0
2224

Думи с/у ноти

Барнс-Зееталер-Клаус Ман: Шостакович-Малер-Чайковски

Литературата обича музиката. Но и сякаш изпитва комплекс за малоценност пред нея, затова и някак доброволно, без съпротива ѝ отдава първенството в планината Хеликон. Да си спомним, че още Омир се обръща за помощ към музите, оттам идва и названието музика; а лириката – вероятно с желание да се извиси, точно от музикален инструмент е избрала да си присвои името. Прелитаме през времената и прехвърчаваме над много епохи, за да се приземим в по-скорошни години и да припомним книгата на Томас Ман „Доктор Фаустус” – хем преклонение, хем и донякъде разобличение на музиката (все едно литературата е решила да се възпротиви и въстане против диктата); и – следвайки същата траектория, да се досетим, че и неговият син Клаус се хвърля главешката в чистилището на артистичните изкушения. Не е единствено „Мефисто” – може би най-прочутата му книга, има я и „Патетична симфония” – романът за Пьотр Илич Чайковски, публикуван една година преди „Мефисто”, през 1935 г. Той все още няма български превод, макар да е един от най-известните му (може би е дошло време такъв да се появи). Не заради друго, а защото ни показва руския композитор в правдива „патетична” светлина, с всичките му страсти и неволи, с всичките му особености и капризи. Думите едновременно и се прекланят, но и властно разнищват нотите с някаква жестока искреност.

Разнищват нотите (и техните предани служители) с всичките им страсти и неволи и други писатели: Джулиан Барнс се обръща към Дмитрий Шостакович в „Шумът на времето” (превод Любомир Николов, „Обсидиан”, 2016); Роберт Зееталер в „Част последна” (превод Любомир Илиев, „Лист”, 2021) ни показва последните дни на Густав Малер. Интересно е, че и тримата автори избират за своите герои застинало състояние: Чайковски според Клаус Ман критично надзирава стаята си в Берлин, оглеждайки заедно с нея и снагата на пиколото, носещо багажа му: „В стаята беше тъмно, само от вратата се процеждаше тъничка ивица светлина”; Зееталер е поместил Малер на корабната палуба – неподвижен и нешукващ: „Със сведена глава, загърнал тялото си в топло вълнено одеяло, Густав Малер седеше на заделената специално за него част от слънчевата палуба на „Америка” и чакаше корабния юнга”; а бушуващият от емоции Шостакович с някаква стоическа примиреност – такъв е решил да ни го посочи Барнс – чака „черните врани” на НКВД: „Вече три часа стоеше пред асансьора. Пушеше пета цигара и умът му препускаше бясно”. Композиторите са относително неподвижни, сякаш без музиката те са само изпразнени от съдържание марионетки без душа; кукли, лишени от мяра, от знаменитата аристотелова мяра. Те поради това и не мърдат, защото мръднат ли – веднага изпадат в крайност. Но може да е и друго: когато пред композитора няма пюпитър с ноти, той все едно се изключва от живота, пренебрегва го. Като това отчисляване все пак е привидно: и на тримата мисълта им „препуска бясно”, за да очертае конфликта, който занимава както тях, така и техните описатели. (О)писателите съсредоточават перото си в различни композиторски преживелици, в различни конфликти: Барнс е интригуван от взаимоотношенията на Шостакович с репресивната комунистическа власт; Зееталер търси Малер в преддверието на смъртта и във взаимоотношенията му с красавицата Алма; Ман се опитва да нарисува плътен портрет на Чайковски през последните три години от живота му, без да спестява нищо от странностите и прищевките му. Композиторите са потънали до гуша в живот и в отчаяните си опити да се спасят стават „човешки, твърде човешки“.  

