Ненаписаната книга като празнина, като един от животите, които бихме могли да изживеем; едно от пътуванията, които сме пропуснали…  Прочетете откъса от „Моите ненаписани книги” на известния интелектуалец, издание на „Изток-Запад”.

В тази дръзка творба Джордж Стайнър разказва за седем книги, които не е написал – защото някои интимни подробности и недискретности са били твърде рисковани; защото темата е била твърде болезнена; защото емоционалното или интелектуалното предизвикателство се е оказало не по силите му.

Ненаписаните си книги Стайнър коментира така: Една ненаписана книга е повече от празнина. Тя съпътства съвършената работа като активна сянка – колкото иронична, толкова и печална. Тя е един от животите, които бихме могли да изживеем, едно от пътуванията, които сме пропуснали. Философията учи, че отрицанието може да има определящо значение. То е повече от отхвърлянето на една възможност. Отказът от нещо има последствия, които не можем да предвидим или да преценим точно. Може би тъкмо ненаписаната книга би могла да се окаже от решаващо значение. Би могла да позволи на човек да се провали по-добре. Или пък да не се провали.

Джордж Стайнър (1929) е професор по сравнително литературознание, писател, философ и критик на културата. Преподавал е в университетите на Чикаго и Женева, в Принстън, Харвард, Оксфорд и Кембридж, с многобройни гост професури по целия свят, също и в Източна Европа. От първата си монография – Tolstoy or Dostojewsky (1959), до последната – The Poetry of Thought (2011), той е написал близо трийсет книги, включително разкази и един роман, в които се занимава с културно-философски проблеми, с връзките между литература и общество, с история и политика. Професор Стайнър, който говори и пише на четири езика, е автор на многобройни есета, статии и рецензии, публикувани главно в „Ню Йоркър“ и „Таймс Литъръри Съплемънт“. Живее в Кембридж.

„Моите ненаписани книги”, Джордж Стайнър, изд. „Изток-Запад” 2013 г.

Думи, думи, думи

Онези, които са така великодушни да проявят интерес към работата ми, както и другите, които са враждебно настроени към нея, често поставят един и същ въпрос. След прочита на мои книги или по време на семинари след публични лекции, с колеблива учтивост или с укор към мен се отправя въпросът: „Какви са вашите политически възгледи? Защо във всичките ви текстове за история и култура, за образование и варварство, защо никъде не се среща откровено становище относно собствената ви политическа идеология? Каква е всъщност вашата позиция?“ Знам, че това предизвикателство и безпокойството, което изразява, са легитимни. Още по-неприятно е, че аз самият не съм наясно по въпроса за психологическите корени на моята сдържаност или увъртане. Външните факти са пределно ясни. Никога през живота ми не съм бил политически активен, никога не съм членувал в една или друга партия. Никоя политическа програма, никое партизанско движение не е получавало моята подкрепа, колкото и маловажна да е тя. Не съм гласувал в никакви избори, местни или национални. Ако има едно-единствено изключение от моето въздържание, това е открито заявената ми тревога от развитието на ционизма и от някои черти на политиката на Израел, за което стана дума в една от предишните глави. Иначе моето поведение, моите текстове и учение са типични за един човек, когото Аристотел би характеризирал като idiotes: човек, който си стои вкъщи, който отказва да се ангажира с делата и отговорностите на града; макар да му е ясно, че този отказ, това отстояване на личната сфера упълномощава и в известен смисъл оправдава достъпа до управление, до обществени длъжности на деспотичните, корумпираните и посредствените. Мъжът, а напоследък и жената, които предпочитат да си останат вкъщи, които отказват всякакво участие в политическия процес, са по същество воайори. Те се отнасят към силите, които всъщност формират голяма част от съществуването им, като към участници в някакъв спорт за кибици. Стриктно погледнато, само отшелникът си е извоювал правото на такава дистанцираност. Единствено самотата може да бъде екстериториална спрямо живота на общността. Но дори и там са налице противоречия и контаминации, както с класическа прецизност е показал Торо в Уолдън. Полисът никога не е далеч. Монтен ще стане един ден кмет на Бордо.

Какво е това късогледство, какъв е този аутистичен импулс у мен, който ме кара да се отнасям към всеки колектив, бил той комитет или тълпа, учена академия или тим, с вродено подозрение? Каква е тази предпазлива арогантност или аcedia^[1], които са ме направили негоден за какъвто и да било клуб и са ме убедили, че ще трябва да плямпам баналности или глупости, ако искам другите да се съгласяват с мен? Защо отказвам да сложа подписа си под манифести, призиви и протести, много от чиито предложения и важност споделям? Върховните майстори на самотата, Киркегор, Ницше или Витгенщайн, си имат своите причини. Но какво да кажем за човек като мен, който отлично съзнава парадокса, че политическата машинария, в която отказва да участва, много често гарантира свободата, недосегаемостта на този отказ? Пасивност допуска както демокрацията, така и тиранията – всяка според собствения си аршин.

Догаждам се за някои косвени, автобиографични мотиви. Достигнал зрялост в условията на лунатичната заплаха от фашиз­ма и нацизма, убеден в кристално ясното прозрение на баща ми, че утопичният социализъм и марксизъм-ленинизмът ще доведат – и то ще доведат много скоро – до робство, аз бях още отначало скептичен към политиката. Този скептицизъм се подсилваше от статута на блуждаещия юдаизъм, от чувството, че съм временен, дори нежелан гост, за което разказах по-горе. Редно ли е един гост да се намесва в семейните разправии? Добавете към туй ироничното отношение на баща ми към избирателния процес. Той често цитираше максимата на Гьоте, че „политическата песен е една гадна песен“ (ein garstig Lied). От друга страна тъкмо тези фактори би трябвало да ме ориентират към енергична подкрепа на „отвореното общество“, на демократичните, либерални институции, които намерих и от които се възползвах, когато получих убежище в САЩ и завърших образованието си в Англия. Именно моето съзнание за тоталитарните капани и еврейската маргиналност в диаспората би трябвало да ме подтикнат към ревностна защита на толерантната демокрация – нещо повече, на някаква форма на демократически социализъм, да кажем, по скандинавски модел. Вместо това аз стоях почти изцяло настрани. Високомерната фраза на Данте гласи: „Да бъдеш едночленна партия.“ Защо?

Мисля, че главното е манията ми за защита на личната сфера.

