по-силно синтактично отделяне на словосъчетания и изречения в сравнение със запетаята. Често тире погрешно се нарича късото тире – дефисът. Знакът за тире е „–“ или „—“. От двете му страни (или след него, когато бележи пряка реч) се оставя празно място (интервал).

Дефѝсът (съединителна чертица) е непунктуационен графичен знак, който е във вид на къса хоризонтална чертица и е без празно пространство от двете страни. Знакът се нарича също и малко тире, но не бива да се забравя, че поначало тирето е различен препинателен знак и се отделя с интервали (шпации) от двете страни.

Започвам от едно несъответствие, показателно: на корицата на книгата художникът Иво Рафаилов е оставил шпации между слънце и техника, докато на 3 и 5 страница, където отново е заявено заглавието, както и в стихотворението „Рояци“, в което за първи и единствен път срещаме словосъчетанието „слънце-техника“, то е дефис, без интервали. Нещо особено се случва, нещо важно за четенето – как да бъде? – Интервално, безинтервално; дефис-тире? Пътеката я показва самата Мария Калинова, изрично настоявайки: „аграматична слънце-техника“. Аграматична, тоест неграматична, несъобразена с граматиката, пращаща по дяволите граматиката. Също както стихосбирката праща по дяволите всички досегашни лирически уверения за това как трябва да се пише поезия, а именно: не сладникаво, не сантиментално, не носталгично, а грубо, рязко, безпощадно. Димитър Камбуров я определя като „тази безкомпромисна, осуетяваща всяка романтична утеха за цялост и идентичност поезия“, аз бих отишъл по-нататък: тази коравосърдечна, подиграваща се на всеки безметежен копнеж за близост и емпатия поезия… В нея няма облекчение, нито надежда; в нея има единствено острота, порязване и болка. Сърпът, с който се „зажни“, се отплесва и тогава вместо „пием, пеем буйни песни“ громоли „изоставащият звук“: „пеем, жънем, пощим се навън“… Пощим се до протриване, до изгаряне, до незаздравяваща екзема. Поезията не ви е, любезни и нелюбезни читатели и читателки, някакво си там лечебно средство, разслабително и очистително, поезията е рана и отрова и тъкмо като рана и отрова, и единствено като рана и отрова тя е истинска поезия, кървящо пълнокръвна:

Зажниш ли, Ружо

Над планината стърчат високи дървета,
гнезда на свраки се виждат сред горните клони,
яли ги свраки – така проклина учителите си,
първият е учител на втория, вторият на третия,
но защо никой не каза, че такъв ще бъде изходът.

 Подписът на това момче – може да пише –
наподобява разклонения на тънки заплетени корени,
да спре продавач на очила, да мери, да купи, да забрави
как непознат мъж биеше съселянин
и го заплашваше с изнасилване,
на дванадесетия му рожден ден
усети нещо несправедливо остро –
като довиждане, завинаги довиждане.

 Зажниш ли – да, зажна, Ружо,
най ми е мило за кака, която остана неука,
помня я боса в тревата да маха на тираджии,
между два пътя, на три друма, а аз гол до кръста,
се криех в шумата на околовръстното и си мислех
как ще подписвам смъртни присъди,
отново народът опростя, учителите късогледи,
земята е плоска, няма път за Индия.

 На първия ден плажът се напълни с нечленоразделни,
на втория ден съселянинът едва-едва си върза гащите,
жените пеят песни протяжни, безмензурни,
огледай се, Ружо, става все по-бавно всичко,
започва най-бавният кошмар ти казвам.  

Коловоз Други (Втори): „Слънце. Техника“, точка

Точката в граматиката на много езици е препинателен знак, който се поставя в края на изречението или след съкратена дума. В български език точката има следните пунктуационни употреби: обозначава края на разказно (съобщително) изречение и по правило разделя една завършена мисъл от друга; обозначава съкратено записване на една или повече думи. 

Четем сега други/втори – не с тире (или с дефис), а с точка – „Слънце. Техника“. При първия случай, оригиналния, заглавието обозначава, че слънцето и техниката са еднопорядкови, са едно, при втория – те са равнопорядкови и са две. Оформят различие, не еднаквост, както при тирето. Ако при него, при първия сюжет, залогът е да се даде инакъв звук на поетическото, при точката, при другия сюжет, залогът е да се дадат и очертаят две различни модалности, различни оформления на поетическото. Едното е природно, идилично, аркадийно: „Гласът тече, реката тече, пътят тече, животът, / събуден в нея, тече…“; второто е престорено, концлагерно, антиутопийно: „…но кога са потекли през / магарешки бодил, възлеста тел на оградни постове, / както и предупредителни флагове, през паяжина и пух, маркиращ всеки обрат и набождане на шиш“ („Момичето, което ще излъже“). Това са две паралелни реалности, които не се пресичат, нито пък ги е грижа една за друга; две реалности, всяка от които се мисли за свръх по отношение на другата, но тъкмо това им мислене ги прави под нея. И ето как, в един внезапен момент, поезията се оказва не над битието, не над живота, не над съществуването, а под всички тях и под всичко в тях; лишена е изведнъж от небесния си, извънземен ореол, превърнала се е в нещо като нищо друго на света. Като ударението не е върху „друго“, още по-малко върху „света“, ударението е върху нищо. Ударение, което онищостява поезията и прави от нея едно празно и пусто небъдене:

