В „Дунав. Биографията на една река” Клаудио Магрис обновява традиционния пътепис и го преобразява в интелектуално приключение, изпълнено с литературни анекдоти и интригуващи образи. Публикуваме откъс от изданието на „Авангард принт”.

Прочути личности като Фройд, Витгенщайн, Канети, Селин, Лукач, Хайдн, живели край Дунава, се редуват с не така известни имена в книгата на Клаудио Магрис. Тя носи елементите на пътепис, философско и публицистично есе, културоведско изследване и описание и е жив разказ за изкуството, политиката и историята на градове и държави, свързани чрез велика река, която винаги е била в центъра на важни исторически и културни събития.

Магрис предлага живописно и емоционално пътешествие във времето и културата на река Дунав – от Бавария, през Австрия, Унгария и Балканите до Черно море, като за българския читател несъмнено най-голям интерес представляват неговите наблюдения от срещите му с българската култура и история.

Книгата „Дунав” (1986 г.) е спечелила литературната награда „Багута”, международната награда „Кианти Руфино – Антико Фаторе” и е преведена на над 30 езика. През 2011 г. е класирана от „Гардиън” сред стоте най-велики небелетристични книги.

Клаудио Магрис (р. 1939) е италиански есеист, преводач и журналист. Чете лекции по нова немска литература в Университета в Триест. Бил е избиран за сенатор в италианския парламент. Получава множество литературни награди, сред които „Стрега” (най-престижната италианска литературна награда), „Еразъм” през 2001, испанската награда за литература „Принцът на Астурия” (2004), Австрийска държавна награда за европейска литература (2005). Клаудио Магрис е номиниран и за Нобелова награда за литература. На български е издадена и книгата му „Другото море”.

„Дунав. Биографията на една река”, Клаудио Магрис, изд. „Авангард принт”, 2014, превод Ваньо Попов, 18 лв.

8 • Зелена България

Козлодуй. Тук Христо Ботев – превзел в 1876 г. кораба „Радецки“, който пътувал срещу течението по Дунава – слязъл на българска земя, давайки знак за въстание и почти веднага падайки убит в битка, само на 28 години. Романтичният поет революционер, който в своята поезия казва, че докато пада вечерта, слуша Балкана как запява хайдушка песен, мисли за освобождение, което да е едновременно национално и социално, с братското обединение на всички балкански народи и всички световни религии. Революционната класа за него са селяните, според демократичната традиция на българския селски популизъм, водещ корените си от дребната земеделска собственост, много по-разпространена, отколкото в съседните страни, потиснати от едрите земевладелци.

Българското земеделско движение е имало открит и прогресивен характер, както разкрива политиката на неговия най-голям водач Стамболийски, и не познава регресивните и фашистки нотки, присъстващи в други зелени движения, например при „зелените мъже”, мечтани от Кодряну – шефа на румънските легионери. Прогресивната българска интелигенция излиза в голямата си част от средите на селските учители. Селцето Боженци, изгубено в горите и останало като непокътнато сърце, е един образ на това скромно и замислено селско измерение, лишено от първобитно варварство, което се появява и в родната къща на Живков, в онези малки пространства на оскъден, но подреден живот, в които се ражда призванието за революционно лидерство. Но за да се предпазим от всяко идилично идеализиране, винаги е добре да не забравяме какво пише Каниц, който, като наблюдавал смазаните от работа селянки, казвал, че само от няколко щриха човек може да се досети как е изглеждала една двайсетгодишна жена, когато е била момиче на седемнайсет.

9 • Разказите на Черкаски

Селската култура умира навсякъде, в България също, но тук тя е намерила един поет, който показва своето изчезване в пропастта на времето с приказна фантазия, която за последен път черпи от митовете, извличайки от тях ироничното вълшебство, способно да прослави разпадането им. Шейсетгодишният Йордан Радичков принадлежи на селския свят, който в разказите му се е превърнал в басня – въображаемата страна на Черкаски. Покрито със сняг и населено с кокошки и прасета, важни поне колкото хората, Черкаски е едно село, в което демоните се крият на най-немислими места; шейните започват да бягат сами, пушките започват да стрелят, мамулите и сойките са на свое мнение като полския пазач или кмета, а една укротена топка, подета от вятъра, създава грижи на цялото село и на полицията.