По дефиниция политическата кауза и ангажимент са публични, res publica. По същество политическото е отрицание на личното, макар че то може да е тъкмо рамката, която го регламентира. Отдавна вече съм обзет от почти патологично отвращение от натиска върху личната сфера в модерния свят – било преднамерените недискретности на психоанализата, безочливите изисквания на бюрокрацията, излагането на телесни интимности в масмедиите, изповедалното в литературата, в социалното общение. Става ми лошо, когато попадна на някое от онези „реалити шоу“, които днес доминират телевизията. Въпросници, официални документи, които трябва да се попълват, неистовата вулгарност на интервюиращи и инквизитори, „скритата камера“ и пронизителното звънтене на телефона ми се струват кошмар, отприщен от информационните технологии; нека не забравяме значенията на думата „информатор“. В името на клинична ефикасност, на националната сигурност, на фискалната прозрачност нашият личен живот бива обследван, записван и манипулиран. Същевременно изкуствата на усамотението, на предпазливата дискретност, на онази ненарушима тишина, която Паскал поставя в центъра на истинската цивилизованост и зрелия живот, залиняват. Установено е, че един среден пешеходец по улиците на централен Лондон бива сниман около триста пъти от маскирани камери за наблюдение. Така че изваждането на показ на моите политически убеждения – при условие, че биха могли да бъдат от интерес за някого – винаги ми се е струвало фундаментално нарушение на личната сфера. Политическите спектакли и риторика, демократични или тоталитарни, са като нудистка колония. Само че как може да има лична политика (въпросът стои обезпокоително близо до критиката на Витгенщайн по адрес на „личния език“)?

Какво значение се свързва с твърдението, че всички жени и мъже са създадени равни, което е аксиоматичната котва на демокрацията? Днес изкуствено осеменяване, клониране и други бързо развиващи се генетически техники застрашават дори тази проблематична биологическа баналност. Теологически това убеждение може да бъде оправдано. Създадени по Божие подобие – каквото и да означава това, – всички смъртни са равни пред Него. Какъвто и да е светският им статут, те са винаги с безкрайна и еднаква онтологическа стойност. Само в Неговата власт е евентуална дефинитивна класификация. Рационално погледнато е също така възможно да се твърди, че ние всички сме или би трябвало да бъдем равни пред закона. Само че още от зората на документираната човешка история това твърдение е една утопична фикция. Щастливците, властимащите, богатите никога не са били принудени да се изправят пред същия правосъден апарат, както мизерстващите и раболепните. Драконовски или просветен, законът е пълен с компромиси и неравноправия. Образованите, красноречивите, онези, които могат да си позволят компетентна консултация, използват законодателството, както бедните и безсловесните не могат. Въпреки това абстрактното желание и идеал не са без значение. Някои общества се трудят по-честно от други, за да ги постигнат. Ала къде другаде извън теологическата догма или юридическите принципи съществува равенство?

Ние сме захвърлени в този свят дълбоко неравни.

Да се родиш в гладуващите дебри на Камерун е съдба, „условие за истинност“, което има много малко общо с онова на новороденото дори в по-непривилегированите райони на Манхатън. Слепите или глухите населяват провинции на живота, неимоверно различни от онези на „нормалния“ човек. Да бъдеш инвалид означава екзистенциално, и в безброй други отношения, да живееш живот, различен от онзи на неинвалидите (знам това). Психическите недъзи, често наследени, правят бездната още по-драстична. Генетично предаваните заболявания са проклятието на невинните, наследените способности или богатство или особено положение са благословията на незаслужилите. Красотата, един изключителен ресурс, е произволно разпределена. Що за равенство има между талантите на вундеркинда, без значение дали са спортни, интелектуални или изпълнителски, и пелтеченето на малоумния? Освен в чисто формален, практически тривиален смисъл, е абсурдна заблуда да смятам, че моите интелектуални способности, моята чувствителност, моите експресивни находки могат да се сравняват с тези на Платон, Гаус или Шуберт. И обратно – чисто лицемерие е да слагам знак за равенство между собствените си ресурси и инструментариум, колкото и да са скромни, и онези на полуграмотния, на духовно нищия и на емоционалния варварин. Какво равенство може да има – отново с изключение на религиозната вяра и юридическата фикция – между едно свръхобразовано, привилегировано, често безгрижно същество като мен и хулигана, наркомана, бездушния фанатик, блуждаещ в бордея? Как може едно политическо кредо, основаващо се на аксиомите на човешкото равенство, да бъде нещо по-различно от райски мечти или самозаблуда?

Върху времевата скала на еволюцията и предвид възраст­та на нашата планета, homo sapiens се появява с голямо закъснение. Нашата история не е повече от едно премигване. Ограниченията, възможностите на нашите духовни и физически ресурси са до голяма степен хипотетични. Напълно възможно е, както учеше Хайдегер, ние все още да не знаем как се мисли пълноценно. Нищо чудно да търсим опипом вратата на начеващата хуманност, а целият ни досегашен опит да е бил само една груба скица. Наличните данни са противоречиви. Човешкият род е склонен към абсолютен садизъм. Неговите представители изтезават, изнасилват, избиват, унижават. Изглежда няма вродени ограничения за нашия сексуален апетит; мъже злоупотребяват и изнасилват невръстни деца. Ние сме способни на канибализъм и убийствена алчност. Ослепяваме, кастрираме, заравяме живи безпомощни пленници, било в Камбоджа или на Балканите. Експериментално е доказано, че комбинация от внимателно дозиран натиск и стимули може да преобрази един щедър и култивиран индивид в палач. Под влиянието на тълпата, иначе кротки хора се израждат в кръвници, които тръгват да колят дългогодишните си съседи под някакви налудничави или напълно измислени претексти. Във всички тъй наречени цивилизации мъже бият жени, превръщат деца в роби, осакатяват животни просто от скука и за развлечение. La bête humaine, както се опитах да покажа, е срам за животинския свят.

От друга страна, жените и мъжете са надарени не само с блестяща интелектуална и естетическа креативност, но и със състрадание, алтруизъм и импулси на самопожертвувателност. Те са готови да се разделят със спасителната си жилетка, когато корабът потъва, да се върнат в горящата къща, за да спасят намиращите се там, да споделят последната си хапка в лагера на смъртта. Те са способни на фантастичен героизъм и лоялност, на чувство за човешка солидарност, дори когато знаят, че това ги води към сигурна смърт. Трудно понятни спекулативни въпроси изпращат мъже и жени на кладата. Историята изобилства с безнадеждни бунтове срещу тиранията и социалната несправедливост. От политиката може да се роди морална висота. Достатъчно е да споменем Ейбрахам Линкълн, Ганди, Мандела. Но преди всичко човекът крие в себе си мистериите на любовта, на безкористната страст, дара на аза без надежда за компенсация. Да се опитаме да опишем пространствата и разностранността на любовта означава да се опитаме да индексираме океана. Ние можем само на базата на антропоморфични сходства да спекулираме дали някой друг вид притежава аналогични качества. Сумата от прозрения навежда на извода, че човешкият род е по непредвидим начин по-добър и по-лош, по-кръвожаден и по-развит, отколкото знаем. Ние сме, както се казва, „криво дърво“^[2]. Но ние можем да се въздигнем до нравственост и превъзходство.

Такъв е суровият материал, с който политиката трябва да работи. Друг няма.

