Било е през есента на 1984 година в един прекрасен, позлатен, пълен със светлина ден… Радостта на тези есенни дни е някак вродена, родна, вездесъща, тя пронизва всичко и всички, тя е магическа, в нея няма смърт и болка, няма умиране, животът няма край.
Точно в такъв един следобед минавах по улица „Оборище” и на ъгъла с улица „Сан Стефано” изведнъж спрях. Спрях като закована. Видях некролог на момиче с една година по-малко от мен. Било починало в Париж след тежко боледуване. Данила владеела няколко езика. Изброяваха се езиците. Занимавала се с поезия и превод. Изброяваха се поетите, които е превела.
Стоях втрещена пред некролога. Не познавах Данила. Не бях чувала нищо за нея. И изведнъж така на улицата, на ъгъла пред кооперацията, където беше залепен некрологът, се разплаках. На всеки от нас все някога подобно нещо се случва... Да се разплаче от дъното на душата си за някого, когото не познава.
… Бях разбрала, че съм изгубила много, много близък човек, роден брат, сестра, близнак.
Така започваше един мой текст за Данила Стоянова, писан преди няколко години, трийсет години след като се случи.
И до днес си спомням ясно този некролог и моето приковаване пред него. Това беше мистична прелюдия към запознанството ми с Антоанета Войникова – майката на Данила.
„На погребението ѝ отидох с чисто бяла рокля”, ми каза тя няколко години по-късно, когато вече бяхме близки. „Защото не възприемах смъртта ѝ като смърт, а като претворяване в нещо друго. Знам, че Данила е горе, че там ѝ е по-добре, отколкото в нашия свят”, допълни Антоанета, докато разговаряхме в кабинета ѝ в Народния театър.
Постепенно се сближавахме и сприятелявахме. Навлизах в поезията на Данила и през нея разбирах майка ѝ, двете си приличаха по една особена изтънченост и аристократизъм, които смятам днес за почти напълно изчезнали от нашето разломено общество. Хората, които ги притежават, могат да се изброят на пръсти и поименно. И този вътрешен аристократизъм се състои от съвсем прости неща – скромност, която не натрапва колко велик писател, художник, артист или режисьор си, самоирония, любопитство към всичко, сърдечност, искреност, простота. Възприемах ги в единство – дъщерята като моя връстница, майката като мой учител. Постепенно към това единство се прибавяше и Цветан Стоянов, съпругът на Антоанета Войникова, когото също опознавах през нея. Тяхната емоционална и духовна връзка не беше прекъсната от ранната му и трагична смърт. Тя се поддържаше и от работата ѝ над неговите недовършени текстове. В съавторство с Тончо Жечев тя издаде събраните и редактирани фрагменти от последната глава на най-нашумялата му и нестандартна творба „Геният и неговият наставник”.
Но лично мен Нети, както всички я наричахме, ме впечатляваше най-много със своята отвореност към света, към всеки човек, към всяко същество. Разказвала ми е часове за своя котарак, който бил голям особняк и много умен. Когато се разгонвал, почти хвърчал из хола им, така подивявал, веднъж вратата на балкона била оставена отворена, той излетял през нея от шестия етаж. Това беше сюжетът, така да се каже, на нейния разказ за котарака. Но още колко много неща влизаха в рамката на този сюжет, докосваха се най-значимите теми, задаваха се въпроси за смисъла на живота и смъртта, за връзката между животните и хората, за състоянието на предгрехопадналия свят въобще, приличаше на моноспектакъл, на джаз импровизация, както Валентин Стойчев сполучливо определяше тези нейни „разкази”, в които всяко нещо беше свързано с всички останали през някакъв артистизъм, лекота и детска доверчивост в света. Искало ми се е да я записвам с микрофон, да запазвам нейните разкази и разсъждения, да се наслаждавам на асоциациите и сравненията ѝ, на цялостната ѝ очарователност и неповторимост.
Нети ме впечатляваше и възпитаваше също и със своята строгост, безкомпромисност в работата си като драматург. Със Стилиян Петров работехме върху театралния вариант на романа ми „Майките”. Нети не беше удовлетворена нито от първата, нито от следващите чернови. Искаше още и още. Посочваше ни грешките, спорехме, обсъждахме, понякога се дразнехме, не ни ставаше приятно, но накрая признавахме, че да, права е, ще трябва и този вариант да се преработи. Накрая хората около нас започнаха иронично да ни питат – дали ще си вземете изпита при Нети този път? Най-най-накрая „си взехме изпита“, нейната строгост не беше самоцелна, беше продиктувана от нейната прецизност и култура, всички забележки и критики се оказаха полезни, представлението се игра пет години и си давам сметка, че приносът на Нети за неговия успех беше много голям.
Друга моя пиеса не се харесваше на никого, само Нети твърдеше, че е много хубава. Мнението ѝ не можа да надделее и пиесата не беше включена в репертоара. Най-интересното е, че днес и на мен ми се струва, че няма стойност, дори съм я забравила, сетих се за нея тези дни, след като Нети ни напусна. Дали в нея е имало наистина нещо хубаво, дали просто е искала да ми даде подкрепа?
Антоанета ме възхищаваше и възпитаваше още и със стоицизма си. В прекрасния си текст преди няколко дни Тони Николов написа: „Не познавам друг човек, преминал през такова горнило на жизнени изпитания, който до сетния си миг да е съхранявал толкова слънчева щедрост към другите и себеотрицание на духа”.
Това „горнило на жизнени изпитания” беше непрестанно, непрекъснато течение при нея. Като че ли съдбата не я оставяше на мира, като че ли Нети беше някакво съвременно превъплъщение на Йов, като че ли искаше да види докога ще издържи, кога най-сетне ще се пречупи и тази „слънчева щедрост” ще пресъхне и посивее. Не пресъхваше и не посивяваше. Беше дар Божи или благодат, която я държеше изправена, достойна, усмихната, с протегнати ръце към хората.
Беше ми много тежко, като виждах през последните ѝ дни как отслабва и се стопява, ставаше немощна, това, което ми разказваше, беше ту от този свят, ту от другия, към който се беше запътила. Много пъти съм си мислела да запозная децата си с нея и сега, след като вече я няма, дълбоко съжалявам, че не успях да го сторя. Все по същата причина – защото вече няма такива хора на този свят и може би през своя живот те няма да имат щастието да срещнат човек като нея.
