Думите ги нямаше. Бяха избягали. Бяха се изпокрили някъде. Онези, хубавите думи, които някога пристигаха при него на табуни, с кадифени гърбове, като на породисти жребци.
Къде сте?
Няма ги. Никой не се обажда. Само двайсет-трийсет сенки на думи се въртят из тъжната зимна градина, из тъжния заден двор, който дори и зимна градина не е, но те са най-обикновени, нищо неказващи думи, с тях не може да стане бал, с тях не може да стане шествие, те приличат на окъснелите посетители в денонощните закусвални, и то след полунощ, половината дремят по масите или се взират невиждащо в черните огледала на прозорците; за нищо не стават, дори коридора не могат да преметат, дори изтривалката пред вратата не могат да изтупат.
Къде са онези, пищните думи, с тогите, с карнавалните дрехи, с доспехите, най-сетне, които чакаха само да ги повикаш, за да се втурнат към теб. И ти не можеше дори да им намериш място, да ги подредиш, а само ги гледаше и се радваше на пъстротата им.
Къде изчезнахте? Дали мълчанието му не ги прокуди? Мълчание, от което устата пресъхва.
Не знам.
Думите, които умееха да се подреждат в стройни абзаци, един след друг, като тухлена стена. Как можеше да забрави чувството, което го изпълваше, когато хвърлеше поглед към тази равна, красива стена, хоросанът блести, а душата му удряше с криле от радост.
Думи като тези:
Последният поет
Той в кошчето се рови за цигари, понякога стои замислен на бордюра. Запътва се нанякъде и спира. Или пък ръкомаха като вятър, на който са отсекли вятърското. Като петел, на който са отсекли шията.
Като врабец подскача. Ей го, има пари за бира. На десетима един е милостив, на Бога слава. Ще приседне с голямата като снаряд бутилка в градинката, нарочена за изкоп. Драките ще вият трънен венец над челото му. Денят е дълъг – като път, по който не минава никой.
Като се прибира вечер, главата му тежи от ненаписаните стихове. Те бяха всякакви, добри, и по-добри, но имаше едно четиристишие, което струваше торба с пари. Самар със злато. Еееех! Едно четиристишие. И то потъна като всичко друго в нищото.
Единствено уличните кучета го разпознават, приятелите му по скитане. И уличните котки, безпризорните, го разпознават, и се потъркват във петите му. А той се свежда и ги гали по челцата, като отплата за мълчанието, с което разговарят помежду си.
Прилича на клошар или разкаял се разбойник. Да беше музикант, ще седне в подлеза, ще сложи шапката си пред нозете и ще засвири. А стиховете са само дух и перушина, невидима по видело.
Как ще го разпознаете сред полка от отрепки, пройдохи и гарвани? Няма как. Един от тях е. Денят е дълъг като писта за излитане, посята с пръчки динамит.
Как ще го разпознаете? Не знаете. И аз не знам. Един от многото е, за които мелницата мели плява, не жито.
Как ще го разпознаете? Той сам не знае вече кой е. Написа две-три книги със стихове, опита после от меда и жилото на сто професии. И сега прегръща голямата като снаряд бутилка с бира, с очи, обърнати навътре.
За какво ви е? Не ви е нужен. Стиховете са само кост във гърлото на здрача.
Последният поет изчезва в ъгъла на лятото. В шпалир от кучета и котки. Като палячо жалък.
И съвсем незабележим – като сърцето ви отляво.
Или като тези:
Казанът за ракия, вехтият
Казанът за ракия, вехтият, потегля днес. Като галера. С шест гребци. Много път ги чака.
Дванайсет бяха. После осем. Сега са шест. А догодина?
Казанът за ракия, вехтият, потегля днес. В морето от шума. През стърнищата, черни от дъжда. През козите барабонки по пътеките. В мъглата, във оловната мъгла. Под опустелите от лястовици жици. Сред писъка на тишината. Гургурите и косетата са само тук, по клоните наоколо. И врабчовците тук са, ей ги, в кафеза на онзи храст, като деца немирни, говорят на език, на никой непознат.
Насядали са татковците побелели в стаичката, като килия малка. Тук са. Размахват своите гребла от думи. Гребат и бдят.
Донесоха цепениците, джибрите. Всичко знаят те. Нали са гледали още от деца бащите си. Изсипаха бидоните. Огъня запалиха. Капака сложиха, лъщящ като църковен купол и го замазаха с тесто. И сетне размахаха дългите гребла на думите. И тръгнаха – към четирите посоки на този свят.
Дванайсет бяха. После осем. Сега са шест. А догодина?
Насядали са пред казана, гребат и чакат сълзата на ракията да потече.
Те знаят кръговрата, всичко знаят – когато опустеят от лястовици жиците, когато шумата застеле пътя, сред писъка на тишината ще дойдат, ще почистят. Дърва ще донесат. Нали са гледали отколе, още от деца, бащите си. И после – като бащите си – ще седнат тежко, за да чакат гласа на медното сърце. Звънтежът в кофата. Онази песен накрая, в гърлото усукана…
Подръпват от цигарите сега и чакат, с очи, червени от жарта.
Отсреща, от баира, ги гледат техните бащи. Очи в очи. От своя малък град от камък, потънал в мъх, оплетен в здравец и бръшлян ги гледат. Очите им единствено личат от порцелановите елипси, дъждът и вятърът изтрили са лицата, и буквите на имената, изтрили са дори годините – с тирето помежду. Очите на бащите знаят – синовете побелели ще отлеят за тях най-първата си глътка.
Преди да продължат да пият сълзата пареща и с галерата си да гребат – към четирите посоки на този свят.
Натам, към синовете си далечни.
Без думи вече, само с песента, върху гърлата им усукана…
С очи, червени от жарта.
А сега какво има насреща – само тези двайсет-трийсет сенки, думи-сенки, с които може да си купи кафе или да си вземе цигари, но толкоз. За друго не стават.
Защо не предвиди времето, когато думите щяха да го напуснат? Защо не се подготви за него?
И ето, вижте го сега, той се отдалечава по пътя със своя взвод от непотребни думи, думи, развели хоругвите на мълчанието, наметнати с връхни дрехи, които отдавна са за коша за боклук.
Отдалечават се, стопяват се в далечината, човекът и неговите думи.
