Мисля, че имаш някаква тайна скръб, Хилари.
Айрис Мърдок. Дете на думите
Пусто, празно, страшно, чумаво, катастрофално… Изреждаме се да опишем ситуацията с COVID 19 и от ден на ден усещаме, че все повече думите не ни стигат. Да, в това е недостатъкът на думите – когато най ни трябват, те сякаш губят силата си; превръщат се в немощни клишета, които почти нищо не могат да изразят, почти нищо не могат да предадат. Пред пандемията сме все едно неми – каквото и да кажем, слабо ще е…
Дали?
Пандемията не спира да ни предизвиква, иска от нас да се произнесем, събуждайки в душите ни първични страхове и древни паники. Опитваме да се справим, като не броим коронавируса за нещо непознато; успокояваме се, че природното му бездушие ни е известно. Поне от хълма на историята – чували сме и са ни разказвали за чумата, за холерата, за инфлуенцата… Чували сме и са ни разказвали също за безсъзнателното; и ми се струва, че с днешната зараза много наши подмолия излизат на светло. Както казва Фройд: „Голяма част от това, което е реално вътре в нас – не се осъзнава, а това, което се осъзнава, е нереално“. Дали пък, ако следваме д-р Зигмунд, няма да излезе, че страховете ни са нереални? Че се плашим не от вируса, а от нещо друго?
За институциите е ясно: те се страхуват да не бъдат затлачени и да спрат да функционират. Болестотворецът COVID 19 действа като прославените дори сред най-големите компютърни лаици софтуерни вируси – запушва системата. Дали това ще стане като затрупва електронния адрес с лавина от съобщения, дали ще е като прочутия вирус „Чернобил“ (СІН), при който „някои компоненти на компютъра (най-често процесора) започват да работят на честоти няколко пъти по-високи от стандартните, което може да доведе до непоправими щети върху хардуера“ – системата се задъхва и накрая умира. Претоварена от информация, претоварена от думи… За жалост на официалните органи, на претоварените официални органи, в ситуацията с коронавируса те (поне в близък хоризонт) са в положение „цугцванг“, без полезен ход: ако оставят епидемията да се шири на воля, надявайки се на естествените имунни защити на по-голямата част от населението, ще се задръсти здравната система, а заедно с нея и всички останали обществено-политически системи; ако пък действат както в момента – със социална дистанция, обявяване на карантина и всякакви други дезинфекционни мерки, затлачват се цели сектори – туризъм, услуги, ресторантьорство, което със сигурност ще доведе до задух цялата икономика, а вероятно впоследствие и цялото общество. В този смисъл всеотдайността на хората, които с всичкото съзнание за загубите, които ще понесат, въпреки това се заключват по домовете си, е акт и на суеверна надежда: да премине по-бързо тази беля, че да си възстановим живота. Друг е въпросът дали ще можем да го възстановим: споменът за това, че всеки е възможен преносител (от самолет на гражданската авиация българи свалили група британци – заподозрели ги, че са от заразените в Банско) ще остане в паметта и оттук доверието между хората ще намалее, дори може да достигне критичен минимум. И се получава парадоксална ситуация: колкото по-корави са мерките на правителствата, толкова повече се покачва вярата в тях, но пък намалява вярата в отделния човек – не носи той маска, кашля, подсмърча подозрително… И колкото и да твърди, че не е заразен, колкото и речовит и сладкодумен да е – не му вярваме. Ето как, макар да е странно, социалната изолация ни прави повече стадо, тълпа, независимо че всеки е сам вкъщи. Безпокойството е да не загубим способността си за критически поглед върху събитията; че нали и в „1984“ Големият брат периодично излизаше на екрана, за да ни диктува какво трябва да правим? И ние повтаряхме думите му с упоение и упование…