Певецът на Черкаски е самият глас на устния разказ. Неговите изумителни и абсурдни истории са кръчмарски приказки, които минават от уста на уста, истории, които се измислят, за да бръщолевим за живота и да не се оставяме Историята да ни плаши, лъжи, които всеки казва на своите приятели, като накрая сам се кълне в тяхната истинност. Докато се разказват басни, животът няма да умре – разказите за Черкаски са скрити между къщите и сечивата – забитата в дървото брадва и кофата в кладенеца – и дори вещите ги шептят и разнасят наоколо.

В дома си в София Радичков разказва за зими и животни, за замръзналия Дунав и за баща си, който го пращал да чупи леда с брадвичката, за да вземе вода. Говори за циганите и турците от детството си, а Китанка, която превежда, добавя, че това са поетични волности, защото в България няма турци, а само българи. Радичков е поет на студа, на снега, на зимната белота. Той е изискан и ироничен писател, който преобразува света в сапунен мехур, но е също и жизнерадостен селянин, пуснал корени в онази епична цялост, за която говори, бродира и променя края, фамилиарничи със смъртта и е способен да изслуша всички гласове на живота, епопеята на щъркелите на покрива и на молеца в дървото.

Днес Радичков е най-известният писател в България. Той открива мъдростта на дъното на белотата на всеки ден, интелигентността, скрита под маската на плиткоумието, поетичната лудост, преоблечена като благоразумен добряк и груб инатчия, Дон Кихот, преоблечен като Санчо Панса. Това е поетът на Дунава, замръзнал през зимата като някои чешми, на които ледът придава фантастични форми, той е и магьосникът, който освобождава фигурите и историите, затворени в този мраз. Радичков разказва, че баща му непрекъснато обикалял да търси съкровища с пръчица като на онези, дето търсят вода и полезни изкопаеми. Всяка вечер се срещал с приятели, за да подготвят експедицията за другия ден. Докато си взимаме довиждане на вратата с мъничко тъга, го питам дали баща му все пак е намерил някога някакво съкровище. Не, никога – отговаря ми той с най-убедителния си тон.

10 • Светът, създаден от Сатанаил

На стената на една църква в Ескус – днес Гиген, близо до Дунава – един надпис, вероятно отпреди единайсети век, приканва да прокълнем еретиците. Проклятието се отнася, естествено, за богомилите, към които Списъкът на цар Борил от 1211 г. изпраща поредица от анатеми. Богомилите, появили се в България в Х в. и разпространили се из целия Балкански полуостров чак до ХІV в. – бащи и братя на катарите и албигойците и жестоко избивани и горени на клада като тях – твърдят, че Бог е създал духовния и небесния свят, а Сатанаил, дяволът – земния, чувствения и привидния. Наследници на манихейския и гностичен дуализъм, който е бил дори официална религия в азиатската империя на уйгурите, и често бъркани със сродни ереси – павликяни и месалиани – богомилите обясняват неспирния триумф на злото и болката само с представата, че създателят на света е един перверзен бог. Сатанаил – падналият ангел, дори според някои синът Божи, по-голям и по-лош брат на Христос – е Космосъздателят, суровият и несправедлив господар на съзиданието, „икономът” на вселената, антагонист на добрия Бог до края на времената, или според най-радикалните дуалисти, вечно. Цялата реалност се подчинява на Сатанаил, да раждаш и увековечаваш живота, означава да изпълняваш заповедите му, както са правили Ной – съучастник на оцеляването на Злото, Моисей и пророците от Стария завет, книга на славата и насилието. Всеки владетел и могъщ човек в света е слуга на ада, Йерусалим е демоничен, свети Йоан Кръстител – когото иконите в криптата на Александър Невски показват с изправени коси, трептящи от злобно електричество, и с гневното изражение на човек, който се радва на обявени нещастия – също е пратеник на мрака.

Страданието и смъртта на съществата пречат да пратим в архивите на историята въпросите, които си поставяли богомилите – те питали на кого да вменят оскърблението, нанесено на живите. Бунтът срещу злото също е протест срещу несправедливостта. Богомилите дават глас на селските заробени плебеи и проповядват против социалната йерархия, против всички господари на земята. В два внушителни романа – Легенда за Сибин, Преславския княз от 1968 и Антихрист, публикуван две години по-късно, Емилиян Станев прави портрет на разбунената България на богомилите, рисувайки едно историческо платно, което е също и притча за въпросите и смута, които радикалната необходимост от истина разпалва у хората. Княз Сибин преживява не само политическите бури, предизвикани от ереста и от преследването му, но и противоречията на една душа, разкъсвана от смесицата от добро и зло, от съзидателни и разрушителни сили и от невъзможността да ги различава.