Моята преподавателска, лекторска и репортажна работа

ме отведе в многобройни държави, които бяха навремето, или още са, под повече или по-малко тоталитарно управление. Сред тях бяха Куба на Батиста, Португалия на Салазар, Испания на Франко и Южна Африка по времето на апартейда. Посещавал съм СССР, както и Китай след Мао. Много пъти съм бил в Прага, Будапеща, Варшава и Краков, които през онези години бяха под различни степени на псевдосталинистки контрол. Провеждал съм семинари и съм изнасял лекции в някогашната ГДР, като на граничния пункт Checkpoint Charlie в разделения Берлин преминавах от един свят в другия. Имам представа от теократичния абсолютизъм в Мароко. Целият този опит ме подтиква към две главни обобщения. Обикновено деспотизмът е видимият връх на айсберга. Под него продължава да съществува голямата маса на живота (не съм се докосвал до налудничави крайности от рода на Северна Корея). С изключение на пристъпите на диктаторска лудост и манията за вътрешна и външна заплаха – „калигуловските моменти“, – основната част от обикновените хора продължават да живеят в общи линии както винаги. Разрешените сфери на научно, художествено, интелектуално производство могат да функционират и дори да процъфтяват. Академичната дейност в полето на историята на изкуството, класическата филология, музикологията или медицината просъществува в Третия райх, нерядко на забележително ниво. Под ботуша на сталинизма бе даден значителен тласък на музикалното образование, на театъра, на изследванията в областта на математиката и физиката, на спортните постижения. Много често тъкмо цензурата стимулира оригиналния гений. „Стиснете ни, защото ние сме маслини“, казва Джойс. В рамката на ежедневието жените и мъжете продължават да водят обичайния си живот, нарушаван само от време на време от контекста на деспотизма. Така беше несъмнено при управлението на Хитлер, както и през значителни фази на нормално съществуване при Сталин, Мусолини или Франко. Ключът е в домашния живот. Там където е възможно да се запази известен периметър на „домашност“, на семейна рутина, психиката оцелява. Човек просто абдикира от политическото. Второто ми обобщение е следното: за преобладаващото мнозинство от нас приоритетите, определящите параметри са сигурността на улиците, наличието на прилично здравеопазване, на солидно училищно образование за нашите деца и преди всичко – на пенсионно осигуряване, на подсигурена старост. Това са нещата, които очакваме от държавната бюрокрация. Там където те са налице, приемането на съществуващия ред е рационалната опция.

Едно незначително малцинство гледа по-нависоко. То се задушава от това, че е лишено от свобода на словото, от не­ограничени възможности за пътуване, от правото да публикува, от шанса за промяна чрез избори. Това малцинство отстоява идеалите на политическата справедливост и открития дебат. То знае, че Гулаг е един отвратителен скандал. Но пак повтарям: тези витални страсти и цели са съдържанието на живота на много малко хора. Те почти не засягат масите. Нещо повече, те пробуждат сред широкото мнозинство чувства на безразличие или на примитивна неприязън. Миньорът, глезен от държавния апарат, ще разбие, без да се замисли, черепа на интелигента, когото той смята за мекушав паразит. Тази манипулирана диалектика винаги е съществувала и по отношение на антисемитизма, когато последният тлее под патронажа на държавата. Когато се стигне до бунт, ако изобщо се стигне дотам, когато „стените рухнат“, мотивите едва ли трябва да се търсят в полето на интелектуалната или творческата свобода. Не става дума дори за някакво неудържимо желание за участие в парламентарния процес. А за гняв, за отвращение от корупцията и неефикасността на управляващата каста. Договорът със сигурността се оказва нарушен. Липсват хранителни продукти, къщите са без отопление, транспортът едва крета, но преди всичко пенсиите не са вече сигурни. По ирония на съдбата носталгията възниква едва след „кадифените революции“, след екзалтацията и освобождението. Старият деспотичен ред имаше своите пъклени черти, но той гарантираше пълна заетост, свободно медицинско обслужване и достойна старост. Сега всичко това се оказва пометено от свободния пазар. Вестниците могат да публикуват каквито си искат сериозни новини или глупости, предприемаческата мафия процъфтява, само че работа няма, емиграцията се очертава като единственото бъдеще, а старостта е станала кошмар. Движение на махалото в посока към огорчението на спомените се забелязва в Източна Германия, в Украйна. Дори ужасите на сталинизма са способни да пробудят носталгия по онези времена.

На теория предимствата на демокрацията са неоспорими; дори деспотизмът отдава лицемерна дан на това понятие. Тези предимства се свеждат до конституционно фиксирани, законно обосновани свободи. Властта се поделя и ограничава чрез партиципаторно одобрение. Демократичните идеали позволяват не само разгръщането на личните възможности, но, в материално подсигурени общества, и безпрецедентен напредък в стандарта на живот, в научната и технологическата креативност. Динамиката на социалната мобилност, на инвестициите в образованието, във възхода на медицината представляват „тихата драма“ – имам предвид един пасаж от Платоновите Закони – на демокрацията. Каквито и провали да има по места, ескалаторът на възможностите се движи неспирно нагоре от поколение на поколение. Положението на средния човек утре ще бъде по-благоденстващо, по-сигурно, по-благословено с възможности за избор, отколкото е днес. „Какво блаженство беше да си жив в таз зора“, свидетелства Уърдсуърт, когато революцията идва във Франция.

Кой би отрекъл, че продължават да съществуват сериозни проблеми? Че социалните факти често изостават драстично от обещанията на демокрацията? Дори в Америка милиони хора не могат да се измъкнат от бедността и изпадат от спасителната мрежа на минималното здравно осигуряване. Изборите твърде често са чиста химера. Една трета от правоимащите избиратели бяха достатъчни за избирането на президент на САЩ. Кандидатурата за обществена длъжност изисква наличието на възмутително богатство. Това е занимание, достъпно само за малцина и – нерядко – за корумпираните. Садистични аномалии се ширят в рамките на закона: един сляп и сакат престъпник е церемониално екзекутиран след повече от двайсет години в килията на осъдените на смърт. Егалитаризмът, както вече изтъкнах, може да превърне масовото образование във фарс. В парламентарните демокрации както в Западна Европа, така и в САЩ расовото напрежение и дискриминацията се оказват почти неизлечими. Само че в демократичния строй тези недостатъци подлежат на противодействие, на свободна критика и потенциално подобрение. Никоя друга политическа теория или практика не притежава институционни средства, насочени към позитивна промяна. Робството беше премахнато; същото се отнася и за смъртното наказание в много демократични страни. Демокрацията прави несравним комплимент на надеждите на човека. Само един глупак не би признал или ценил дълбоко това.

