На 17 февруари 2017 се навършват 90 години от рождението на режисьора Леон Даниел (1927 – 2008), превърнал се в учител за много творци в театъра.

Относно проблемите на режисьора Леон Даниел, който не се вписваше в канона на социализма, въпреки своята принадлежност към лявата идея, художникът Андрей Даниел казва: „Мисля, без да съм сигурен – не съм влизал в главата на неговите душмани, но това беше невероятната му способност да прави анализ. Той се научи да прави анализ, имал е склонност, но в следването си е получил някаква невероятна методология и се е научил да използва тази своя способност и да я сложи в ред със своята методология”.

Андрей Даниел продължава: „Да направи действен анализ, както това се казва като предмет в театъра. Кое защо става? Причинно-следствените връзки да се изяснят, да се тръгне по обратния път, да се стигне до корена на нещата. Да се разбере откъде тръгва всичко. Това свое качество той го използваше и извън театъра. Той можеше да направи и правеше анализ на положението, в което са намираме. Като общество, като култура, като отношения. И търсеше основата, търсеше причината. Не рядко като я намереше, я назоваваше абсолютно. И се оказваше, че не бил прав!? Всички казваха – ти не си прав! И вероятно това е причината. Сега, когато го няма, всички са много съгласни, че това му е огромната сила. И това му е приносът и в театъра, и в, дай Боже, нещо по-широко, което наричаме култура. Аз така си мисля. Защото за съжаление в нашата страна способността да правим анализ и да стигаме до причината на причините май че я нямаме. Или е много рядко срещана”, казва Андрей Даниел и добавя, че несъгласията на баща му с много неща след демократичните промени не са били политически, а манталитетни.

Андрей Даниел признава, че винаги му е много трудно да говори за баща си. „Сложно е да даваш представа за един човек, който е толкова безбрежен. За мен е много трудно. Вероятно съм имал невероятен късмет да се родя в неговото семейство. Съвсем естествено да навляза в един свят, който е бил светът, неговият и на майка ми. Защото те са били заедно, преди аз да се родя. Имам спомени за тях двамата още от невръстните си години. С баща ми сме родени в една и съща къща в Русе, която за съжаление вече не съществува. И имаше неща да ни свързват – орехът в негови снимки и в мои. Полека-лека започнах да разбирам какво значи Ленинград, театър и всички други възможни приказки около това. Защото той беше следвал в Ленинград (Петербург) и това беше определило неговия характер, мислене. Беше попаднал при един велик по неговите думи професор – Вейсбрен, който в ония сталински времена не се е ползвал с най-голямото доверие. Бил е съратник на Майерхолд – съратник в театралните дискусии. На този човек са дали да води само един курс в театралната академия в Петербург и баща ми попада в този курс, което е било голям късмет”, казва Андрей.

Освен неговия спомен за Леон Даниел, искаме да добавим и мисли от срещите с него и с хора, които го познават, публикувани в сайта въпреки.com. Мнозина театрали признават, че Леон Даниел е бил техен учител, въпреки че никога не е бил допуснат да преподава в театралната академия. 

Първи спомен/свидетелство на режисьора Иван Добчев: „Леон Даниел не е само духовният ми учител, а същинският учител – аз избягах от Академията година и ходех при него да бъда като асистент. Да ходя, да правя записки…Това, което съм научил от Леон, е от разговорите с него след репетициите. Дълго сме разговаряли, коментирали. Аз съм задавал въпроси върху това – имам цели тетрадки, пълни със записи, почти от устата му – как говори, как води репетицията. Така човек може да научи, а и ако изповядва това, което прави този режисьор и му е близко. Той знае къде е попаднал. Моят формален художествен ръководител беше Енчо Халачев, аз не мога да му понасям спектаклите. Какво да правя там? Леон Даниел не можа да стане преподавател в Академията. Веднъж опитаха, но неговият начин да селекционира, да проверява артистите се оказа невъзможен за тази Академия и той си тръгна”, отбелязва режисьорът. Но за много български театрали и не само за тях Леон си остава Учителят.

