„Лична антология“, Венюс Кури-Гата, превод Силвия Вагенщайн, издателство „Колибри“, 2026 г.
Писането на Венюс Кури-Гата идва от място, лишено от утеха. Може би затова нейната поезия притежава измамната нежност, способна на рязко насилие: думите ѝ галят, преди да ухапят. Няма мили фрази в тези стихотворения и в редовете им мъртвите наблюдават, изискват и подменят живота.
Родена през 1937 г. в маронитско семейство в Бикфая, тя прекарва детството си в малкото планинско селце Бишари в Северен Ливан, където е роден и Халил Джубран. Израства в християнски квартал на Бейрут. Майчиният ѝ език е арабски, докато покрай баща си, работил като френско-арабски преводач, развива усет и любов към френския език. Двата езика в нейния живот – арабски и френски, извайват оригиналността на третия: поетичен език, роден от кръвосмешението на писането „от ляво на дясно“ и „от дясно на ляво“.
Ако мога само с една дума да определя това писане, думата за него е нажежено. Вътрешният синтаксис в поезията на Венюс Кури-Гата носи белезите на изгнанието, на загубата, на невъзможността да се повярва в изцелението. Няма стремеж към утеха, нейната поезия е загадъчна и дълбока, с алюзивен език от образи и метафори. Това е поезия за човешката красота, пометена от историята и нейните трагедии. Впрочем в метафората на помитането Венюс Кури-Гата вгражда и собствената си майка: образа на митичната метачка, която изчиства света – в задъхания ритъм на метлата си вглъбена. Вислава Шимборска има стих, който гласи, че след всяка война някой трябва да разтреби. При Кури Гата разтребването се случва с възможностите на поезията. Опустошителната гражданска война в Ливан оформя особен набор от текстове на Кури-Гата. В предисловието към тази антология четем: „Защо е тази натрапчива нужда да говоря за смъртта? Думата „смърт“ ли стои в основата на заглавията в книгите ми? „Врява за една мъртва луна“, „Мъртвите нямат сянка“, „Мъртъв дом“, „Монолог на мъртвия“. Трябва да се върнем към годината 1975-а, когато до мен достигаше непоносимото зрелище на един удавен в кръвта си Ливан. Сложените на дървени дъски трупове биваха нахвърляни в масови гробове със същия жест, с който хлебарят мята във фурната своя хляб. Смъртта – насъщният хляб на ливанците“.
Подобно на Орфей, и Венюс Кури-Гата сякаш се стреми да завърне някого от другата страна на пръстта. Нейното слизане в подземното царство – „как мога да те пренапиша“, е и слизане към първичната сила на езика, с която всяко съживяване изглежда възможно. Преминаването на (физически) граници за автор като Кури-Гата е като лекотата да превеждаш от мисли към текст, от говор към слушане, от монолог към диалог. И все пак сред думите ѝ винаги остава усещането за неплатената цена. Именно това е едно от големите послания в тези стихотворения: всяка дума е назаем, всеки език е временно обитание на смисъла, поезията е несигурен дом. Авторката споделя: „… Пишех на единия език и поглеждах към другия с чувството, че с всяко изречение пресичам граници, че трябва да плащам данък, такса“. Въпреки двуезичието, и дори може би поради него, в поезията на Венюс Кури-Гата няма колебливи редове, а устойчиви светове, в които светлината се поддържа от неизгасващите думи. Защото, пишейки, голямата ливанска поетеса овечностява. И очовечава.
За „Лична антология“, съставена от самата нея, през 1997 г. ѝ е присъдена наградата „Жюл Сюпервиел“. Антологията включва неиздавани стихове (1995–1996) и подбор от няколко стихосбирки: „Сказания за един глинен народ“ (1992), „Монолог на мъртвия“ (1987), „Препъналото се слънце“ (1982), „Сенките и техните вопли“ (1979), „Кой говори вместо ясмина“ (1980) и „Състраданието на камъните“ (2001).