И все пак. Известни противоречия между демокрацията и превъзходството в живота на духа са може би присъщи на тази система. Демокрацията, ангажимент за мнозинството, надува фанфарите в полза на обикновения човек – чийто бог в голяма част от планетата е футболът. Кредото на Просвещението, мелиоризмът на XIX в., според който масовото образование е гарантираният път към културен напредък, към политическа мъдрост, се оказаха до голяма степен илюзорни. Стремежът към социална справедливост нивелира надолу. Престижът на учението, на една почти талмудическа образованост, на често травматично бруталния ангажимент към превъзходството на идеите в човешките дела просъществува дори посред зверствата на сталинизма. Днес в доминираните от масово потребление и масмедии западни демокрации, както и в развиващия се свят вече не е възможно разделение между политическия либерализъм и представителната форма на управление, от една страна, и капитализма, от друга. Упорити бяха усилията за намиране на „трети път“. В редки случаи, като например в идилията на Скандинавия и Швейцария, се формира спорадично един хуманизиран, социализиран капитализъм. Но в плуралистичните, зрели демокрации цари imperium на парите. В същинския, неутрален смисъл на понятието властовите отношения представляват повече или по-малко неприкрита плутокрация. Парите тържествуват в своето безгранично всесилие. Те проникват във всеки процеп на обществения и личния живот. Боготворенето на футболиста, идолопоклонството пред поп звездата, арогантната показност на магната са отражение на тяхното безумно богатство. Същевременно презрението и безразличието към интелектуалните страсти и креативността, когато от тях няма печалба, съответстват много точно на финансовите йерархии. На художника се гледа сериозно, когато медийната истерия придаде монетарна стойност на работата му. На борсата на историческите ценности, според едно скорошно допитване, Шекспир и Нютон стоят далеч зад Дейвид Бекъм и Мадона. Гонитбата на богатство, мечтите и завистливото страхопочитание, което то вдъхновява, оказват натиск върху личния живот дори в най-интимните му сфери (Балзак, както и Езра Паунд в Usura Canto драматизират тази демонична зараза). Отношенията в буржоазното семейство, игрите на любовта и секса са пропити от преднамерени или неосъзнати финансови мотивации. Вижте монетаризирането, изкривяването в посока към чисто материално значение на думата „стойност“. Каква е „стойността“ на един банкрут? Тук Маркс вижда по-надълбоко от Фройд. Насилието на полицейската държава срещу мисълта и изкуството е наистина ужасяващо. И все пак в последна сметка нанесената вреда може би не е по-голяма от вредата, причинена от абсолютизма на масовия пазар. Качествената книжарница, „малкото списание“, екзотичната или миноритарна дисциплина в академичното учение и изследователската работа, авангардният лейбъл в звукозаписния бранш оцеляват, доколкото изобщо е възможно, благодарение на това, че биват толерирани, както и на индивидуална щедрост (която е достойна за възхищение в Америка, докато другаде се проявява неохотно и с пренебрежение). Цензурата, която печалбата налага върху медиите, е равна, ако не и по-разрушителна от онази на политическия деспотизъм. Популистката, технократична демокрация се е изродила в правото да се правят пари и още пари отвъд всякаква рационална необходимост или човешко достойнство. Оттук често яростното разочарование на младите и растящото им недоверие към гражданския процес. Ленин е знаел поне, че златото би могло да се използва най-добре за тоалетни седалки.

Моята лична политика е политиката на личната сфера и интелектуалната обсесия. Тя се ориентира по вековечния призив на Данте, изразен от Одисей: „Вие не бяхте направени, за да живеете като животни (come bruti), а за да следвате добродетелността и знанието“ – където и да водят, на каквато и да е лична и социална цена. Възможно е това убеждение да е в известен смисъл патологично и егоистично. Безкомпромисната мисъл, тоталното потапяне в художествената и научна работа са може би рак на духа. Те превръщат социалната справедливост в една „малка справедливост“. Нерядко те виреят в тъмнината на нашите житейски условия. Същевременно те, струва ми се, оправдават човека и стимулират неговото мъчително възлизане от нечовечността. Единственото, на което се надявам, от който и да било политически режим е да остави простор за подобни обсесии, простор за онова, което може би не е утилитарно или не носи колективна изгода; както и да уважава несъгласието и опозицията, включително срещу парите. Надявам се на някакъв вид защита за бунтарските лични сфери на тази „едночленна партия“ – и че всички възможни врати ще бъдат отворени за надарените. В най-добрия случай аз се смятам за един платонически анархист. Това не е печеливш билет.

В изисканите кръгове всеки директен въпрос за личните религиозни вярвания или липсата на такива дълго време се смяташе за груба намеса. В това отношение личната сфера беше истинска светая светих; едно благотворно ограничение, отчитащо факта, че когато стане дума за религиозни чувства, повечето порядъчни хора се объркват или прибягват до език, който спада към предисторията на разума. Междувременно и тук условностите рязко се промениха. Дискретността става нещо старомодно. Публичното саморазголване и откровения се превръщат в материал за клюки, също както по отношение на секса (връзките между тези две разголвания са едновременно очевидни и трудно поддаващи се на анализ). Както отбелязах, изразът лична политика вероятно е терминологично противоречие. Религиозната сфера ми се струва нещо съвсем различно. Без значение дали в утвърдителен или отрицателен план, тя въплъщава, би трябвало да въплъщава, най-съкровеното – светилището на неприкритото съзнание. Тя трябва да се пази в ненакърнимото светилище на аза, дори когато това светилище е празно, когато в него се е поселила онази активна, вибрираща празнота, която е обгръщала светая-светих в скинията. Ако има нещо, което би трябвало да притежава правото на абсолютна лична сфера, на обособеност в сърцето и ума, това несъмнено е личната вяра, назряваща в посока към солипсизма на смъртта – или отрицанието на една такава вяра. Публикуването, в прекия смисъл на тази дума, е едно непоправимо обезценяване, стриптийз на онова, което поради липса на по-добро наименование наричаме „душа“, живеца и сърцевината на нашето лабиринтно същество. То инсценира, както смятах, един пошъл парадокс: самообезчестяването, изнасилването на аза. Нима е възможна по-вулгарна голота (докато пиша тези редове, по телевизията тече състезание по мастурбиране)?

