0
4497

Другият Вазов

„О, ТИ, която и да си… Лиричен колаж за любовта по стихове, писма и спомени на Иван Вазов“. Спектакъл на Народния театър „Иван Вазов”, режисьор Бойка Велкова.

Спектакъл, който показва:

Другият Вазов. Любовникът Вазов. Обичникът Вазов. Или, както откровява Мирела Иванова, изтъкала колажа: „Вазов: обичан и обичащ“. Патриарха на българската литература, народния поет в тази постановка го виждаме в съвсем инаква светлина от оная, в която сме привикнали да го виждаме; с която е известен и предпочитан. Чак до клишираност предпочитан. В това представление на Народния театър Иван Вазов не е клише, Иван Вазов е изненада. Защото се срещаме не с песните, които „жив са отклик на духа народни“ – песни, заради които съвсем безрезервно обичаме поета, а другите, по-особените, различните, които „любов и благи чувства ги красят“, и които пълни са „с любов, благоухания“. Здрависваме се не с вдъхновителя от „Епопея на забравените“, „Немили-недраги“ и „Под игото“, нито с благодушника от „Чичовци“ и „Драски и шарки“, а с чувственика от „Майска китка“ и „Люлека ми замириса“. Ние от деца сме закърмени с героичния Вазов, патетично рецитираме патетичния Вазов, съкрушаваме се заедно със съкрушения Вазов, но почти никак не познаваме страстния и еротичен Вазов. Даже сме склонни да не забелязваме тази страна на неговото творчество, пък ако я забелязваме – някак саморазбиращо се я подминаваме. Отново Мирела Иванова: „Интимните стихове на Вазов са най-уязвимата му страна и защото по особен начин сме му отказали тази принадлежност към чувствената, лична същност на живота, а и той самият е бил повече от сдържан, лаконичен и дискретен по въпроса, тук-там отронва някоя и друга болезнена дума пред проф. Шишманов или в писмо“. Да, не познаваме обградения от жени Вазов може би защото не искаме да го познаваме в това амплоа на Казанова, макар той изобщо да не е криел съкровените си предпочитания и сам да признава, че повече си падал по булки, отколкото по моми. Аз пък бих допълнил, че и повече по екзотични чужденки си пада, отколкото по шаблонни нашенки. Неслучайно баба Съба, майката на поета, чак вдигнала ръце: „Че свършиха ли българките, та да се вземе с чужденка?!“, когато ѝ праща снимка на одесчанката Вера Алексеевна Тимони. И спешно пише до Стефан Стамболов молба да разреши на сина ѝ да се върне в родината. Той се завръща, къде ще ходи…

