Начало Идеи Гледна точка Думите – рани
Гледна точка

Думите – рани

Теодора Димова
29.01.2013
1598

tdimova

 

 

Преди години започнах да пиша романа си „Майките”, когато в Пловдив две четиринайсетгодишни същества убиха своя съученичка. Исках да дам за себе си отговор как едно дете се превръща в убиец. Тогава на задната корица на книгата написах приблизително следното – преминали сме някаква граница, която не може да бъде премината.

Сега отново в Пловдив – баща застрелва невръстните си синове и майка им, и се самоубива. Това „разширено самоубийство”, както го наричат специалистите, се случва две седмици след подобно деяние в София.

Сега нямаме детска престъпност. Сега бащите застрелват децата си. Печалното заключение на психолозите е, че броят на тези самоубийства на цели семейства ще нараства.

Човешкото въображение едва ли може да си представи нещо по-невъобразимо и недопустимо от това. Но то е факт. И този факт се повтаря през седмица.

Имахме национален траур за удавените деца в Лим, за убитите деца в дискотека „Индиго”, за нещастния случай с обърнатия кораб в Охридското езеро, за катастрофата на автобуса до град Бяла, за убитите войници в Афганистан и още, и още…но при всички тях имаше нещастно стечение на обстоятелствата, техническа повреда, неработещи спирачки, човешка немарливост, глупост.

А тук? При тези деца, убити от собствените си бащи? Застреляни, по-точно, от своя родител? От този, който ги е създал и който се грижи за тях?

Баща да застреля децата си е по-страшно от детската престъпност. То поражда неминуемо, неизбежно повишаване на детската престъпност, защото децата правят това, което виждат, те са неизградени. А възрастният, който е изграден като личност,  убива това, което съзнанието си в най-голяма степен не допуска – собствените си деца, при това невръстни! Има степенуване дори в убийството – обществото и съзнанието допускат убийство при неизбежна самоотбрана, при война, правят разлика при умишлено убийство и убийство по непредпазливост, а тук имаме най-високата степен на недопустимост – да застреляш хладнокръвно собствените си деца и цялото си семейство. Медиите често ни информират за масови убийства на психари в САЩ, миналото лято разстрелите на Брейвик в Норвегия, но тук имаме нещо още по-ужасяващо. Психарът е психар. Брейвик има някакъв мотив, макар и налудничав. Убиват чужди, непознати хора. Тук баща убива собствените си деца. Тук количеството на жертвите не е от съществено значение, трагедията не е по-малка от тази на остров Ютьою.

В това виждам възможно най-голямата язва, най-дълбоко зейналата рана на националната ни душа.

Сега жертвите са девет, колкото и на предишните национални траури, но причината е травмиращо, отчайващо дълбока.

Сега децата са мъртви, убити от бащите си. И самите бащи са убити. Като че ли нацията ни е убита. Последният неин дъх е убит.

Когато говорим колко много млади хора напускат България, когато се оплакваме от това тяхно напускане – да, но те са живи. Живи.

Даваме си сметка, че за да се случат тези трагедии, душата ни е стигнала до своя краен разпад – без критерии, без сетива, без ценности.

Без каквито и да е критерии, без каквито и да е сетива, без каквито и да е ценности.

И е поразително следното сходство – съседите и на двете семейства казват горе долу едно и също – той, бащата, беше добър човек, никой не би предположил, че може да извърши подобно нещо. Но го е извършил! Как така той, убиецът, ще да е бил „добър” човек? Каква доброта? Какъв точно е критерият за „доброта” според тези съседи? Да поздравява учтиво? Да се облича прилично? Да ходи на пазар? Какви са тези съседи, та да могат да кажат, че той бил „добър” човек? Един човек, който току що е застрелял децата, си остава за тях „добър”? Как е възможно да се квалифицира като „добър” човек един убиец на семейство?

Ако това е добро, какво тогава е лошо?

Съседи, тотално блуждаещи в пространството. Блуждаещи блудни синове в страната на свинете. Без никаква мисъл да се върнат в дома на Отца. Те изобщо не подозират, че имат дом, че имат Отец, че са се заблудили, че биха могли да се завърнат. Никаква сигнална лампичка не светва в съзнанието им. Защо? Защото в съзнанието им има тотален дефицит на елементарни и фундаментални понятия за битието ни – като това какво е доброта. Кой е добър.

От първи клас на този оскотял народ трябва да започнат да се преподават понятията за добро и зло. Но не с размахване на пръст, а с милване по оскотялата душа на този народ. В този случай „оскотял” не е обидна дума, защото фактите го доказват. А е дума – рана. А раните зарастват само със състрадание, сълзи и грижи.

Теодора Димова
29.01.2013

Свързани статии

Още от автора