Освен това тази индискретност се тривиализира и фалшифицира чрез самия процес на вербализация. Чрез самото обличане в думи, дори когато тези думи са поетично и философски облъхнати, дори когато мисълта пее. Тъкмо на върховете на религиозния дискурс, на метафизическата и теологическа аргументация, тъкмо там, където метафора, алегория, символизъм и аналогия танцуват своето екстатично хоро, както в Paradiso на Данте или в псалмите, езикът се блъска о стените на собствените си неизбежни ограничения. В ръцете на големите писатели и мислители, на онези като автора на Книгата на Йов, Изповеди на Августин, Божествена комедия или записките на Паскал, в ръцете на един Киркегор или Хопкинс^[3] езикът сякаш се опитва да надскочи себе си, да „пробие“ към иначе неизразимото. Но това самонадхвърляне е илюзорно. То е един удивителен ефект на риториката, на стилистична изобретателност. По отношение на религиозния опит езикът никога не може да каже повече от самия себе си. Онтологическите твърдения, превъзнасянето на трансцендентното са тавтологични. Това, което те се заемат да изразят, се свежда до циркулярност, колкото и сияйна да е тя (отново Данте е автор на доминиращото изображение, заедно с реприза му в Четири квартета на Т. С. Елиът). Колкото и огром­ни да са средствата му за внушение и описание, никой езиков инструмент не може да надхвърли обхвата на своите лексикални и граматически ресурси. Те на свой ред са исторически, социално и формално обусловени и дефинирани. Когато се опитва да говори за „Бог“, езикът отразява самия себе си – което може би обяснява смътната тъга, която се долавя някъде в дълбините дори и на най-възторжената молитва. Дори на техните метафизично-поетични върхове дефиниращите артикулации на божественото са просто празни приказки, онова, което Хайдегер квалифицира като Gerede – на което в течение на хилядолетията „мъдреци, обхванати от Божия свещен огън“, пророци, псалмисти и духовници са отговаряли: „Човек може да говори за Бог косвено, с помощта на образ и аналогия, с помощта на заключенията на логиката или екстаза.“ Човекът е бил надарен с мистерията на езика, за да може да оповести, отстоява и систематизира своите религиозни интуиции и вяра. Самите граници на това дарение са свидетелство за неведомата Божия „другост“.

Дори там, където е най-задълбочена – у Тома от Аквино или Маймонид, – тази теза не е повече от самосбъдващо се пророчество. Това е софистика, макар и с възвишен, дълбоко патетичен тон. Метафорични конструкции, сходства, аналогии, онтологически доказателства – които са така изкусително проницателни у св. Анселм или Декарт: всичко това е като танца на дервиша. Те стимулират разума и желанието за транс. Те никога не могат да пристъпят извън периметъра на собственото си свръхдетерминирано движение. Това са въпросите, които езикът поставя на самия себе си, които умът формулира във вътрешен диалог. Отговорите са вече програмирани в самия език, така да се каже върху картата на главния мозък може би. Ние знаем отговора още докато поставяме въпроса, предпоставяйки като дадено онова, което всъщност трябва да се докаже. Както е забелязал оня равинистичен диалектик Карл Маркс, човечеството поставя само такива въпроси, на които вече знае – или е сигурно, че ще получи отговор. Ние нямаме какво ново да кажем за „Бог“, въпреки че при самото казване може да ни хрумнат нови идеи. Нашите теологии, нашите литургии са комбинирани варианти на изцяло вечни теми. Оттук трескавото търсене на първични откровения, на инициаторни авторитети, на послание или поне на една-едничка буква, издялана върху камък. Само че всяко такова откровение, всяко търсене на мистиката на непогрешимото не е нищо повече от говорен акт върху скалата на човешките възможности и в рамката на човешката контингентност. Тъкмо онези „разказвачи на историята“, които се отнасят най-скептично към езика, които подхождат най-икономично към неговите погрешими, изтъркани форми на употреба – един Кафка или Бекет, – изглеждат най-честни, а тяхното въздържане от категоричност прониква най-надълбоко.

Какво може да се каже за неезиковите опити за представяне, концептуализиране, конкретизиране на божественото? Какво е положението с комуникативните, перформативни медии извън стандартизирания фийдбек на езика? Още от прастари времена човекът е изобразявал своите божества. Мегалитните статуетки, богините на плодородието от Цикладските острови и фреските в Сикстинската капела, показващи ни един летящ, брадат демиург, са екзистенциално равностойни. Без религиозното изкуство навсякъде по планетата нашата чувствителност би опростяла, нашите вътрешни и външни пейзажи биха обеднели безкрайно. Мраморните богове на Праксител, византийските мозайки, тотемичните маски и украшения от Африка и Южните морета, тантрическите абстракции и усмивката на Буда са продукти на мускулите на човешката ръка и на човешкото въображение, които черпят с пълна мяра от техните запаси от страхопочитание. Те се раждат от човешкото съзнание и усет за подражание. „Ако говедата имаха богове, те щяха да ги изобразяват с рога“, е казал един предсократик. Боговете са формирани по човешки образ и подобие. Така се стига до неизбежни изкривявания и объркване. Графичните и фигурални изображения, очертанията на свещеното придобиват реални присъствия. Изображението се превръща в предмет на самото себе си. Като притиска устни към бронзовия палец и прегръща осветената икона, богомолецът се прекланя не пред символа, а пред онова, което смята за неговото въплъщение. Нима е възможна по-осезаема иманентност на Бога от онази, която струи от художествената интензивност на триптиха на Грюневалд?

Като отказват да приемат това уподобяване на образ и субстанция и произтичащото от него идолопоклонство, някои религии забраняват графичното изобразяване на своите богове. В юдаизма, в редица клонове на исляма, в класическия пуританизъм преобладава иконоборството. Нека статуята или картината да не ни въвежда в изкушение. Нека Той остане невъображаем в пълния смисъл на това определение. Или пък, ако трябва да има изобразителност и формова аналогия, нека те бъдат онези на абстрактните, нефигурални очертания. В ислямската калиграфия човек долавя една хореография на богопочитанието, на медитация върху намиращото се в движение божествено начало. Най-концентрираното зряло предусещане за свръхестествена близост, което съм изпитвал, беше в мълчаливата празнота, в оживените пространства на Синята джамия в Истанбул и в порутената апсида на един каролингски параклис, забравен от света в една долина някъде из Бургундия. Уместно е може би сравнението с някои мистични текстове. Най-голямо приближение постигат тъкмо онези, които са най-пестеливи, които съзнават най-ясно собствения си провал (като Майстер Екхарт или коан). Но дори там, където е най-сдържано и абстрактно, дори когато най-усърдно се стреми да се опази от объркването между символ и въплъщение, изкуството не може да ни каже нищо за реалното съществуване или природата на божеството. То не може да докаже нищо – по единия или по другия начин. Именно там, където иконата, тотемът, статуетката се възприемат като свещени, религиозното чувство се отплесва към един неосмислен ритуал. В тази перспектива, възмутително може би, фреските на Джото или христологията на Рафаел са „примитивни“. Те пораждат сияйни илюзии.