Великолепието на природата въздига съзнанието до едно религиозно чувство за вечност, но може би именно Сатанаил шумоли в тези дървета и диша в тези жизнени сили. Принципът на разрушението отрича най-висшето божествено съзидание, но дори това отрицание е нужно на процеса на съзиданието и на самия морален живот и затова то може да бъде добро и божествено, дори ако самата тази интуиция може на свой ред да бъде съблазън от Сатанаил, която въздига хората нависоко и им показва оттам колелото на света, така че доброто и злото да приличат на лостовете на движението и всичко да изглежда необходимо – и мъченичеството на еретиците, и ожесточението на онзи, който ги превръща в мъченици.

Емилиян Станев представя ужаса на човека, който забелязва тази смесица от истина и фалш във всички неща, в очите на смъртно ранения елен, в чувствеността, в аскетизма, в самия опит да разберем и приемем двусмислието. Объркаността се вихри в сърцата и сред масите от еретици, подпалва социални бунтове и поражда нови и противоположни ереси, тласкайки хората да търсят Бог както в чистотата, така и в низостта. Търсенето на абсолютната Истина изгаря всяка истина и парадоксално достига до равностойността и безразличието на всяко нещо, жаждата за чистота и нуждата да се освободиш от греха се изгубват в грохота на оргията. Животът, преследван в своята същност, отрича и преобръща непрекъснато всяко нейно лице в негова противоположност.

Станев се доближава до драмата на богомилите с ницшеанска чувствителност, която му позволява да пише и прекрасни разкази за животни. Християнската съвест иска да дешифрира мистерията на болката и вината в дъното на погледа на умиращия елен, разкъсвайки душата в това търсене без отговор. Повлечен в този вихър от въпроси, Сибин понякога изпитва носталгия по Тангра – сухото и безразлично божество на прабългарите – небето се извива над степта и над нещата такива, каквито са, без да тревожи душата и мисълта.

„Гнездата на ересите” са навсякъде, те растат и биват изскубвани и в Сърбия, Босна, Русия, и на запад, но България е нарицателно име за страна на еретиците, страната на „проклетите българи”. Китанка е поласкана от това и едновременно смутена. Тази голяма историческа роля на България, която дава на Европа толкова значими религиозни движения, подхожда на патриотизма ѝ, но не се съчетава с другата теза, според която „ние, българите, винаги сме били атеисти”.

11 • Библията на готите

Никопол. В този град на Дунава, днес сведен до село, султан Баязид Светкавицата унищожава в 1396 г. християнската армия, водена от крал Сигизмунд Унгарски. Тогавашните летописци и свидетелството на пътешественика Шилтбергер – баварския Марко Поло – изтъкват преди всичко презрителната елегантност, с която френската кавалерия – без да се интересува от стратегически планове – се хвърля с главата надолу и в стегнат ред в поражението. Десет века по-рано в провинция Никопол е настанена група готи, сред които е епископ Вулфила, чийто превод на Библията на готски поставя началото на германската литература. От тези брегове, по които не съществува никакво немско присъствие, тръгва по някакъв начин германизмът. Това е неговият поход на запад, който много векове по-късно отново ще се обърне на изток като река, която обръща течението си, за да се оттегли накрая на запад, връхлетяна от други епохални миграции.

12 • Русе

В Русе, пише Канети – всъщност за него Русчук – останалият свят се нарича Европа и когато някой отивал по Дунава до Виена, за него казвали, че отива в Европа. Но самият Русе – да си кажем истината – е Европа, той е една малка Виена, с охреното жълто на къщите на търговците от деветнайсети век, с просторните и аристократични паркове, с еклектизма на сградите в стил fin de siècle^[1], натежали от кариатиди и орнаменти и една късна неокласическа симетрия. Тук човек се чувства като у дома си, с фамилиарната, солидна и дейна атмосфера на Централна Европа, сред древния и колоритен търговски просперитет на речното пристанище и неясната внушителност на тежката индустрия. По улиците и площадите се срещат ъгълчета от Виена или Фиуме^[2], успокояващата еднаквост на дунавския стил.

В двайсетте години между двете световни войни Русе, „малкият Букурещ”, е най-богатият български град, в който е открита първата банка. Турският губернатор Мидхат паша го е обновил и модернизирал, като построил хотели и железница, разширявайки улиците и булевардите му по парижкия модел на барон Хаусман, с когото се запознал. Двете италианки, сестрите Елиас (баща им е прокурист на шапкарската фабрика Лазар & Co), родени в Русе в десетте години на двайсети век, помнят снеговете, високи колкото къщите, и летните бани на Дунава, турската сладкарница „Тетевен” и френското училище на мосьо и мадам Аструк, селяните, които носят сутрин чували с кисело мляко и риба от реката, студиото Photographie Parisienne на Карл Курциус, където хората ходели за училищни снимки, и стремежа да се прикрива богатството.

