Начало Книги Другите „Изповеди”
Книги

Другите „Изповеди”

Кристина Йорданова
16.03.2013
1589

odegi 2

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Има добри европейски романи, които веднага са поети от българския читател, и такива, които остават някак встрани, недовидени. За жалост, от вторите е и чудесната книга на Стефан Одеги „Единствен син”, излязла на френски през 2006 г., която носи на своя автор наградата „Ле дьо маго“ и престижните номинации за „Гонкур“ и „Медиси“. „Факел експрес” вече издаде на български първия роман на автора „Теория на облаците” (в превод от 2009),  който носи на писателя и световна слава.

odegi„Единствен син” е написан през една жизнена, любопитна към света, но и доста жестока ирония, както и през многобройни препратки към философски и художествени текстове от целия XVIII в. Разказът се води в първо лице от Франсоа, брат на известния философ Жан-Жак Русо и представлява не само собствена автобиография на персонажа, разказана като диалог с вече мъртвия му брат, но и поглед към цялото френско обществото с неговите странности, перверзии, жестокости, които подготвят появата на субекта, роден от Революцията. Самата тя е видяна като трагически фарс, отключващ тъмната страна на човешкото.

Романът е написан в иронично русоистки ключ. В него можем да видим и контраразказ спрямо залога на „Изповеди”, и присмехулен bildung, ако го съотнесем с „Емил, или за възпитанието”. Заедно с това „Единствен син” е структуриран и като роман на приключението. Героят пътува, преживява перипетии, обрати в живота си,  среща множество хора, чиито истории разказва – от учителя си граф Дьо Сен Фон в ранните си юношески години до маркиз дьо Сад във времето, което прекарва в Бастилията. И ако някои от имената и препратките са видими (Сад, Робеспиер), то Стефан Одеги елегантно и по френски прави това, което се очаква от един малък голям роман и повечето от връзките с образи и персонажи от литературата и действителността на века на Революцията трябва да бъдат открити през собствената ерудиция на четящия. Така че ако на читателят епизодичните герои или случки в романа му заприличат на образи, които например е видял в романите на Дидро, това никак няма да е случайно. „Единствен син” е до голяма степен метароман. Из неговите страници се мяркат сенки от „Монахинята” и „Недискретните бижута”, появяват се типични за Просвещението обсесии като тази по механиката и изобретенията. Изгражда се образът на вулгарния XVIII век, на епохата, видяна откъм нейната долница, обърната с хастара навън, такава, каквато  Енциклопедията отказва да я мисли.

За осемнадесетия век в книгата важи същото, което Милена Кирова казва за деветнадесетия, възкресен в първия роман на автора „Теория на облаците” –  векът „оживява по начин, който странно сплита в едно историята, науката, времето и порнографията”(1).  „Единствен син” е пикантен, бъбрив и заедно с това социалнорефлексивен текст. Героят се движи от публичния дом през публичното събрание за правата на гражданите до публичната екзекуция. И в трите случая обществото, представено като спектакъл, разиграва низки страсти, но колкото по-представително става мястото, следвайки горната градация (от бардака до площада на смъртта), толкова повече театралността отстъпва място на жестокостта. Социалното пространство се превръща в жесток карнавал. На неговата арена  злото надява маската на справедливостта, а героите се превръщат в жертви. Романът е пълен с множество микроистории. През своите персонажи Стефан Одеги критически улавя динамиката на обществените събития. Например през разказа за Софи, последната любов на Франсоа Русо, в романа са представени трагическите последствия върху жените, участващи във Френската революция, за които републиката на гражданите се превръща в повторно лишаване от права и затваряне в майчино-съпружеските взаимоотношения. Дълголетието на централния герой, достигнал своята деветдесетгодишнина, пък позволява романовата тъкан да обхване целия XVIII век с всичката му историческа и социална пъстрота и изобилие. Повествованието се движи през различните класи, но никога не забравя фокуса на странното и причудливото, което държи читателя увлечен в една причудлива вавилония на пороци и нрави.

От някои читатели „Единствен син” може да се види като постмодерен роман, заради тази негова метафикционалност, която поглъща сюжети от други текстове, или заради желанието да се стилизира Просвещението, векът на философията, по начин подобен на този, по който „Грешницата от Лайм Риджис” на Фаулз отразява Викторианската епоха или роман на Еко  – Средновековието. Стефан Одеги обаче се отказва стилизацията на самия език, когато пресъздава времето, и разказва забавно, динамично и увлекателно. Самият автор споделя: „Харесваше ми да разказвам истории за осемнадесети век, без да пиша исторически роман.”

И ако нещо ми се струва особено поучително в този роман, то е идеята, която разказвачът Франсоа полага в основата на Френската революция, идея, която приписва на своя брат Русо и заедно с това иронично изкривява в собственото си повествование – как малката историйка, дребният факт, трагикомичното стечение на обстоятелствата може да застане в основата на голямата история и как армията на недоволните и техните подражатели може да срине социалния ред, без да знае накъде отива.



(1) Кирова, М. Да четеш облаците. В. Култура, бр.12 (2539), 27 март 2009 http://www.kultura.bg/bg/article/view/15436

Кристина Йорданова
16.03.2013

Свързани статии

Още от автора