Музиката. От всички изразни и изпълнителски средства, с изключение на инструментариума на математиката, музиката е единственото, което разкъсва телената мрежа на езика. Както вече отбелязах, музиката притежава върховен смисъл, ала той не се поддава нито на определение, нито на парафраза или превод. Подобно на тавтологичното „Аз съм“, което долита от Горящата къпина, музиката е това, което е. Нейното обозначаващо съществуване е универсално. Мнозина са се опитвали да дефинират нейната кардинална необходимост, огромната ѝ сила. Шопенхауер смята, че музиката ще просъществува и след края на нашия свят; за Леви-Строс мелодията е „върховната мистерия“. За безброй мъже и жени от всяка историческа епоха и общност музикалното изживяване – по начини, които те не могат да диагностицират или изразят – е „трансцендентно“. Нейната иначе неизразима осмисляща сила изглежда естественото съответствие на религиозното изживяване. Едно изживяване „извън изживяването“. С върховна, макар и необяснима очевидност музиката инициира и споделя истини, чувства, представи отвъд всякакво емпирично или ежедневно присъствие. Нейните светлосенки, способността ѝ да завладява слушателя – от която Платон и Ленин толкова се страхуват – са „от другата страна“ на аналитичния и дискурсивен разум. По един семпъл, но все пак автентичен начин, потапянето ни в музиката може да се квалифицира като „мистично“. Връзките между музиката, от една страна, и ероса и смъртта, от друга, са така тесни у Монтеверди или Шуберт, както са в рапа. Въпреки че в определени исторически моменти на аскетизъм се е опитвала да ограничи влиянието ѝ, религията черпи с пълни шепи от чувствената съкровищница на музиката. Тя се възползва от музикалния възторг и ридание – и техния прозорец към креативни реалности отвъд всякакво доказателство. Психолозите говорят за онова „необятно чувство“, което музиката предизвиква и разпространява, както никой друг човешки феномен. За толкова много от нас това „необятно чувство“ е повече или по-малко съзнателен символ за религиозно съгласие и извисяване. Една „отвъдност“ от този порядък може да служи на официалната доктрина, както при Бах, или на всевъзможни смътни, но далновидни предчувствия. Пример за това са адажиата на Малер, които балансират едва ли не на ръба на неискреността. Но никой хорал на Бах, никоя Брукнерова фанфара, колкото и да ни увличат, не могат да представят каквото и да било доказателство за съществуването или несъществуването на някакъв бог. Те нямат какво да кажат по този въпрос.

Може би танцът се доближава най-много до усещането за мистерия. Давид танцува пред кивота; дервишът бясно се върти; Ницше загатва многозначително за трансформацията на метафизическата мисъл и възприятие в танц, за „танца на истината“; познати са ни изображенията на танцуващи индуски божества. И отново – без доказателства.

Това, за което пледирам още от най-първите си книги,

от Толстой или Достоевски и Смъртта на трагедията нататък, и на което се опитвам да науча другите, е, че „въпросът за Бога“, за съществуването или несъществуването на Бог, и опитите да се даде „адрес и име“ на това съществуване, беше съвсем до­скоро източникът на вдъхновение за голяма част от великото изкуство, литература и спекулативни построения. Този въпрос беше центърът на притегляне на съзнанието. Врязал се в човешката психика, може би с принос за нашата еволюция, гладът за свръхестествена гаранция, за божи надзор, бил той утешителен или наказателен, любящ или гневен, завладява човешката чувствителност, когато се играе на сериозно. Вярата прави поносимо и стимулиращо онова, което иначе би било безчовечна самота. Митологиите, без чиито многосмислени разкази и алегории въображението би било бедно, са разговорният език на религията. Невъзможно е да си представим един вътрешен или външен секуларизъм в абсолютния смисъл на думата; или граница с нищото (макар че Хайдегер има силата да загатне контурите на тази граница). Баналност, на която обаче невинаги се отдава значение, е признаването на постулатите на трансцендентност, на които се дължи нашето изкуство от пещерните рисунки в Кро­маньон до параклиса на Матис във Ванс, от грегорианското пеене до Шьонберг, от Гилгамеш и Есхил до Достоевски и Т. С. Елиът. По същество poiesis, творението, беше imitatio на онова, което се смяташе за божие създание, и борба с него. „Да бъде“, зоват художникът и мислителят в опит да имитират предполагаемото първоначално сътворение. Ние копнеем за среща с боговете посредством „ужаса и чудноватостта на красотата“ – една концепция на Рилке, която е така неопределена, както и онази за свръхестественото.

Ако тази тръпка секне, ако гладът в нашите недра се изгуби от нуждите и пълностойния живот на зрелия човек (както става в пророческото стихотворение на Матю Арнолд „Dover Beach“), това, предчувствам, ще доведе до залиняването на някои величини в поетиката, философския дискурс и изкуствата. Като галактики, които се катурват през „ръба“ в безкрая на инертността. Все по-често „отвъдните“ измерения, възприемчивостта за ослепителна светлина или всепоглъщаща тъмнина ще се оказват недостижими за нас. А без тях нямаше да има нито Книгата на Йов, нито Орестия, нито Commedia или Крал Лир, нито Missa solemnis. Нито пък такива иманентни тоталности като офортите на Гоя или романите на Пруст. „Великите истории“ ще събират почтително прах, също като магнетофонните записи в музикалните ни архиви. Атеистичната поезия от формат е изключително рядко явление, макар че се среща и такава, да кажем у Леопарди, Шели или Рембо. Що се отнася до понятието атеистична музика, аз не съм в състояние да му придам някакво смислено значение. Питам се какво – при липсата на трансцендентна перспектива – би отличавало метафизиката от емпиричната психология или историята на идеите? Наистина изглежда, че в момента сме във фаза на объркване и застой, в навечерието на още по-неясни метаморфози. Гений, сравним с Бекет, би бил представителната фигура на този преход.

Ала нека не се заблуждаваме. Колкото и насъщни да са били за човечеството, колкото и удивителни да са с оглед на човешкия възход, нито изкуствата, нито философията, нито Сикстинската капела, нито Kritiken на Кант решават проблема за това дали Бог съществува, или не. Те може да ни казват всичко за очакването на Годо. Но не споменават нищо за Неговото пристигане. А нощта е вече доста напреднала.

На сцената излизат теологията и нейният телохранител, тео­дицеята –

оправданието за начина, по който Бог третира човека. Едно начинание, което век след век е стимулирало създаването на „паметници на неостаряващ интелект“. Безчет милиони от тежки думи. Митове, притчи, видения, откровения, трактати, изчерпателни системи, дебати, монографии, проза и поезия без край. Които обхващат всяка категория на екстаз, на тържествени обети, на свидетелства и анализи. Планини от ръкописи и книги, по-високи от коя да е кула. В кои сфери на убеждения и полемики е имало по-усукана акробатика на логиката, по-възторжени епифании, по-ожесточени критики и проклятия, по-голяма концентрация на ученост, медитации по-продължителни или изповеди по-разобличителни, отколкото в теологическите аргументи в защита на Бога? Върхове на духа в ученията на Платон за върховното добро, доктрината на Аристотел за неподвижния двигател, тринитарните доказателства на Августин, Summa на Тома от Аквино, онтологическото доказателство на Декарт. Ненадминато описание на човешката слабост у Паскал, у Киркегор или в Посланието до римляните от Карл Барт – да не говорим за неизчерпаемото богатство на юдейските, ислямските и далекоизточните теологии и теософии. Разточителни, вдъхновени „граматики на съгласието“, според проникновеното определение на Нюман. Махнете хилядолетните дебати за божието първознание и провидение, за първородния грях и спасението, за сътворението, перманентно или ex nihilo; анулирайте талмудическата и схоластическата аналитика и преливането ѝ в метафора; заличете персийския мистицизъм или китайските космологии – и колко пуст става пейзажът. Говоренето за боговете изглежда е натрапчив тик, заложен във вътрешността на човека.