В края на деветнайсети век обаче градът не бил така предпазлив. Консули от разни европейски държави и търговци от най-различни нации оживявали вечерите, като нощта, в която известен гръцки търговец на зърно загубва на комар богатството си, неокласическия си палат близо до Дунава и жена си. На ъгъла на площад „9 септември” Окръжната спестовна каса показва една символична фасада на този алчен, хаотичен и надуто украсен свят – около вратите на старата банка изпъкват гигантски маски, една глава на сатир – един Молох на парите с дълги мустаци, преливащи във фризове стил либърти, която гледа косо с монголски и сладострастни очи. Много по-нависоко се издава напред една доста по-различна глава, едно достойно неизразително лице, обрамчено с лавър – вероятно основателят на банката, благородният баща на тези демони на финансите, поверени сега на покровителството на архангелите на държавата.

13 • Един гръмогласен музей

По време на последния период на турското робство в Русе пристигат патриоти и революционери, които се събират в Румъния, най-вече в Букурещ и Браила. Музеят на Баба Тонка, който гледа към Дунава, помни героичната и неуморима българка, която е душата на патриотичната конспирация, вдъхновителка на Революционния комитет, основан в Русе в 1871 г., и на въстанията от 1875 и 1876, удавени в кръв. Баба Тонка има навъсено лице и квадратна челюст, изражението ѝ е като на човек, удовлетворен, че е дал на родината си четирима сина – двама загинали и двама заточени – и заявява, че е готов да даде – както казвала тя – още четирима. В музея има портрет и на Мидхат паша, с фес, тъмна двуредна дреха и очила като на Кавур^[3]. Той е находчив човек, затънал до гуша в една невъзможна ситуация. Вижда ясно залеза и несправедливостта на отоманския режим, полага усилия да проведе реформи и да модернизира страната, но е решен да брани турските владения, които иска да преобрази, и преминава от реформите към бесилката. На брега на Дунава, в една жълта къща, украсена с черна дърворезба, живеела неговата фаворитка.

Музеят на Баба Тонка е гръмогласен. Иван Вазов, който в романа си Под игото прославя въстанието от 1876, има смелостта да го нарече „трагично безславно”, показвайки противоречията на революционното движение, неподготвеността на българския народ за освобождението в онзи момент. Точно затова Вазов, смятан днес за най-големия класик, е истински патриотичен писател, а неговият велик роман е истинска реалистична, трагична и понякога дори хумористична епопея на България и нейното възраждане.

14 • Графити в Иваново

На двайсет километра от Русе, в околностите на Иваново, непристъпни скали крият във високото една скална църква от ХІV в. Пещерата е изрисувана с гротескни цветове, тъмносини небеса и пейзажи като в живописта на Сиена, един бичуван Христос, който гледа спокоен и изправен. Фреските, съхранени в това орлово гнездо, което стои над вълшебен и диво спокоен пейзаж, носят една възхитителна красота. Тези рисунки, излезли от византийската школа в Търново – старата столица на българските царе – са израз на една друга култура, принудена да мълчи в продължение на пет века. Сега фреските не са заплашени от турците, а освен влагата ги заплашват надписите и подписите, надраскани по камъните от посетителите. Хулиганите, вманиачени да се увековечат, имат своите велики предшественици, например лорд Байрон, който осквернява с името си храма на Посейдон на нос Сунион. Въпреки това времето облагородява вандализма. Надписите, с които някои гърци и арменци през ХVІІІ в. повреждат едно вълшебно синьо небе, сега са обект на интерес и са под закрила почти наравно с това небе. Ако има нещо, което не мога да понасям – казвал Виктор Юго, когато присъствал на нещо особено глупаво или лошо – то е мисълта, че всичко това утре ще бъде история.

15 • Стълбът на щъркела

В едно село между Иваново и Русе един щъркел винаги си прави гнездото върху стълба за осветлението, без да мисли за риска и щетите, които може да нанесе. След като многократно и напразно го гонила, общината взела официално решение и забила един друг стълб специално за щъркела, който си я избира за временно жилище. България е и земята на това гостоприемство; тя не е известна само с прочутата си Розова долина, която разсейвала Молтке, когато обикалял да посещава крепости, но и с голямото внимание към животните и тяхната поезия.

