От доста време в социалните мрежи се коментират думите на един свещеник, че без Христос човекът нямал значение.

Тези думи ме нараниха лично, защото и аз години наред бях „без Христос“. И имам много близки, свидни на сърцето ми хора, който са „без Христос“. Но за миг не съм си помислила, че те нямат значение. Никой не може да бъде зачеркнат предварително, защото пред всеки стои възможността да отиде при Христос в последния час като разбойника от кръста.

Едни казват, че тези думи били извадени от контекст, че свещеникът не бил искал да каже това, което е казал. Възможно е да е така. Други възразяват, че е в реда на нещата да се търсят ефектни изрази, за да се привлече вниманието на слушателите. Но е важно да се внимава с думите. Те имат скрита сила, а ние често нехаем за нея. Да правим разлика между силата на думите и силните думи. Нали помним приказката, която сме учили в първи клас, за лошата дума, която дърварят казал на мецана. Раната от нея не зараснала.

А тук е достатъчно да припомним предупреждението на Христос: „Който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина“ (Мат. 18:6).

Ето че и Самият Христос използва подобен образен и силен израз. Как да е по-добре да хвърлят някого в морето и то с воденичен камък на шията!? По-нататък Той продължава с даже още по-силни думи: „Ако те съблазнява ръката ти или ногата ти, отсечи ги и хвърли от себе си… ако те съблазнява окото ти, извади го и хвърли от себе си“.

Иисус отправя предупреждения, които звучат страшно, за да защити „малките“. Цялото Му внимание е насочено към тях, всичката Му грижа е за малките, които няма кой да защити, тях всички ги подминават. Обществото ги маргинализира. Те не са успешни, бедни са, неплатежоспособни и неавторитетни са. Нямат средства да се лекуват или да си оправят развалените зъби. Често са нискоинтелигентни и слабообразовани и с тях не могат да се водят интересни разговори. По тази причина те странят от хората, а не защото са необщителни. Никой не ги търси за общуване, те са свикнали с това и сами отбягват шумни компании. Нямат престижни професии. Не притежават екстрите на съвременния свят. Не са добре облечени. В магазина си купуват хляб, кисело мляко и картофи от най-ниските цени и с най-лошото качество. Обикновено се движат по улиците сами, с бавна и уморена походка, понякога сядат на някоя пейка и хвърлят трохи на гълъбите. Тогава, когато птиците се приближават до тях, на лицето им се появява усмивка, както ние се усмихваме, когато някой ни махне с ръка за поздрав, но тъй като тях никой не ги поздравява, те се усмихват на гълъбите. Очакват усмивка и от нас, но не я получават.

Те са хора като всички нас, но ние не ги забелязваме, сякаш ги няма. Сякаш не са от този свят. Христос обаче ги забелязва, може би защото Той също не е от този свят. И не само ги забелязва, а казва, че тяхно е царството небесно. Даже не само небесното царство, но и тук на земята те – гладните, жадните, странниците, голите, болните, затворените в тъмница, всички нуждаещи се от храна, вода, облекло, грижа и внимание всъщност са все Христос, множествената ипостас на Христос, неразпознаваема в този свят, защото ние сме моделирали света по наш вкус, по наш образ и подобие, наричаме го „нашия свят“, променили сме го до такава степен, че той вече не прилича на създадения от Бога свят, а и ние почти сме забравили кой е неговият Творец.

И тези хора няма от кого да бъдат защитени. Те са толкова беззащитни, колкото е бил самият Иисус, когато са Го бичували и заплювали, когато е носил кръста Си към Голгота и е падал под неговата тежест, когато са пробивали ръцете и нозете Му и са пробождали ребрата Му и когато със сетни сили е промълвил „Елои, Елои, лама савахтани“.

Иисус познава съдбата на изоставените, тези, които съчувствено нарича „малките“. Те са малки не както децата, а както фигурите се виждат малки, когато са далеч от нас. А тези „малките“ ги смалява разстоянието, което ние сме поставили между тях и себе си. И когато се разминаваме с тях, те сякаш са далеч от нас, почти на хоризонта, малки и неразпознаваеми. От такова разстояние нито гласът им, нито плачът им може да стигне до нас.

За тях Христос настойчиво ни умолява: „Гледайте да не презрете едного от тия малките“. Те са малки, но са по-ценни от окото, което не ги забелязва, и затова Той казва, че е по-добре такова око да бъде извадено и хвърлено. По-ценни са от ръката, която не се протяга да им помогне, затова е по-добре такава ръка да бъде отсечена и хвърлена. За да защити слабите, Христос използва тези силни думи.

Той има право да използва подобни силни думи, защото положи душата Си за тези малките. Защото Неговата жертва не е само на думи.

Когато ние използваме силни думи за ефект, но на дело не излизаме от зоната на комфорта си, нашите думи звучат не само фалшиво и трафаретно, но и кухо, звучат като лозунги. А за подобни кухи лозунги навремето Пеньо Пенев беше написал:

Не е ли днеска празна пещера човекът,
където лозунгите хвърлени отекват с екот?

Това обвинение на „поета на Димитровград“ е изречено в много различен социален и политически контекст. Но явно фалшът в човека се нагажда към всякаква среда. В Църквата неговият образ е най-отблъскващ. Ако не можем да го изкореним напълно от душите си, поне да бъдем по-внимателни, когато търсим ефекта на силните думи.