Внушителни са интелектуалните енергии, дълбочината на чувствата, вложени в усилията за доказване на съществуването на Бог. Убедените в това са безброй и те се числят към най-квалифицираните. Цели поколения са се чувствали обнадеждени (или ужасени). Милиони, стотици милиони прогласяват истината на Аллах. Credo in unum deum^[4], проповядва юдео-християнството.

Но нима тези свидетелства надхвърлят думите, в които са облечени? Могат ли те да надскочат собствената си сянка? Находчивостта на онтологическото доказателство на Анселм – Божието съвършенство неизбежно предполага Неговото съществуване – е очевидно кръгово доказателство (това забелязват и някои средновековни критици, на които много скоро им е била затворена устата).

Примамливото твърдение на Декарт, че без подкрепа човешкият интелект не би могъл да си представи безкрайността, става жертва на елементарното прозрение, че нашата представа за „безкрайност“ е продължение на усещането ни за много големи размери, за една непрекъсната поредица. Някои теологически аргументи, като онези на просвещенския деизъм, са принудени да конструират една примитивна аналогия между космоса и часовникарството. Те бяха опровергани, макар и не изцяло, от дарвинизма и астрофизиката. Изглежда повече от правдоподобно, че ние сме създали боговете по собствения си рудиментарен образ. Явно ние сме „програмирани“ така, че да се подчиняваме или да се бунтуваме срещу Великата Майка, срещу гневливия и избухлив баща в Синай, срещу четириръката Кали. Страхът от това да осиротеем сред една екзистенциална празнота, да бъдем анихилирани от смъртта, от космическия произвол явно е бил по-непоносим от измислиците на един свят под свръхестествен надзор, макар в него да гъмжи от демонични сили.

Но фактът си остава: думите свършват в думи. Картините са картини. Не може да има пароли за отвъдното. Както е показал Горгий, необоримият логик, не може да съществува твърдение, което не влече след себе си обратното на собственото си отрицание. Или както учат Кант и Витгенщайн, макар със скрупульозна тъга, усилията да се докаже съществуването на Бог чрез логични аргументи, чрез човешки дискурс са неминуемо абсурдни. Стриктно погледнато всяка теология, колкото и дълбока или убедителна да е тя, не е нищо повече от пустословие.

Разочарованията на теодицеята са още по-безутешни.

Ня­мат брой онези – и те включват отново най-мъдрите и вдъх­новените сред нас, – които са се стремели да направят понятни човешките страдания в Божието царство; да направят приемливи жестокостите и неправдата на действителността. Няма дилема, която да е довела до по-мъчителни находки и да е стимулирала по-терапевтични фантасмагории, отколкото тази на незаслуженото страдание. Безкрайни са психологическите прозрения и риторическата виртуозност, въртяща своите пируети над бездната. Каталогът на апологиите бива перманентно допълван. Страданието е необходимото условие за човешката свобода, за привилегиите на свободната воля. Мъжете и жените са по природа, наследствено виновни, дамгосани вследствие на падението си от едно състояние на райска милост, ала подлежащи, o felix culpa^[5], на спасение, на избавление благодарение на Месията. Как би могло да има прошка без грях? Тези, които търпят несправедливост, робия, недъзи в този живот, ще бъдат компенсирани в следващия. Онова, което за нашите ограничени души изглежда възмутителна, незаслужена злочестина, е само нищожна частица от един всеобхватен, добронамерен проект, понятен само на божеството, и който ще ни бъде открит едва в последния апокалиптичен час. Болката, загубата, унижението са терапевтични; те извеждат на преден план най-доброто у нас. С течение на времето сумата от доброто, от възнаграждението далеч надвишава онази от мъченията и лишенията. Кой е Йов, кои сме ние да се оплакваме, да изискваме понятна за нас справедливост, покачени върху нищожната, смехотворна купчина от пепел на нашия кратък живот? Това настояване се е запазило през хилядолетията.

Какво печелим от него? Дълго преди Достоевски е имало хора, които са искали да знаят дали измъчването на едно-едничко дете, дали гладната смърт на едно-едничко сакато дете не опровергава самото понятие за справедлив, състрадателен Бог. Какво оправдава раждането на едно човешко същество, унизено, влудено от някакъв генетичен дефект? Какво допустимо основание, за морал да не говорим, трябва да има несекващата поредица от природни бедствия, епидемии, глад и изтребления, която наричаме „история“? Защо – Сократ заобикаля предизвикателството – деспотът, поквареният, садистът добруват, докато пристойни жени и мъже биват оплювани и опропастявани? Що за откровеност, що за морална погнуса превръщат самоубийството в „единствения сериозен философски проблем“ (Камю)? Поставени с повече или по-малко строгост, с по-голям или по-малък личен риск, тези питания са – или би трябвало да бъдат – общо място.

Зверствата на ХХ в. им придадоха нова острота. Програ­мираните изтезания, избиването на милиони невинни мъже, жени и деца; изпепеляването на цели градове в планирани урагани от огън; хилядите живи погребани в „полетата на смърт­та“; съвместното съществуване в непосредствена близост на разпасана материална показност и убийствена бедност, глад и болести; икономическата и сексуална експлоатация на деца в безпрецедентни мащаби – всичко това отново разобличи лъжовността, фалша на теодицеите. В продължение на доста време се бях уловил за хипотезите, че Бог се намира в някаква форма на отстъпление, на „умора“, и че се нуждае от съдействието на човека; или пък, напротив, че Той „все още не е“, че Той едва сега встъпва в своето съществуване. Днес обаче подобни тропи ми се струват повече или по-малко нелепи. Те са част от пленителната мелодрама, присъща на езика. През третия ден от чеченското нападение срещу училището в Беслан децата умираха от мъчителна жажда. Дори урината им бе пресъхнала. В продължение на два дни те се бяха молили на всесилния Бог. Никакъв отговор. През последния ден те се обърнаха за помощ към Хари Потър и неговия любим магьосник. По-близо до истината за човешката орис, струва ми се, не може да се стигне. В тази позиция има много по-голямо достойнство, отколкото в често отблъскващите усилия да се демонстрира върховната добра воля, справедливостта на „Бог след Освиенцим“. Студено отвращение завладява човек, когато започнат да го уверяват, че човешката греховност, неподчинението на божиите заповеди били причината за възмездието (примери за такова равинско лицемерие можеха да се чуят пред вратите на газовите камери). Думи, думи, думи, безкрайно красноречиви и наивни – срещу писъка на задушаващото се дете, на изтезавания, на умиращите от болести и глад, които са могли да бъдат избегнати. И бездънният резервоар от фанатична омраза, избиваща от вътрешността на самите организирани религии. Сектантските кланета отново доминират дневния ред. Имало ли е някога атеистична сган?

