„Не нося гледки, а товари!“ –
напомня потното магаре
и дърпа своя впряг по двора.

Георги Константинов, „Магаре“

Преди време в Портал Култура (26.IX.2025) се опитах да открия/определя кое е българското животно. Проучвателната ми експедиция премина бързешком (и с плахо озъртане) покрай прайд лъвове, със свито сърце през меча бърлога, после край мене необуздано профуча табун коне, за да пристигна накрая до онази великолепно изваяна композиция на Иван Лазаров „Те победиха“ (1913), в която селянин и бивол така плътно са се слели, че образуват един своеобразен вувалотропос, човекобивол (не, не минотавър, специалист по минотаврите е Георги Господинов, ние от Северозапада сме по биволите). Геният на тази скулптурна група ми въздейства толкова неустоимо и толкова завладяващо, че аз чак подир си дадох сметка: запленен от нея и от биволите, съм пренебрегнал (забравил) едно животно, което също би могло да се отъждестви с българина и с българското, и то без остатък – магарето. На село оселът е капитален добитък, да не говорим, че е и опасен – лично съм ритан от магаре, знам как боли. Кракът ми цяла седмица бе отекъл. Неслучайно в „Корените“ (1967) Васил Попов изрично подчертава, че казанлъшкото магаре на главния му герой Спас е от всички мразено. Мразят го, вярно, ама блудният син Спас без него не може – жизнено важно му е. А от втора страна, ако погледнем, във всяко село има „важни“ магарета, макар че – тук страната за гледане вече е трета, не само на село е важно дългоухото, другаде също му имат уважението. Илия Бешков например го е изтипосал през 1940 г. баш на жълтите павета, току пред сградата на Народното събрание. И го е сторил за смях, не за гордост. За подигравка. Тази рисунка на мъдреца от Плевен идва тъкмо навреме, за да ни (по)каже нещо от особено значение, заради което вероятно се е замъглил и погледът ми: ако биволът по нашите ширини е анималистичният позитив в съдържанието и във въображението на българската мисъл, то магарето е негативът. Абсолютният негатив. За българския осел е изключено да си въобрази възгордяването, че е златен, както златно е магарето на Апулей. Обратно, неизброими са местата в българската класика, които показват колко недолюбвано, нещастно и презирано е то; неизброими и безапелационни. Ето на първо време само едно от зората на нашата литература – Любен Каравелов и „Българи от старо време“:

Хаджи Генчо има яка воля и твърд характер. Но кога тоя Кралевити Марко не пада с духа си, от никого се той не бои, никого не пише на рабуша си. Ако ти му направиш някое зло, ако го с нещо оскърбиш или ако му се присмееш, то той трябва да ти отмъсти – бога ми ти казвам, че ще да ти отмъсти! Веднъж той купил една магарица и пратил сина си по някоя си работа. Синът му възседнал магарицата и минал покрай дядови Вълкови; а дядо Вълко беше голям шегаджия и като седял пред вратника си на стола и видял, че иде хаджи Генчовият син, то го попитал:

– Найдене бре! Де закарваш майка си?

Найден се върнал дома си и плаче, че го оскърбили, а хаджи Генчо се разсърдил като глиган. На другия ден той продал магарицата на циганите и купил магаре, ако и да изгубил цели триесет гроша. Когато всичко било готово, хаджи Генчо казал Найдену:

– Хайде сега, синко, възседни магарето и премини покрай къщата на дяда си Вълка, а ако дядо ти Вълко те види и ако те попита – де закарваш баща си, то му речи: „Закарвам го при жената ти“.

Хаджи Генчовият син послушал бащините си наставления, изпълнил своите обязаности, както трябва, и дядо Вълко никога вече се не шегувал с хаджи Генча.