Поредици

Някой ден ще тръгна във времето,
ще разгледам рождените си дни –
и кашоните със задачи, останали
при всяка нова годишнина.

 Всичко е различно от снимките.
Ще се движа по пъпната връв,
слузеста, жилава, несрязана,
така ще стигна до чакалнята.

Чаках да поникнат очи.
Робът в мен да умре.
Господарят да се разплаче.
Храната да ме нахрани.
Сънят да ме наспи.

Но вместо това виждаш ли
тази бясна свиня –
тя се трупа ден след ден, ето го –
излишъка от чакането,

заплодена е с несбъднати съдби,
неродени мъже и жени –
дълбоко в нас – нестанали.

Коловоз Трети: „Слънце: техника“, двоеточие

Двоеточието се поставя пред словосъчетания или изречения, които имат поясняващ характер, както и за отделяне на пряка реч. Знакът за двоеточие е две точки една над друга (:). Двоеточието е препинателен знак, който се поставя най-често пред изреждане.

Изреждането на другите коловози ще приключи с третия, сякаш винаги най-уцелващ. Третият брат спасява златната ябълка, на третия път юнакът се жени за принцесата, три друма се изпречват пред героя и той все хваща третия, най-удачния. Но това сякаш боде очите, защото: „Веднъж стомна за вода, втори път стомна за вода, на третия път стомната се счупила“. Чупи и Мария Калинова поетически сленг, но го чупи не ей-така, от незнание, нито пък от непочтителност, чупи го с ерудиция и пиетет. Наясно е в това свое „Слънце: техника“ с двоеточие кое стои по-отпред и кое пояснява предното; каква е редицата и какъв строят. А те са: природното, естественото, органичното, автентичното, ама и необикновеното са същинската поетическа реч, но те са невъзможни без тази реч да знае и да има предвид други също такива поетически речи – не изпреварващи я, а предхождащи я. Тя играе с реалии от преди – втъкава ги като Арахна, иззижда ги като Дедал, вписва ги като Омир, обаче не за да ги повтори, нито потрети и почетвърти, а да ги направи други, различни, пò така. Нейната поетическа техника знае къде е слънцето, следи го и го внимава и тъкмо от него черпи потенциал и сила. Само че не с разтопени криле, а с криле от светлина; като слънчева невеста лудува с лъчите му и ги светли в поезия. Поезия, която е не вирулентна, а витална – витално-оргиастична. Култова: тя стряска, осъзнава, екзалтира, пренася и превъзнася. Но не в горния свят, а в долния – там, където поетическото уж не вирее, но в нейните стихове то не просто вирее – то прораства и прираства. Процъфтява. Като стройна калина процъфтява, цъфналата стройна калина на съвременната българска поезия:

Промеждутъци

Огрени от слънцето, сред синята метличина,
без спомени и причини за разполагане близо,
вдишваме тежката влага и мускурливия въздух,
ей там, зад жълтеникавия ръб на земната дига,
като влезем във водата всяко твое движение
оставя следи и следи на следите идват насам.

 Под чистата водна кожа е поставен миракълът
на пречупените лъчи, аз съм трувер на пречуп-
ването, защото – това искам да знаеш за мен –
от очите ми тече множеството на Манделброт,
не съм нищо повече от изкривен и огънат свод,
от вдлъбната пунта, оврага на издълбано дъно.

 Лъчите докосват водоема и продължават вгънати,
отдолу, е театърът на чудото, усети отблизо
как слънчевата светлина се разсейва, навлизайки,
променя ъгъла и бързия си ход под повърхността.
Ситни капчици по облика ни блести неотразимо
и когато минават рибари, отивайки към язовира,
заничат към безделието по обед на двамата ку-ку:
странно стъклените вълни около тях са напукани.

Светла, външността ти е застрашително светла,
казваш ми на брега и се усмихваш приветливо:
знам, че отчупеното ъгълче от засмятата ти уста,
докато намазваш гърба ми с парче какаово масло,
едва забележимо и малко по малко – прираства. 

Тиреточкадвоеточие – три коловоза за една поезия. За една друга поезия…