Мисълта, че бих могъл да предложа в отговор нещо оригинално, камо ли авторитетно, винаги ми се е струвала чиста наглост. Моят интелект, моят мозък е напълно неподходящ за тази задача. Това е може би главното. Ако има някаква субстанция, някаква „истинна функция“, отговарящи на онова, което наричаме „Бог“, те ще бъдат от порядък и състав, недостъпни за нашето разбиране и за езика, на който това разбиране неизбежно трябва да бъде формулирано. Ние няма да знаем за какво говорим. Божество, съизмеримо с която и да е от нашите абстрактни дефиниции, с която и да е от нашите символични и метафорични парафрази, не би заслужавало да бъде боготворено. Такъв „Бог“ би бил не по-малко антропоморфен от портретите Му, направени от нашите художници, не по-малко патетично човешки от статуите Му, изваяни от скулптурите. Дори аскетичните описания и въздържането от конкретност на Спиноза – по-чисти от тях няма – не трансцендират нашето вцепенение или патоса на разума. Да се вярва, че ние можем по някакъв начин да интегрираме „Бог“ в нашия духовен и емоционален компас, означава да живеем в една огледална зала. Това не е „негативна мистика“. Въпросите от първостепенна важност в естествените науки и математиката изглежда са отвъд нашия инструментариум за разрешаването им. Ние сме в правото си да задаваме все по-остри въпроси относно произхода на нашия космос и неговия евентуален край, относно вероятността за съществуване на милиони други „вселени“. Ние можем да жонглираме с атрибутите на времето и неговото начало. Получените по този начин гаранции обаче не са по-големи от дързостите на св. Августин. Хипотезите остават хипотези. Чудото на човешкия главен мозък, един толкова малък, толкова ограничен инструмент, е, че може да поставя въпроси, на които няма отговор, че може да импулсира нерешимото и неразрешимото. Този парадокс, това чувство за безгранично ограничение, това чувство за поразителните неизвестни на ежедневието ме изпълва със страхопочитание. Всеки момент на осмислено съществуване, а не някакво непонятно или безсилно божество, е онова, което очаква нашите въпроси. Ние сме съществото, което няма да спре да задава въпроси и да бърка отговорите.

Колкото и да са слаби и провизорни, аз ценя интуициите, благодарение на които съм се опитвал да живея повече или по-малко разумно. Социалният мислител Макс Хоркхаймер нарича концепцията за първородния грях най-плодотворното прозрение на човека. Само фундаменталистът, само „буквалистът“ може да я смята за нещо реално, за всичко друго, но не и мит. На историческо, антропологическо равнище тя няма друг смисъл освен онзи неразгадаем смисъл, който се среща в приказките. Идеята за наследствена първична вина е морално отблъскваща. И все пак аз със сигурност долавям, без да мога да обясня, предчувствието, спомена за една начална катастрофа. Някаква ужасна грешка е станала още в самото начало. Някъде в магмата на подсъзнанието са заровени следи от една такава катастрофа, спомени недостъпни за паметта. Сякаш сме били или сме станали нежелан гост на сътворението. Сякаш битието не ни е посрещнало с добре дошли. Това би могло да бъде обяснение за самоубийственото настървение, с което сега опустошаваме нашата планета, с което се опитваме да заличим последните, уличаващи следи от едно райско състояние. Някакъв невъзстановим спомен, отдалечен на светлинни, или по-скоро на „тъмни години“, тегне върху нас. Това предчувствие не оправдава човешкото страдание в рационален смисъл, то не означава признание за систематическото поражение на моралните идеали. Но както са забелязали някои големи учители на тъгата, то позволява на човек да продължи да живее. „Да се провалиш, да се провалиш отново, сетне да се провалиш по-добре“ (Бекет). Макар че и това може би е прекалено оптимистично.

Мисълта за уязвимостта на разума ме преследва до паника.

Буквално във всеки момент някакво физическо нараняване, наркотик, процесът на остаряване може да повреди или разруши нашия разум. Детето, родено с мозъчен недъг, възрастният спътник в живота, бръщолевещ глупости вследствие на заболяване от Алцхаймер, са рамката на чудотворната комплексност и блаженството на разумността. Именно това ми пречи да смятам за правдоподобно съществуването на „Бог“ според човешките представи за него; да не говорим за някакво божество, загрижило се за нашите нищожни надежди и страхове в многотрилионната материя на една локална вселена. Организираната религия може да корумпира разума, да го изкриви до лудост. Колко много погроми в името на любящия Христос, колко много богомолци, стъпкани до смърт в Мека, какви безкрайни кланета заради детински подробности около ритуала или легендата! Каканижещият, въртящ се в кръг ортодоксален евреин, един виртуоз на ненавистта, християнинът с неговото коленичене, мюсюлманинът с теманетата си са свидетелство за бавната, разхитителна предистория на здравия смисъл. В молитва или в теологически тези, заявленията за Божията воля и атрибути образуват един тавтологичен затворен кръг. За разлика от тавтологиите в алгебрата или формалната логика, те генерират огромни емоционални сили. Същото обаче може да се каже за секса, глада или алчността.

Онова, което усещам междувременно с покоряваща интензивност, е отсъствието на Бог. Не в по-скоро софистичния смисъл на негативната теология, на един deus absconditus^[6]. Не мисля, че мога да изразя това чувство с разбираеми думи. Създаването на вакуум произвежда имплозивен натиск, който е толкова мощен, че може да разкъса всичко. Празнотата, която чувствам, притежава огромна сила. Тя ме изправя пред етически, пред интелектуални изисквания, надхвърлящи всичко, което бих могъл да сторя, за да ги удовлетворя. Това е – и аз съм наясно, че туй е просто един вид мърморене – нихилизъм, препълнен до преливане с неизвестното. Той ограничава моето възприемане на съществуването, моите жалки опити да концептуализирам смърт­та, до границите на духа и съзнанието ми – едно много малко пространство. Ала това чувство не ми позволява да блъфирам. То е свързано – и отново ми липсват думи – с тъгата, с бездната в сърцевината на любовта. Може би то е нещо като оживения мрак, в който един слепец се движи, потропвайки с бастуна си, през илюзорната пладнешка светлина на света.

Медитацията върху един „не-Бог“ може да бъде не по-малко концентрирана, смирена или възторжена, отколкото медитацията в официално одобрената теология и култова практика. Мисля, че тя не води към безразсъдство и омраза. Страшен е Богът, който не е.

Това, за което пледирам страстно, е следното: вярата или липсата на такава е или би трябвало да бъде най-интимната, най-дискретно пазена съставка на човешката личност. Душата също трябва да има своите интимни части. Публикуването обезценява и фалшифицира вярата непоправимо. Зрелият вярващ се стреми да бъде сам със своя бог – също както аз полагам усилия да бъда сам с Неговото суверенно отсъствие. Вече казах, не успях да кажа твърде много.

Едно старо проклятие гласи: „Нека врагът ми публикува една книга.“ Към което аз сега добавям: „Нека бъдат седем.“