Андрей Даниел продължава разказа си: след Русе семейството отива в Бургас, където се срещат няколко души – Вили Цанков, Юлия Огнянова, Методи Андонов, все прекрасни артисти, току що излезли от тогавашния ВИТИЗ. Така се е получило някакво наистина специално място. „Много по-късно разбрах, че това специално театрално явление до голяма степен е предшествало и чешки, и унгарски авангардни явления. Може би е било само сред Брехтовото в Германия. И се случва в България, в Бургас. Това е все пак някаква утеха в тези времена, когато трябва да се утешаваме, че и тук се е случвало нещо”, казва Андрей Даниел. И добавя: „В Бургас си спомням ред представления. Въпреки че съм бил 5-6 годишен. Всичко това в непрекъснат контакт с баща ми. Той не е бил фокусиран, а едно присъствие, което полека – лека е образувало моя свят и вероятно е започнало да създава и някакъв смисъл в мен. Помня тревогите около края на този щастлив период, когато разни цензори от София дойдоха и почнаха да се месят, да спират представления, да се бъркат в репетиционни периоди и най-безцеремонно да се месят в неща, които изобщо не разбираха, нито усещаха и смятаха за враждебни, разбира се. Помня тези неща. Помня и как хората на Бургас бяха толкова ангажирани със своя театър, те го обичаха, той си беше нещо тяхно. Започнаха задочно сражение с хората от София в различни, уж публични дискусии, обсъждания, пълни и с предатели, които са приказвали глупости. Което е довело до това театърът да бъде разформирован. Но си спомням, когато някой път съм придружавал баща ми и майка ми надвечер, на връщане от театъра, от близките етажи хората директно питаха какво става, докъде я докарахте, кой дойде? Не знам на какво се дължи, на хората, на бургазлиите ли, по-нататък такова нещо не съм виждал”, признава Андрей Даниел.

Втори спомен/свидетелство на поета, драматург и преводач Иван Теофилов: „Имах щастието да стана драматург на първия експериментален театър в Бургас, да бъда свидетел на изявите на бляскавата четворка режисьори – Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова, Методи Андонов, да съм в тяхната среда, да влизам в техния творчески ритъм…”.

Връщаме се към времето, когато пиесата на Иван Теофилов „Поетът и планината” с режисьор Леон Даниел е свалена от репертоара на Военния театър.

„Постановката „Поетът и планината” беше свалена след седмото представление, на което присъства Тодор Живков с членове от ЦК. Това беше може би най-скандалното събитие в областта на изкуството през 60-те години. На всяко представление пред театъра имаше тълпи от желаещи да видят спектакъла, охранявани от милиция. След този случай по какви ли инстанции не бях разкарван, за какво ли не бях бит и на какво ли не бях оприличаван. Ровеха се дори в битието ми. В продължение на години станах  постоянна мишена за соцкритиката”, казва Иван Теофилов.

Много са перипетиите в живота на Леон Даниел след бургаския период. След споменатата постановка и тази на „Хамлет” Леон Даниел е бил поканен да напусне Военния театър. Някъде към 1964 г. отива да види близките си в Израел. Заминал със съпругата си (за сведение на незапознатите, през соца в западна страна не можеше да замине цялото семейство. Някой оставаше за „заложник” – б.а.). Андрей и баба му останали и се чуло, че Леон е избягал. Дядото на Андрей се притеснил, починал от инфаркт, но баба му отказала да съобщи това в Израел, за да не разваля пътешествието на семейството. Но те разбрали и се върнали… През 1964-65 г. Радой Ралин подал ръка на Леон и започнали да правят малки филмчета преди кинопрегледите – знаменитите „Фокуси”. След това бил поканен в театър „София”, който тръгнал като Театър за поезия и естрада. Създали го заедно с Андрей Чапразов. Тогава, през 1965-66 г., били освободени много артисти от държавните театри и Министерството на културата създало този театър, както и „Сълза и смях“.