Любопитно преобръщане на творчеството им, сторено от литературата: музиката е изкуство, което води до самозабрава, докато романите с някаква почти садистична наслада я приземяват, принизяват, обикновяват. Казано иначе, нотите възвисяват, думите отрезвяват: никой от тримата не е идеализиран, никой не жъне триумф след триумф; в действителност е обратното – едни объркани и смутени в/с/от битието хора, на които им е трудно да хванат юздите му и да го пришпорят като волни ездачи. По-скоро битието с камшик ги подкарва, отколкото те него. Или, перифразирайки Сенека: не те го водят, то тях влачи. Малер на австриеца Зееталер е самотно отчаян и безкрайно неутешим: „Изведнъж очите му се напълниха със сълзи и той захлипа в шепите си”; Шостакович на англичанина Барнс е унизително малодушен и безобразно слабохарактерен: когато го питат за Игор Стравински, когото той смята за най-големия композитор на ХХ век („Ако има композитор на ХХ век, който може да бъде наречен велик, това е Стравински. „Симфония на псалмите” е една от най-гениалните творби в историята на музиката”), той страхливо се съгласява с пропагандните думи, написани от негово име, че музиката на неговия идол е упадъчна и „тупик“: „Това беше предателство. Той предаде Стравински и по този начин предаде музиката”; Чайковски на германеца Клаус Ман е често непоносим и винаги параноичен: „Пьотър Илич изведнъж бе обзет от страх, че парите няма да му стигнат, че няма да може да плати сметката си в хотела, че ще му се наложи да заложи шубата си и красивия си часовник. Този страх от катастрофална и внезапна нищета го прихващаше периодично, както периодично го прихващаше необоснованият, но независимо от това силен страх от фатален сърдечен удар, макар че той имаше внушителни доходи, а винаги можеше и да разчита на своята загадъчна покровителка и приятелка Надежда фон Мек, от която получаваше годишна пенсия в размер не по-малко от шестстотин хиляди рубли”. Геният и неговите нескрити падения – литературата сякаш за нещо си отмъщава.

Затова и Клаус Ман не спотаява хомосексуалната ориентация на Чайковски; дори загатва, че заболяването от тиф, довело до смъртта му, е едва ли не съзнателно, за да се избегне скандала: „Аз искам да изпия само чаша минерална вода. Ожаднях. // Пьотър Илич изпи огромна глътка. Водата беше топла, застояла на вкус, неприятна, предизвикваща гадене”. Прочее, той не би могъл да премълчи този факт, длъжен е да го посочи: самият Клаус е хомосексуалист и поради това има тежки и потискащи разправии с прочутия си баща Томас. В известен смисъл даже може да кажем, че книгата му за Чайковски е нещо като аргумент в споровете му с Нобеловия лауреат: може да съм хомосексуалист, но това няма да ми попречи да бъда велик, както и Чайковски е велик. Велик и патетичен. Ето защо постоянно подчертава мъжката палавост на композитора: „да, този странен човек с лице на крал на гномовете има съвсем нелоша фигура!”; да не говорим за дружбата му с поета Алексей Апухтин, в чиито уста Клаус Ман поставя ето тези страстни слова: „Ние никога няма да заобичаме жените, обещай ми, Пиер! Да обичаш жените – това е глупаво, това не е за нас, това е за еснафите, които искат да имат деца. А ние обичаме не за това да имаме деца, ние не искаме да превърнем любовта в пошла сделка. Ние искаме да обичаме безкористно, без определена цел… Така хубаво ли ти е, Петинка?”

От своя страна, Робер Зееталер не скрива изневерите на Алма Малер с Валтер Гропиус, създателя на Баухаус, и безпомощното, почти овчедушно поведение на музиканта (и за някак отстранената му емоция, когато умира една от дъщерите му); колкото до „Шумът на времето” на Джулиан Барнс, за книгата спокойно може да отсъдим, че цялата е своеобразно обвинение срещу Дмитрий Шостакович. Разобличение и порицание. Разбира се, накрая писателят го оправдава: романът започва със спирането на военновременен влак на глуха гара и двама пътници слизат на перона, за да изпият заедно с някакъв мръсен просещ инвалид по стакан водка. И със същата сцена завършва, а финалните изречения гласят: „И все пак тризвучието, сътворено от три не много чисти чаши и тяхното съдържание, бе звук, който отекна ясно през шума на времето и щеше да надживее всички и всекиго. И може би в крайна сметка само това имаше значение”.

Да, може би само това в крайна сметка има значение: че думите не могат да заглушат нотите, нещо повече – тъкмо нотите пораждат думите: написани са след нотите, заради нотите, в чест на нотите. Тримата композитори, разказани от тримата писатели, може да са слаби, може да са замаяни, може да са дори неприятни, може тоест да са всякакви, но музиката, която те са ни оставили, ги определя категорично като гении. Гении, които превръщат шума на времето в патетична симфония, част последна… 

Думите – уж привидно срещу нотите, уж отмъщавайки си на нотите, всъщност ги карат да зазвучат по-силно, по-правдиво, по-истински… 

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияКорейска музика с български привкус
Следваща статияЗа честта на България