Оттук, от Копривщица, е близко до акъла заключението: да си магаре според българския ум значи да не си много читав, хич те няма: „Брей! Хептен магаре бил този чиляк — извика бай Ганьо и зацъка с езика си“, пише Алеко Константинов, а в „Бай Ганю прави избори“ засилва още по-категорично магарешката несъстоятелност: „Едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера, майка му стара! Само дай ми околийския с жандармите и ми дай 1000–2000 лева“. В „Под игото“ чорбаджи Юрдан – като разбира какви ги вършат домашните му и как ще му зачернят къщата с бунтовните си пòмисли, ги наругава: „Харсъзи! Магарета! — изкрещя побеснял Юрдан, като позна с какво се занимаваха синовете му, и той се повърна назад с издигнат чибук“, а клисурчани (в унисон с хаджи Юрдан) се чудят на късото си рацио в сравнение с белочерковчани: „Светът се изпотроши… Та това въстание ли беше! То беше резиллик… И ние, дърти магарета, се полъгахме още“. Дърти магарета, демек тотален зян…

Елин Пелин също не прощава на магарето: в поучителния разказ „Витлеемското магаре“ го кара да яде сламата от яслите на Спасителя, заради което заслужено си пати, а всеизвестният с милозливостта си към животните и особено към домашния добитък Йордан Йовков към него е или в укор, или изцяло го пренебрегва. Забележително е например, че в прекрасния сборник „Ако можеха да говорят“ се явява едно-единствено магаре и то в съвсем неблагоприятна светлина, тъй като заради него е погубена игривата и весела красавица кобилка Айя („По-малката сестра“). А във „Вечери в Антимовския хан“ и той се присъединява към всеобщото недружелюбно мнение на българските писатели по отношение на магарето: „Ка-а-ак! – крещи дядо Моско на сина си Йонко, след като се е напил в кръчмата на Сарандовица. – Ти ще ме учиш! Ти ще заповядаш на баща си! Магаре! Да мълчиш!“. Няма сякаш според тях по-голямо обида от тази някой да те нарече „магаре“. Тоя враждебен регистър го задава още Любен Каравелов в „Мамино детенце“: „Мълчи, магарешки сине, и слушай какво ще да ти кажа — казал Нено и тупнал с крака си“, а Пенчо Славейков в баснята „Изгубено магаре“ си бие кодош с кухите празнодумци, „назначавайки“ един от тях за „сиромашко магаре“. Според Стоян Михайловски продажните вестникари мязат на „грубата порода на ослите“, а в друга негова басня магарето, навлякло лъвска кожа, доста си изпатва, когато тя се смъква от гърба му. Да споменавам ли за магарешката работа, когато оселът баш на важното животинско събрание решава, че там му е мястото да се покаже в цялата си прелест? И се затъркалва, и захвърля къчове, и заревава до възбог… Но и това е сякаш недостатъчно за двама от по-съвременните ни класици, може би най-безжалостните присмехулници на магарето, Йордан Радичков и Николай Хайтов. Радичков жестоко се присмива на дългоухия в „Сянката на магарето“: „Тъъъй! – рече си магарето. – Аз ще умра, но и сянката ще умре! И умря“, а Хайтов му се репчи в „Среща с магаре“:

Срещнахме се сред букака на пътеката. Очаквах животното да се отмести, за да мина, ала пърлакът седеше закован напреки на тясната пътека.

– Дий! – подвикнах му, но той не мръдна.

– Дий! – повторих, но заинатено, животното не възприемаше моя опит со кротце да се разберем.

Понечих да се промъкна откъм задната му страна, но се досетих, че може да ме срита. Краката му бяха мускулести, копитата – подковани, халосаше ли ме с тях, нямаше леко да се отърва. Предпочетох да ударя през букака.

Започнах да се провирам в шубрака. Буките, проклетите, това и чакаха: едни се препречиха, други ме заклещиха: бодна ме вейка в ребрата, друга ме удари, та хубаво ме изподраска. Някаква суровица ме препъна, друга ми събори шапката.

Както и да е – излязох отново на пътеката. Петите ми – разранени, лицето – насинено, а панталонът – раздран. Видях се и ме напуши яд към проклетото магаре, дето ме натика в букака.

„Минал си, карай нататък и не се обръщай!“ – съветваше ме вътрешният глас, наречен благоразумие, но друг ме насъска: „Я се върни! Сега на едно магаре ще отстъпиш, утре – на друго, а землището е пълно с магарета, научиш ли се да отстъпваш – яка ти душа!“ Тоя глас ме върна назад по същия път, през същите несгоди и пошибвания, докато излязох пак срещу заковалото се на пътеката магаре.

Животното вдигна глава – беше запасло – погледна ме и се вторачи в мене. Без да се помайвам, откъртих един клон, съжулих шумата и хванал яко тая сопа неокастрена, пристъпих напред.

