„Съвременни френски философи за спорта“, съст. Боряна Ангелова-Игова, Жил Льокок, научен редактор Силвия Борисова, превод Мария Стоева, издателство „Жанет 45“, 2023 г.
Сред богатата палитра от теми, които издаваните у нас философски книги покриват, въпросът за тялото, най-вече за активното тяло, сякаш остава встрани. Затова е винаги радостна новина, когато се появи книга като антологията „Съвременни френски философи за спорта“ (изд. „Жанет 45“), чиито съставители са доц. д-р Боряна Ангелова-Игова и проф. Жил Льокок, а научен редактор – доц. д-р Силвия Борисова. Разделен на четири части, всяка от които от по два текста, сборникът събира сериозни изследвания на различни социални, философски и културни измерения на спорта, а достъпният език, разнородните теми и прагматичната методология и насоченост на изследванията способстват четивото да е подходящо както за изследователи с професионален интерес, така и за любители.
Не мога да скрия задоволството си като етик, че първата част, озаглавена „По следите на пълноценния спортен живот“, започва с текст на Бернар Андрийо за етическата деятелност на спортистите и спортистките. В него се покриват теми като допинга, сексуалната експлоатация в бранша, уврежданията, но фокусът е поставен именно върху спортиста като етически субект и като обект на (етическо) въздействие. Важното обобщение, че „спортът не е етически неутрално пространство, защото въплъщава ценности, заложени в ежедневния опит на хората“ (с. 31), е чудесен увод към антологията с текстове, които макар и от различни полета на изследване, се събират именно под този наслов. В този смисъл е очертан и важен контраст със следващото изследване, което пък е посветено на околичествяването на високите спортни постижения. Авторът, Стефан Еас, очертава нашата свръхвглъбеност в цифрово измерване на всяко постижение, превърнала се до голяма степен в мания, обсебила всевъзможни сфери на живота, сред които не само телесните ни постижения, но и професиите, свързани с изкуствата, а дори и самото художествено майсторство. Изводът му, който въпреки нежеланието ми да е истина се чувствам длъжен да уважа, насочва към склонността ни не просто да намираме успокоение и увереност в тези ясни изражения на способностите, но и полека-лека да ги превръщаме в устойчиви белези на цялата ни култура.
Втората част на антологията пък е посветена на педагогиката и смятам, че би имало голяма полза да се чете от заетите в образованието учители, при това не само по физическо възпитание и спорт. Позволявам си да го кажа в качеството си на гимназиален учител по философия. Текстът на Ксавие Рионде и Анри Луи Го, посветен на екологията на тялото, натурализма и образователния му залог, е интересен, но за по-любопитна намирам другата студия, която е посветена на театралното изкуство. Авторите, Пиер Филип-Мьодан и Филип Лиотар, повдигат един ключов въпрос – този за възприемането на физическото възпитание във вида му на „измеримия, контролиран, повтарящ се, рационализиран и целесъобразен жест, насочен към правилност, функционалност или резултатност“ (с. 69), който оставя захвърлени встрани по-артистичните и игрови форми, сами по себе си неразривно свързани с културата на тялото. Основателно се подчертава критичната и себеизразителна роля на театралния жест, както и неговия особен характер, произлизащ от диалогичността му (връзката на актьора с публиката) и, струва ми се, убедително се налага преосмисляне на инкорпорирането му в учебните програми, още повече в светлината на това, че той не се отрича от спортния, а двата елемента взаимно се допълват, партнират си.
Третата част отделя внимание на въпроса за спортната другост, която се разгръща в разнообразието на тялото, на неговите форми и вариации. Най-напред е представено изследване на Мари Стефани Абуна, чиято тема е видимостта на женския футбол във Франция в епохата на интернет. Прави впечатление безпощадната употреба на прецизни статистики и позоваването на редица предхождащи трудове, посветени на очертаването на половите измерения на спорта (в частност на футбола). Макар да става дума за ситуацията във Франция, което все пак е частен случай и е напълно възможно в другите държави положението да е коренно различно – в България има твърде тясно, ако изобщо има поле за подобно проучване – е интересно да се направят паралели в начина, по който се отразяват в медиите спортните изяви на нежния пол. Последното определение ползвам неслучайно, защото текстът на Ерик Перера и Ян Белдам, който следва, ни отвежда в доста по-бруталното поле на бодибилдинга. По съществото си това е едно етнографско изследване от 2005 г., което поставя изследователя в необичайно активна роля – на терен и под прикритие. Лично за мен най-интересното за четене проучване, тъй като е разказана лична история, изживяна от първо лице. Още в началото става ясно, че Е. Перера подхожда наистина отговорно като изследовател, консултирайки се по етическите въпроси и подписвайки харта за насърчаването на спорт без допинг. Крайният извод също провокира особен интерес: субективното преживяване на изследваните ситуации не само не замъглява преценката, ами и е своеобразна гаранция за обективност, доколкото описанието се води от нещата такива, какви са, а не както би ги фантазирал някой, откъснат от самото практикуване на спорта.
Последната част, „За изкуството да бъдеш жив Homo sportivus“, е подобаващ завършек на разноликата книга, като поставя в центъра си и въпроса за онзи друг облик на спортиста – не физическия, а духовния. Лоранс Мюноз ни превежда умело през въпроса за преплитането на християнството и спорта – и двете сфери, в които тялото играе особено важна роля, допълваща се с не по-малко ключовата – на душевността. Нееднозначна е в своето схващане за спорта религията, която веднъж гледа на него като на сигурен път към упадъка, друг път като на способ за подчиняване на греховното тяло на чистия морал на душата, трети път като на инструмент за сближаване на овехтяващата институция с жизнената младеж (с. 171). След това статията обръща въпроса: дали пък самият спорт не се е превърнал в религия; нещо, което виждаме твърде ясно в благоговението на феновете пред играта, в обожествяването на спортните идоли. Паралелът между спорт и християнство минава и през ключови ценности като дисциплината, постоянството, благоприличието, неприкосновеността, че дори и жертвата. Антологията завършва със студия на Жил Льокок, един от двамата съставители, и се отнася до намесата на психолога в спорта и т.нар. клиника на спорта – един доста предизвикателен и по-академичен текст, но все така натоварен с практическа полезност.
В заключение, многообразието от тематични полета на изследване и стилове на писане способства за оформянето на еклектичен наистина сборник, чийто дух обаче е напълно отдаден на философската рамка за спорта като културно явление. В своята разнородност текстовете примамват любопитството на читателя, карат го да разшири собствените си хоризонти на познание и с изненада да открие, че привидно далечни нему въпроси могат изведнъж да се окажат близо до собствените му интереси. Силно впечатление прави, че всяко от изследванията е стъпило върху сериозна библиография (общо 60 страници при текстове от около 200 страници!), което само увеличава възхищението от сериозния труд, вложен в съставянето и отбирането на текстовете. Антологията „Съвременни френски философи за спорта“ е несъмнен триумф на хоризонта на философска литература и заслужава особено внимание от днешния читател, бил той изследовател на спорта, или просто любопитен лаик.
Васил Лозанов е учител по философия и заместник-директор в 164 ГПИЕ „Мигел де Сервантес“, както и докторант в секция „Етически изследвания“ в Института по философия и социология, БАН. Научните му интереси са в сферата на етиката (особено биоетиката), философията на образованието, философията на спорта. Вън от академичната среда той е отдаден на разнообразни културни дейности, основно място сред които заема ролята му на водещ на рубриката за култура, изкуство и общество inter alia в Ratio Podcast.
