0
2282

Другото на корупцията

Замбия, билборд срещу корупцията

Изпращаме една година, в която думата корупция се споменаваше в публичното пространство дори по-често от пандемия, ковид и ваксини. А пандемия, ковид и ваксини бяха споменавани много често. Но налагащият се възглед беше, че преборим ли се с корупцията, всичко друго ще се оправи. Даже битката със заразата, причинила страдание на целия свят, се възприемаше и продължава да се възприема като част от проблема с корупцията, защото по-корумпираните държави (като нашата) понасяха и понасят по-тежки щети от тези, които не са толкова корумпирани.

Затова и първата политическа сила в България, успяла да състави редовно правителство след поредица провали на предишните претенденти, издигна като свое основно послание лозунга „Нулева толерантност към корупцията”. Корупцията убива и в преносен, и в буквален смисъл – ако искаме да се спасим, трябва да я премахнем.

Стига да има желание, задачата не ще да е толкова сложна. Просто се слага край на злоупотребите и краденето, като стриктно се надзирават всички места, на които те се случват, и законът се прилага безмилостно. А желание се подразбира, че има, защото злоупотребите и краденето са лоша работа – кой може да бъде против тяхното заклеймяване и отстраняване?

В този ред на мисли недоумение буди фактът, че толкова ясна и проста задача не е решена досега. Мотивите за нейното изпълнение са от край до край благородни и споделени от всеки като жизнено необходими. Тогава защо? Защо отдавна не се живее в другото на корупцията, при положение че с корупция не се живее?

Бърз отговор на въпроса е, че корумпираните са много силни и не позволяват на добросъвестните си противници да победят. Изглежда е така. Но нали все пак мнозинството гласува за този, който обещава победа, не означава ли това, че силата – и като численост, и като индивидуално изразена управленска воля – е на страната на другото? Защо все не идва спасението!?

Отчаяното възклицание е отчаяно, понеже опитите за справяне с обсъждания порок са многобройни, но безрезултатни. Най-мъчителното е, че не само тези, които скоро избрахме, ами и онези преди тях, и по-преди, и по-по-преди, и по-по-по-преди все казваха „ще се справим с общи усилия”, а не се получаваше. Как сега да се получи? Какво различно да се направи, та да се стигне до успех?

Може би, за да спрем лавината от разочарования, е наложително задачата да се разгледа не откъм простата, а откъм сложната ѝ страна. И то не като наречем сложно противодействието на корумпираната шайка, която всички познаваме едва ли не поименно, а като се замислим за непознатото лице на корупцията. Защото май че именно то се явява отново и отново, за да ни изненада неприятно тъкмо когато сме решили, че вече я приключваме, че тя вече е зад гърба ни и се отправяме към другото.

Какво може да е непознатото лице на корупцията? Сигурно то е това, което не разпознаваме като корупция. Ще се запитаме – нима е възможно да не се разпознае нещо толкова познато, но нека признаем, че неуспехите на този фронт би трябвало да ни накарат да не разчитаме безрезервно на способността си да преценяваме навреме кое какво е. После, като се види, че пак сме в изходна позиция, отново се чува въздишката „измъкване от блатото няма”.  

Но страшното не е, че почтените са се корумпирали, а че те са си били корумпирани и тогава, когато ни се е струвало, че не са. С други думи, след порой от проби и грешки рискуваме да се изправим пред обезкуражаващата констатация, че другото на корупцията е пак корупция, че не се намира различното, а такова или онакова – все е същото.

Скептиците или по-точно циниците не са учудени – добър ден, казват те, а вие какво си въобразявахте и кога най-после ще пораснете, за да проумеете горчивата истина за всемирното устройство? Само че тяхната всезнаеща поза не ни дава информация къде всъщност е заровен коренът на злото и ние няма как да я приемем без забележки.

Вместо да се примирим с изначалното несъвършенство на света, можем да потърсим дълбоките причини за несгодите и чак когато тяхното отстраняване не доведе до промяна, да се откажем от излишните вълнения и да пораснем. Така или иначе нищо не губим, ако не бързаме с фаталните заключения, а по детски се заиграем с обнадеждаващата перспектива.

Корупцията е повреда. Тя предполага наличието на положително качество, което може да се повреди. Ние се държим така, сякаш такова положително качество наистина е налично и страдаме от неговото повреждане. Но къде е това качество, можем ли да го посочим в себе си или около себе си, да го видим, да го пипнем, да го хванем, да го задържим, а не само да говорим за него, сякаш го има? Защото ако само говорим, ако това качество е представа, а не действителност, то другото на корупцията всъщност отсъства и затова не стигаме до него.