Трети спомен/свидетелство на внучката му, режисьорката и поетеса Ида Даниел: „За мен изключителният жест бяха разходката и отварянето на вратите за това кое е ценно у Станиславски, кое от Станиславски е ползвал Леон, когато е работил, по какъв начин Брехт е обогатил неговата гледна точка към Станиславски, по какъв начин неговите преподаватели в Ленинград са обогатявали през Майерхолд и други т.нар. по онова време формалисти начина, по който да се проведе едно действие, което – както казваше той – да е далеч над пълзящия натурализъм. За мен това настояване да можеш да извършиш нещо на сцената над пълзящия натурализъм е най-големият урок”.

Ида се връща и към едни други уроци извън театъра. „Ако говорим за семейната среда, тя не е спирала да ми въздейства, отпреди да бъда студентка на Леон. Аз бях ученичка на нашите неделни обеди, където всеки един от нас – и баща ми, и дядо ми, и брат ми, и аз, пък и майка ми, и баба ми Грети (съпругата на Леон Даниел – б.а.) си говорехме за света, за позицията – нашата, във всяко едно отношение – на едно смесено семейство между евреи и българи, едно семейство, смесено между изкуствата. Аз започнах като пишеща, брат ми винаги е бил музикант, майка ми също е художник и идва от художническо семейство (дъщеря на художника Стоян Сотиров –б.а.). Какво е село, какво е град, какво е чужбина, какво е България, какво се случва в Израел, какво е да си ляв, какво е да си десен, този преход за една година ли ще свърши, за 40 години ли ще свърши… Това са изключително конкретни разговори. Моментите, в които дядо ми ни четеше интервютата си, преди да бъдат публикувани. В цялото това нещо баща ми е бил опорна точка с това как мисли, как говори, в какви спорове ние можем да влизаме, с какъв детайл можем да сме съгласни или не един с друг. Но и невероятното разнообразие и в същото време настоятелност на неговите изложби и картини – едни визуални не само разсъждения, а и удари, шокове, смехове, сълзи, истории…”.

След 1968 г. възниква нов проблем. Актьорът Иван Чипев написал донос, че Леон Даниел не бил съгласен с интервенцията в Чехословакия, разказва Андрей Даниел. И отново режисьорът трябвало да напусне театъра. Даже се обсъждало дали да не бъде заточен в Белене. Защитили го хора, които го ценели. Никой не посмял да го изключи от БКП, но останал особен член на тази партия. Пратили го във Враца. И този театър се оказал в състояние да дава смисъл на хората. В същото време Пазарджишкият театър го поканил като консултант. И така минали 5-6 години. Неговите близки приятели и съратници – Кирил  Дончев, Ицко Финци правели неистови опити да бъде поканен в софийски театри, но не се получавало. Накрая бил поканен в Музикалния театър, което изобщо не му е било работата. Но характерът му бил такъв, приемал всичко мъжки. Превърнал Музикалния театър за три-четири години в едно от най-интересните места в София. Поставил „Човекът от Ламанча”, „Хубавата Елена”,„Уестсайдска история”. Артистите разбрали, че не само могат да пеят, но са и артисти. После следват Театър „София” и Военният театър, където идва един от неговите най-благодатни периоди.

Четвърти спомен/свидетелство на актьора и режисьор Ивайло Христов: „Най-добрият урок от Леон не е един, те са много. От доста хора съм имал възможност да взема. И може би най-много от него, защото работихме 13 години. А 13 пиеси с Леон Даниел е все едно, че си завършил 8 пъти ВИТИЗ. Това горе-долу така се изчислява. И уроците от него са страшно много, но те не са свързани само с театъра, а са и в чисто човешки план. Защото ние общувахме не само в театъра, а и извън него.”