Магарето забеляза дървото в ръцете ми и без да губи миг, веднага се отмести от пътеката, застана мирно и обърнато към мене, разлюлявайки дългите си магарешки уши, наведе се в поклон и се отмести, за да ми направи път.

Това заключение на Николай Хайтов, че на магарето не трябва да му се позволява да си разиграва коня както си ще, ми е добре познато, само че в моя случай противоборството беше с петел, не с магаре. И бях дете, не млад мъж като него, някъде II клас. Лятоска обичах да скитам из Бързия, обикалях махалите до забрава – опознай селото, за да го обикнеш, един вид. И в тия бродения на една тясна пътека ме нападна един петел – герест, наперен, охранен. Аз бос, няма как да се защитя; накълва ме здравата. На другия ден обаче се подготвих за битка: обух гумени ботуши – майка ми чак се учуди – ботуши посред лято?!, и поех към полесражението. Както и очаквах, петелът там, дебне ме. Правя се, че не го виждам, вървя и си свирукам, а той изобщо не чака, веднага налетя още по-свиреп от вчера. Аз обаче вече съм въоръжен: спусна се да ме кълве, аз прас с ботуша по човката. Пак се спусна, аз пак прас… И така три-четири пъти, докато накрая се отказа и побягна. А аз момчурлякът – горд победител, продължих по пътя си. След това – като ме видеше, отдалеч ме заобикаляше. Запомнил беше боя. Езоп в една от басните си, „Магаре, което носи сол“, също наказва един приличащ на моя петел дългоух хитрец: потапя се в реката, стопява се солта, товарът олеква. Ала на другия ден стопанинът го натоварва с вълна и вместо да се облекчи, натресъл се оселът на двойно по-тежко бреме. Радой Ралин с типичния си нетрадиционен хумор я хваща историята („Магарето, натоварено със сол“) и изважда от нея поука, съвсем обратна на езоповата: не магарето, хората се оказват гламави и будали. Но той сякаш е единственият, който в българската литература се отнася с уважение и респект към магарето (ако не броим Валери Стефанов и неговия роман „Изгубените магарета“, макар че там магарето не е българско, а евангелско), при останалите то така си е и останало олицетворение на глупост и инат. Прочее, такава е съдбата му изобщо в българската култура – нашите художници не обичат да рисуват магарета (с изключение на Стоян Венев, на съименника му от Сандански, наивиста Стоян Божкилов, и на още един наивист, врачанина Тодор Маринов). Магаретата ги рисуват карикатуристите, особено Илия Бешков. С благосклонно и доброжелателно око, нека отбележим. Не е за учудване, той е обичал дългоухите. Известна е историята с неговия ученик Христо Гърменов, който нарисувал хумористичен цикъл, включително с магаре. Бешков го пита: „Колко ти струва магарето?“, купува рисунката и до края на живота си ѝ се радва.

Най-прочутото магаре на Бешков е това, което създава за книгата на Сава Попов „Хитър Петър“. Разбира се, Хитър Петър язди магаре, тъй като не може да язди кон – правоверните не дават. Със своето магаре е известен и беднякът Настрадин ходжа, а Вера Мутафчиева в „Летопис на смутното време“ посочва за Софроний Врачански – àко и владика, че и той язди магаре. Тоест, щом си от тези, слабовластните, полага ти се магаре. Иван Славов (1876–1937), издателят на небезизвестното хумористично списание „Шантеклер“ (1910–1911), има една карикатура на Фердинанд, достатъчно красноречива: царят е нагънал едно магаре, на чийто хълбок четем „БЪЛГАР НАРОДЬ“, в ръката му ножица, магарето е зинало и реве безпомощно, опашката му е отпусната, а ушите – назъбени… Надписът гласи: „По това магаре не е останало нищо за стригане, затова ще почнем вече да го бръснем“. Казано иначе, магарето не е само символ на тъпота и опърничавост, магарето е символ и на безсилие. „Когато атовете се ритат, магарета страдат“, казва една българска поговорка и с това сякаш обяснява защо точно магарето е животното-негатив в очите на българина. А именно: то е не просто неразумно, то е и немощно. Може да се опъва, може да упорства, резултатът е всякога един – гьостерица по гърбината…

Биволът тегли, но внушава респект. Докато магарето тегли без никакъв респект…