За поезия се пише трудно, често самата тя се съпротивлява на опитите да я представяш. Това по някакъв начин важи и за стиховете на Оля Стоянова, събрани в книгата „Улица Щастие”, издадена от „Жанет 45”. Трудно е, защото поезията на Оля е толкова внимаваща с думите, толкова неразточителна, изчистена и неукрасена, че някак те „задължава” и ти да си внимателен с думите, да не ги пилееш.

Признавам, че харесвам стиховете на Оля Стоянова, както и подхода й към писането не от днес. Познавам „Фотографии”, „Проза” и „Пътна карта”. Неслучайно ги цитирам обаче. Те могат да бъдат мислени и като етапи в извървяването на един поетичен път, който, разбира се, съвсем не свършва с „Улица Щастие”.

В живота Оля Стоянова е пътешественик и това личи в стихосбирката. Маршрутите, местата са различни, но онова, което спира погледа, изборът – какво да види,  поетичното внимание – то е изненадващо, необичайно, често толкова малко и незабележимо, че се учудваш как е видяно, усетено и изразено. Икона в Драма, ята гарвани край Елба, тунизийци, боядисващи параклис някъде из Ривиерата, летище, на чийто втори етаж има параклис…

Поезията на Оля Стоянова обаче освен тези „гледки”, пейзажи, образи, хваща и друго и го прави отново много внимателно, предпазливо, но умно избирайки изразяването: улавя вътрешното движение – у него, у нея, между двама. Чертае специфичен вътрешен релеф на чувството, на изживяването. Има една особена „натежалост” в стиховете на Оля, или поне на мен така ми се струва – има умора, тъга, прозорливост, леко съжаление дори, усет за пропуснато, но и спокойствие от намереното. Това е особено поетично умение – да наслояваш пластове време, живот и да ги съвместяваш в малко, много малко парченце от „сега” – вдишване, бегъл жест, поглед в огледалото.

И освен всичко друго – улица „Щастие” съществува в София.

Бележка: Оля Стоянова е тазгодишният носител на престижната литературна награда „Николай Кънчев”.

* * *

„Басма и габардин”, поетичната книга на Диана Иванова, на пръв прочит друга, някак неусетно, но безпрекословно се сдвои за мен с тази на Оля Стоянова. Не защото и тя, Диана, е журналист и пътешественик. А защото и за нея споменът за малките неща, паметта за случката, жеста, погледа, думата са важни. Майката и бащата – присъствия в сегашното. Те идват в сън, телефонно обаждане, страх, рецепти за сладко, мирис, аромати… Стиховете на Диана са по един дълбоко непатетичен начин предани на онези, които са ни създали. Предани на травмите от неразбирането им тогава, когато са били живи в живота ни, или на подминаването на това присъствие, предани на незабравата им, предани на обичта към тях, но обич, която е силна, защото до нея е извървян път.

Много от нас са срещали този единствен момент, последен, помнен и сложен за приемане, както във времето му, така и след това – момента на смъртта. Той трудно се разказва. За него по-често мълчим. Но тези стихове го „разказват“, толкова чисто, просто и същевременно някак удивително ритуално, но в онзи естествен и лишен от показност ритуал, свързан с вярванията на нашите предци, че те вълнува, а и те кара да го изпълниш със собствен смисъл и собствени спомени.

И тези стихове пътуват, гледат, забелязват, не подминават. Внимават във всичко, което пресича пътя им. Поезия, която, както е написал един от ценителите й, „вижда думите, докато мълчат във въздуха”.

Ето две стихотворенията от представените поетични книги.

Оля Стоянова

Без много думи

Думите боледуват –

понякога дълго,

друг път за ден-два,

и толкова.

Тогава той не обръща внимание

кой какво казва,

а внимава за дребните жестове –

как тя му подава

чаша вода

сутрин

или как сресва косата му с пръсти

преди важна среща.

Нужно ли е да обяснявам.

Диана Иванова

***

може да ме връхлети

просто така

от миризмата на печени чушки

втасало брашно

или от врабчета в клоните

иска ми се да кажа

мамо, мамо

но не мога да говоря

не мога да говоря

На главната страница:  графика на Десислава Христова, представена от галерия „Аросита” в София