Пети спомен/свидетелство на режисьора Пламен Марков: „Леон беше голямата фигура, с която се срещнах, когато бях направил своята първоначална петгодишна младежка режисьорска кариера. Засякохме се, бяхме в една обща режисьорска колегия с него и Краси (Спасов – б.а.) в Театъра на армията. Там бях 3-4 години и това бяха постоянни уроци. Кабинетите ни бяха един до друг, той проявяваше неочаквано силна симпатия към мен, като към младия колега. Той ми е споделял понякога неща, които никъде не съм чел да е споделял и даже не вярвам, че на някой друг ги е разказвал. Никой от нас не е перфектен, но Леон беше много мощен ум, много аналитичен ум.  Винаги добронамерен!”.

„Не искам да говоря за него като за човек, който го няма, извинявайте”, казва развълнувано Андрей Даниел. И ние си го спомняме като жив. Когато направи една от своите последни постановки – „Посещението на старата дама” от Фридрих Дюренмат, през 2004 г. в Народния театър, той сподели мисли, важни и днес. Леон Даниел не обичаше да говори пред микрофон, но за щастие сме запазили на запис неговите думи от пресконференцията преди премиерата. 

„Инфлацията, девалвацията винаги са били характерни за човечеството, в момент на кризи, война… Щом свършат кризите и войните, светът се оправя, девалвацията спира. Началото на ХХ век създава нова ера, в която инфлацията, девалвацията стават постоянни спътници на обществото. Мир, война, въоръжени конфликти, невъоръжени конфликти, както се казваше, студени войни… Инфлацията, девалвацията непрекъснато продължават. И в най-мирни и щастливи уж времена. Чехов първи, според мен, откри този нов закон на ХХ век. Напипа го, усети го и го сподели със света: светът девалвира човечността. Най-зрелите му произведения са продължения на Човешката комедия на Балзак и на Божествената комедия на Данте. Комедии, които никак не са комични. Човечността девалвира. 

В средата на века Дюренмат констатира това заедно с почти всички свои съвременници. По едно и също време се създават произведенията на абсурда, на Брехт и Дюренмат… Но е точно така: при него го има абсурдният момент на съвременния свят, така ярко обрисуван от абсурдистите. При него девалвацията вече става катастрофална. Не напразно едно от най-добрите му произведения е посветено на края на Древния Рим – „Ромул Велики”, в което девалвацията е вече абсурдна, стига се до самоизяждане. Лично аз започнах да забелязвам това не теоретично, а практично, живеейки в наши дни. Усещам вече, пиесата не е за нещо, което става някъде там отвъд, както мислехме, когато бяхме на 28-30 години. То е нещо, което става с мен, около мен, в света, който сега съществува. Човечността девалвира. И страшната констатация на Дюренмат е, че човечността не може да умре, но тя не може и да живее. Следователно тя зомбира. Това именно ме тласна: ще я поставиш, ще я поставиш, каквото и да ти струва. Паралелно с това – цялата любовна история в пиесата с три думи: получава се също, че любовта не може да умре, но не може и да живее. Тия думи ги казва главната героиня. И тя зомбира. Превръщането на реалността в нещо кошмарно е характерно за това много добро произведение на Дюренмат. И това ме привлече към тази пиеса. Божествената комедия на Данте вече се превръща във фарсова комедия, човешка комедия, фарсова трагедия. В това отношение Дюренмат е близък до Бекет, според мен, толкова, колкото е близък и до Брехт”. 

Думи на Леон Даниел отпреди 13 години. Важни и значими и днес. Даже още повече. 

А Андрей Даниел добавя: „Имах щастието да живея с този човек 55-56 години. Това е много дълъг период, в който са се трупали простички, делнични неща и са се оформили в един генерален смисъл. Той беше за мен гений в това да открива, да намира, да генерира смисъл. Не само за себе си, защото такова му е изкуството. Трябваше да генерира смисъл за поне 50 души около него. За да ги мотивира да направят едно представление, а то пък да мотивира още няколко хиляди души. Много ми се иска да продължа неговия смисъл”, казва Андрей. И завършва: „Въпреки всичко, той казваше: „Аз имах прекрасен живот, аз живях щастливо”…

Текстът е публикуван в сайта Въпреки.