В порядъка на съкровено изповедното ще кажа, че Аврамов много ми липсва. Години наред той зареждаше с дух, красота и Смисъл мен и жена ми. Имало е време, когато всяка вечер или през вечер се отбиваше у нас. И тогава слънцето изгряваше отново! Боже, какво излъчване, каква ерудиция, какво слово, дори когато приказваше за най-обикновени неща.

Знам за неописуемата мизерия на студентските му години. Знам как работеше по петнайсет часа на ден. Знам, защото нямаше тогава компютри и принтери, как преписваше на ръка изпратените му от чужбина книги на френски, немски и английски. Знам за нравственото му възпитание и самовъзпитание още през годините му в Бургас, когато още момче, всяка сутрин е бързал да си купи вестника на демократичната опозиция. Помня, когато ченгетата го извикаха на „разговор“, защото бе подписал един еретичен текст. И знам за храброто му и достойно поведение пред нашенските инквизитори. Знам, че нямаше как да не го пускат понякога в чужбина, като куратор на изложба или събирайки научна литература за модернизма. Та той бе сред много малкото, които можеха със самото си стъпване на западноевропейската земя да покажат, че в мракобесническата ни държава не всичко е убито, за да има и българи като него – българи, но и европейци в смисъла на европейското, което той утвърждаваше непрекъснато като същност на свободата, на духовното, на културата извън ботуша на българското и съветското мракобесие.
Цял живот бе живял на тясно – с жена си и децата си, с тъща си, с внуците. Чак към края на живота си той получи едно малко ателие и то защото другите се бяха отказали от тази площ поради малките й размери. В случая става дума за любовницата на един от тогавашните мракобеси. В ателието сме водили дълги разговори, а по обед слушахме предавания на „Дойче веле“. Над нас беше само небето, а пред нас – балконът и булевардът под него, където се движеше животът на  шумния   и  разблуден  град
Споменавал съм го и друг път пред приятели, но ще го кажа пак. Съдбата ми отреди да бъда заедно с неговата съпруга Мария последният, с когото той бе разговарял преди да получи инсулта и да замлъкне завинаги. И сега очите ми се пълнят със сълзи, спомняйки си как виках над безмълвното му тяло „Митко, Митко“ с нищожната надежда, че може да ме чуе. Но той лежеше безмълвен на леглото в болницата и така, докато напусна живота, сътворил преди това от себе си и със своите книги един друг живот, по-добър, по-красив, многократно по-смислен от наличния.
Той беше вярващ човек. Вярваше в Бога, в Истината, в Човечността.
На моя неизличим песимизъм всеки път възразяваше с усмивката си на Същество человеческо, изпратено сякаш от световете, които не са като нашия.
Бог няма за какво да му прощава. Той може само да се гордее, че този човек е бил сред най-добрите му творения…

30 ноември 2013 г.

Мисли на Димитър Аврамов, които записах при един от нашите разговори:

Самото то като изкуство съдържа много интересни проблеми, поставя много интересни философски и изкуствоведски въпроси. Нашата цивилизация като културна еманципация е в модерното изкуство – било в изобразителното, било в литературата. В намерението ми (Аврамов има предвид замисъла на своята „Естетика…” – Б.К.) имаше нещо просветителско. Аз исках да съдействам за промяна в българското изобразително изкуство, тъй като то продължаваше да бъде старото сталинистко изкуство. Чрез една такава книга желаех да оспоря обвиненията, възраженията срещу модерното изкуство. И да мога да покажа на българските художници, че там има много съществени неща и ти не можеш да бъдеш на равнището на двайсетия век, ако не ги възприемеш, ако най-малкото не се запознаеш с тях. Целта беше да разбереш смисленото в проблематиката на модерното изкуство, за да накараш и българските художници, и хората на културата да възприемат проблемите му автентично. И така, ако е възможно, да се променят нещата в нашето изкуство. Трябваше да се отрекат догмите, които тежат в отношението ни към модерното изкуство. В моята книга застъпвам тезата, че то не е буржоазно, а антибуржоазно изкуство. Патосът, който го движи, е патос на идеалисти. Те никога няма да станат глашатаи на една действителност, която се гради върху култа към парата, към материалните стойности. Това са хора романтици. Те влизат в конфликт със своята действителност. И тогава се създават две явления, които са колкото любопитни, толкова и тъжни: бохемата и прокълнатите художници, прокълнатите поети. И този антибуржоазен, антиконсумативен, антиутилитарен, антипрагматичен патос в модерното изкуство аз исках да го разкрия и същевременно да кажа на нашите художници и те да мислят така, да не бъдат конформисти…
Мисля, че сега, при нашите условия, в които живеем, продължава да е валиден антиконформизмът на модерното изкуство. Защото по времето на тоталитаризма един почтен художник, който разбираше фалша на соцреалистическите догми, трябваше по някакъв начин да им се противопостави. Това изискваше от негова страна морал и сила. Сега художникът има други затруднения. Това са изискванията на галериите. Те се ръководят от стандартните изисквания на този, който има пари. Художник, който реши да угоди на пазарната конюнктура, също е заплашен, като художника, който угажда на соцреалистическите щампи.

Съпротивата сега също е въпрос на голям морал. И такъв художник може да има същите затруднения, каквито е имал художникът от средата на миналия век. Той може да изпадне в положението на аутсайдер. Другият аспект е изобщо антиконформизмът на българския художник и българския интелектуалец. Сега той е страшно необходим. Сега смелостта да каже „не” на една ситуация, която фактически съсипва не само интелигенцията, но съсипва и българския народ, е важно нещо.

Преди ратувах художникът да не служи на фетишите на партията. Сега мисля, че художникът би следвало да бъде и гражданин. Неговата позиция трябва да бъде ясно изразена. Не непременно чрез изкуство, но смятам, че това е задължително. Той трябва да има някаква позиция в това общество, когато самият народ е изпаднал в безпътица. Неговото призвание е да води…

Сърдят се, като говорим за положението след 9 септември. Били сме политизирали. Как няма да политизираме. Задължително е да политизираш, щом като те превърнаха цялата култура в политика. Сега те искат да изследваме тази култура като чиста от политиката. Ами как ще стане това? Това е абсурдно. Мисията на един съвременен хуманитарист е да вземе позиция. Това е!

Снимката на главната страница:  проф. Димитър Аврамов е в центъра редом до Борис Христов, Цветан Марангозов, Веселин Бранев, Радой Ралин и Божидар Кунчев.