В спектакъла на Народния театър са спестени подобни пикантни подробности, не е спестена обаче главната роля, която баба Съба играе в живота на първенеца си. Започва представлението с колизията, каквато е бил бракът му с Атина Болярска – толкова накърнил го, че дори в завещанието си я споменава, но не да я дари, а да я лиши: „На отстранената си жена Атина Болярска не оставям нищо. С нея не можах да живея щастливо във времето, което трая само година и три месеца. От 1890 г. откак сме разделени, тя ми измъчи душата чрез всевъзможни преследвания – съдебни и външни, разоряваше ме материално и за нея аз лично не мога доброволно да наредя да ѝ се даде от моя имот каквото и да било“. (Което, между другото, не пречи на Атина след поредица от съдебни дела да получи от наследството на своя Иванчо сумата 482 500 лв., оставяйки на брат му Борис едва 94 049 лв.) Това до живот съхранявано у поета огорчение в самата постановка обаче не трае дълго – преобладава в нея любовта, не докачението. Съвсем в съответствие с режисьорската концепция на Бойка Велкова: „В любовта има едно златно правило – ако е самомотивирана и обновявана, тя е автентична. Любовта никога не е задължение, тя е доброволен акт – самоотдаване“. Вазов, ако съдим по „О, ТИ, която и да си…“, не е спирал да се „самомотивира“ и „самоотдава”: навсякъде, където е пребивавал, е откривал свое сърдечно увлечение, всякога душата му е била отворена за „трепети и сладост“. Като се започне още от деветнайстата му година в Сопот, когато за пръв път изпитва изкушенията на физическата любов с покръстената еврейка Катерина, негова съседка, премине се през Берковица и туркинята Фатме, на която посвещава поемата „Зихра“, през Пловдив и хазяйката му, гъркинята Ефимия, през Хисаря и разбилата сърцето му Пелагия (заради нея е мислел дори за самоубийство), която го вдъхновява за „В царството на самодивите“, и се стигне до връзката му с Евгения Марс (Евгения Елмазова), стоплила последните му дни. Тази негова любвеобилност е показана в спектакъла по един „стълпотворен“ начин: Вазов рядко остава без женско присъствие около себе си, постоянно е заобиколен от различни жени, които да му говорят, да му се обясняват, да му се доверяват… Вероятно и в живота е било така, славата му на народен поет го е правела привлекателен и желан, обкичвала го е с един особен мистичен ореол на извънредна личност (ала съвсем не всеки път: пазарджиклийката Мария Великова, на която Вазов поискал ръката, му отказала с думите: „Много ценя дарбата ти на поет, но не мога да се омъжа за теб“).

Онова, което прави най-плътно впечатление в представлението, е атмосферата на невинна наивност, която лъха от всеки жест, от всяка дума, от всяко движение на артистите. По най-характерен начин тази наивност личи в интерпретацията на Ненчо Костов: Вазов в негово лице е не самоувереният писател, който знае цената си, а плах, свит, чист мъж – за него жената е почти недостъпна богиня, не вседостъпна уличница. В същия облик го провижда и Параскева Джукелова: „По време на репетициите заобичах един друг Вазов – не Патриарха, а Иванчо – поетът – чувствителен, приключенец, обичащ и разлюбван, страдащ и дори стеснителен“. Поетът-човек, човекът-поет, който се прекланя пред жената, боготвори я и поради това дори малко се бои от нея. Както я описва в стихотворението „Тя“: „Жена, вълшебница, богиня./ На блянове и чувства нежни/ жив извор, бистър и кристален,/ на мойте бдения образ гален,/ на дни ми в мрака безнадеждни/ лъч светъл, идеален“. В този копнян и прекопнян от Вазов „лъч светъл, идеален“ се превъплъщават четири актриси: Биляна Петринска, Ева Тепавичарова, Параскева Джукелова и Радина Боршош. В превъзходни костюми от епохата (дело на Нина Пашова), с плъзгащи се елегантни стъпки по сцената (хореография Мила Искренова), с въздействаща с гъвкавостта си динамика в съответствие със завладяващата музика (автор Теодосий Спасов) те пресъздават различните любими на поета, едновременно сластни и непорочни, отдадени и отстранени, вдъхновени и разочаровани. Публиката има удоволствието да чуе любовните стихове на Патриарха във великолепното изпълнение на петима предани на спектакъла и на самия него актьори, ентусиазирани и убедени в смисъла на неговото създаване, в смисъла на неговото показване. Истинска наслада е да се наблюдава тази артистична себеотдаденост, подплатена с майсторство и с усет за висок вкус и фино присъствие. А най-изненадващото е, че в една постановка, която предполага огромна доза скучно декламаторство и дотегливо рецитаторство, няма и помен от тях: думите се леят естествено, истински, от сърцето сякаш… Или, както изрича Радина Боршош: „Един спектакъл за силата на любовта и величието на жената. Емоционално пътуване в сърцето на Вазов, с което ще го преоткриете“.

Вярно, да, наистина преоткриваме Вазов – любовника Вазов, другия Вазов. Другият Вазов, който обаче не престава да бъде вечно нашият Вазов…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияПред затворената врата на утопията
Следваща статияКожата, в която се чувстваш неудобно