Всъщност COVID 19 успешно постигна онова, което се опитваха да сторят разните му там фанатици с организираните атентати по най-оживените европейски и американски дестинации. Преди малко по-малко от пет години, ноември 2015 г., крещейки „Аллах акбар!“, в Париж убиха над 100 човека по места, където млади и не толкова млади хора се събират, за да си прекарат приятно – кафенета, ресторанти, концертни зали… Тогава думите бяха, че тероризмът няма да ни уплаши: пред посолствата на Франция по света се стекоха хиляди, за да поднесат цветя, а в самия Париж демонстративно животът продължи още по-бурно, още по-френетично и фантастично. Нищо от онова го няма днес: градовете са пусти, във Венеция – тази Венеция, която се оплакваше от милионите туристи и мръсните канали, кореняците вече дишат по-чист въздух, а в каналите плуват делфини. Пътникопотокът е блокирал, туристическата глъчка е замряла. Да, от екологична гледна точка сякаш застиването на човечеството в stand-by позиция е ОК, но това застиване означава застиване и на паричните потоци, на размяната на стоки, което никога не е добра новина. Ето как вирусът се оказа по-голям терорист и от най-яростния фундаменталист: успя да обезлюди Европа и да превърне гражданите ѝ в къщни гърнета, взрени в телевизора и в социалните мрежи. Мишел Уелбек във „Възможност за остров“ описва точно такава ситуация: всеки живее сам(отен) и общува единствено през компютъра. Като този сам(отен) (в романа на Уелбек назован Даниел) се оказва заменим, тоест неавтентичен: вървят си те, Даниеловците, един след друг неразличими и по калъп направени – Даниел І, Даниел ІІ, Даниел ХІ, Даниел ХVІІ… Дали пък, стоейки си вкъщи, работейки от къщи, няма да излезе, че точно като работна сила, като работна единица аз съм толкова недиференцируем, толкова безличен, че всеки друг ще може да ме замести, всеки друг ще може да ме измести? Тежката дума на коронавируса ни уязвява, че не само като потенциално болни всички сме еднакви, но и като реални трудещи се също всички сме еднакви. Клонинги в униформи. Дали няма да излезе тогава вярно словото на Йосиф Висарионович, че няма незаменими хора?
Накрая, не може да не прави впечатление, че COVID 19 убива предимно възрастни и много възрастни хора с предишни заболявания. Сиреч тези, които, ако бяхме ескимоси, щяхме да оставяме някъде зад себе си всред ледената пустош, за да не ни тежат и да не харчат оскъдните ни ресурси. В последните години икономическите анализатори непрекъснато говореха, говореха, говореха за застаряващото население на Европа, за задъхващите се социални системи, за това, че все по-малко става съотношението между производители и пенсионери… Преди повече от двеста години, през 1798 г., англичанинът Томас Малтус публикува съчинение с невинното заглавие „Законите на населението“. Съдържанието на съчинението обаче съвсем не е невинно: ученият твърди, че ако населението на планетата нараства в геометрична прогресия, то производителните ресурси растат в аритметична, следователно ако не са войните, епидемиите, гладът и болестите, то земята ще се пренасели и няма да може да издържи натиска на човечеството. Сиреч всяко бедствие от Бога дадено. А в наши дни едно от най-честите безпокойства, изписано по плакати и скандирано по протести, е именно за пренаселеността на планетата. Да не говорим за разрастващата се убеденост в думите, че все по-застаряващото население ще счупи в един момент икономиката, която няма да е в състояние да му плаща издръжката. И тук вече малко започваме да се притесняваме относно коронавируса: дали пък всички тези наши приказки, тези наши приказни думи не го доведоха него, коронавируса? Дали природата не чу прошепнатите ни страхове и едва промълвявани молитви и затова ни изпрати COVID 19 не като „бич Божи“, а като „Божи промисъл“, който да ни отърве от притесненията? Да е чула Божествената сила молбите ни и да ни е спуснала вируса също както спуска манната небесна на евреите, докато скитат в пустинята… Една със сигурност беззвучна молба, с неизречени думи, но закотвена в мислите ни? И дали в мислите си не сме също така объркани и обсебени, както героят на Айрис Мърдок от „Дете на думите“, който уж се старае да не повтори нещастието, за което е станал причина, но въпреки това го повтаря тъкмо защото вътрешно не е престанал да го иска? „Двойното вечно проклятие провали живота ми“, казва Хилари Бърд без да осъзнава, че това двойно проклятие той носи в душата си. Дали и ние не се боим, че COVID 19 е всъщност израз на вечното проклятие, което носим в душите си? Проклятие без думи, но поискано…
Проклятието на думите, които не сме произнесли, но – бидейки помислени, са се оказали те, тези думи, силни, грабващи, прихващащи… Заразяващи.