Всеки знае на думи какво е да си добросъвестен, какво означава висок морал, но без конкретно, видимо проявление това знание се оказва знание за нищо. И тогава трябва да кажем, че наричаме корупция не повредата на положителното качество, а неговата липса. Само че тази липса е друг проблем и затова се получава объркването – болката от корупцията е фантомна, защото органът, върху който се извършва злонамерено посегателство, не съществува. В такъв случай и мерките срещу болестта неизбежно се въртят в омагьосан кръг.

Антикорупционните действия стават безпредметни, ако няма предмет, пострадал от корупцията. Ние можем да заменяме предмета с неговия идеален образ, но така превръщаме реалната борба в някакво съноподобно състояние, в което и мъките, и усилията за тяхното преодоляване имат фантазен характер.

У нас често за пример се дава безкористното дело на народните будители и спрямо него постъпките на последващите поколения до днес се осъждат като морална катастрофа. Т.е. в критерий се превръща една останала в миналото стойност, а не настояща положителна наличност. Други форми на идеализация са свързани с правовия ред в западните демокрации или с далекоизточния етичен кодекс – заедно с нашите, обвеяни в патетична мъгла герои, това са все призрачни видения на съня, в който се борим с корупцията.

Но възрожденският идеал и подкрепящите го западно-източни легенди, издигнати в култ, не компенсират, а правят още по-осезаемо отсъствието на предмета от живота в наши дни. Реалното качество не може да се замени нито от татуировките с лика на Левски, нито от тези с латински сентенции или самурайски сюжети, нито от крилатите фрази на Чърчил, нито от лозунгите по протестните митинги или от речите в парламента.

Налага се ясно да осъзнаем, че същината на корупцията по нашенски, това непознато нейно лице, споменато по-горе, се явява в невъзможността с днешна дата да се посочи стойност, която е ясна и чиста, но търпи опорочаващо въздействие. Поведението на всеки може да бъде определено като користно, възнаграждението на всеки – като незаслужено, постижението на всеки – като измислено. И ако така или иначе всяко достойнство е отречено, тогава няма какво в частност да се корумпира, а корупцията е равна на самото съществуване в неговата цялост.

Важно е да направим разликата с циничния възглед за изначалното несъвършено устройство на света. Не, ние не се съгласяваме с такава генерализация, но казваме, че специално в нашия случай сме се докарали дотам да презираме всеки и всичко, а добрите примери да са някъде отвъд.

У нас е много трудно да се признае нечие качество, да се определи неговата стойност и съвсем конкретно да се обоснове пазарната му цена, ако говорим за продукт или услуга. Нарушените пазарни механизми през големи периоди в родната ни история са попречили на разбирането и съгласието по въпроса кое колко струва. Това нарушение е довело до объркване и в извънпазарната сфера точно защото двете са се смесили и се е изгубил смисълът на едното и на другото.

В крайното идеологизиране на естествените житейски процеси и в оценката им не по същество, а с оглед на наложен утопичен възглед, се състои корумпирането на самото понятие за ставащото с нас и около нас. В това криво огледало всичко започва да изглежда подозрително и границата между добро и лошо изчезва. Лъжите и кражбите вече не са това, което са – те се смятат за адекватен и дори парадоксално честен отговор на рамкиращата неистина, в която всички сме принудени да живеем.

Щом няма справедлива похвала, няма и справедлив упрек. Удовлетворението се постига само неофициално, то не може да има обществена легитимност, защото обществото не е органично споено – то е изкуствено създаден конструкт, неговите ценности не са родени, а програмирани. На витрината стоят утопиите – борбата за независимост, светлото бъдеще на комунизма, правовият ред на демокрацията, но с тях не се живее. Тогава органиката се проявява под тезгяха.

За да се започне истинска борба с корупцията, първо трябва да се счупи витрината и зад нея да се потърси налично в момента положително качество, не потенциално, а функциониращо, което общността приема като такова. Необходимо е да стигнем до съгласие какво от съществуващото не е корумпирано и тогава по-лесно ще се отстрани корумпираното.

Без отново да се открие другото на корупцията като нормална житейска практика, встрани от портретите на героите и съвършените чужди образци, не можем да очакваме друго освен корупция. 

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.
Предишна статия„Играта е сериозно нещо“
Следваща статияВъзкресяването на една изложба