16 • Домът на Канети

На улица „Славянска”12 в Русе, която се спуска стръмно към пристанището, до балкона от ковано желязо още стои един голям каменен монограм с едно С. Триетажната къща е била фирмата на дядото на Елиас Канети, а сега е магазин за мебели. В квартала на „шпаньолците” – които някога в Русе били много, предприемчиви и донякъде ексклузивни – все още могат да се видят ниските, обикновено едноетажни къщи, потопени в зеленина. Евреите се чувстват добре в България. В книгата си за Айхман Хана Аренд припомня как, когато нацистките съюзници принуждават правителството в София да сложи значки на евреите, българското население проявява жестове на симпатия към онези, които я носят, и изобщо се опитва да смекчи или попречи на антисемитските мерки.

В квартала е и къщата от детството на Канети. Директорът на градските музеи, Стоян Йорданов – любезен човек с интелект и ерудиция – ни води в тази къща на улица „Гурко”13, адрес, който в автобиографията си Канети старателно избягва да уточни. Улицата пред вратите е винаги „прашна и сънлива”, но дворът градина не е вече така просторен, а изпълнен с други постройки. До къщата на Канети и днес се стига по няколко стъпала отляво на двора. Сградата е разделена на малки апартаменти, в първия живее семейство Дакови, а в последната врата е госпожа Вълкова – стопанката на къщата – която ни пуска да влезем. Стаите са невероятно натъпкани с всякакви предмети, нахвърляни в насипно състояние – килими, капаци, кутии, куфари, огледала по столовете, книжни пликове, изкуствени цветя, чехли, хартии, тикви; по стените са налепени големи и напукани фотографии на кинозвезди – Марина Влади, младият Де Сика със завладяващата си усмивка.

Тук отваря очи за света един от великите писатели на двайсети век, един поет, който отгатва и представя с изключителна сила бленуването на епохата, което заслепява и изопачава идеята за света. Сред всички тези вехтории, в постоянната мистерия, вечно присъстваща във всяко пространство, изрязано в безформената вселена, нещо невъзвратимо се е изгубило. Детството на Канети също е изчезнало и кратката автобиография не може да го хване. Да изпратим една картичка на Канети в Цюрих, но знам, че няма да оцени това нахлуване във владенията му, в миналото му, този опит да намерим скривалището му. В автобиографията си, която вероятно е била определяща за присъждането на Нобеловата награда, Канети тръгва да търси самия себе си, автора на Заслепението. Нобеловата награда отличава двама писатели – онзи от едно време, който се крие, и този сега, който отново се появява. Първият е загадъчен и необикновен гений, вероятно изчезнал и недостъпен завинаги – писателят, който в 1935, на тридесет години публикува една от великите книги на века, единствената му велика книга, Заслепението, почти веднага изчезнала за три десетилетия от литературната сцена.

Тази невъзможна и бодлива книга, която не дава нищо и не се оставя да бъде асимилирана от културната институция, е гротескната притча за бленуването на интелекта, което разрушава живота, ужасният портрет на липсата на любов и заслепяването. Отхвърлянето му от страна на онази идеална средна точка, която е литературната република с нейната добронамерена историография, е очевиден феномен, то е отказът от радикалното, абсолютно и несмилаемо величие. Тази книга, която осветява като малко други книги нашия живот, остава задълго игнорирана и Канети понася това пренебрежение с твърдост, която в деликатната си скромност може би крие едно неоспоримо, почти арогантно съзнание за собствения му гений.

Авторът на Заслепението не би могъл да вземе сам Нобеловата награда, дори и с останалите си произведения. За да бъде приет той, вероятно е бил необходим един друг писател, онзи, който изскача на сцената трийсет години по-късно и придружава късмета на книгата му, преоткрита от славата, сякаш става дума за един закъснял късмет, и ръководейки прочита, интерпретацията, коментарите към нея – като че ли с десетилетия закъснение се преоткрива Процесът на Кафка и се появява самият Кафка, по-възрастен и учтив – да ни поведе през своите лабиринти.

Автобиографията му, която тръгва от детството в Русе, е това създаване на собствения му образ, това налагане на автокоментара; вместо да разказва една жива действителност, той я сковава в описанието. Канети иска да разкаже генезиса на Заслепението, но не казва наистина нищо за тази грандиозна книга, нито за нейния неописуем писател, който трябва да е бил на ръба на катастрофата и празнотата; той не изразява дори тишината и отсъствието на този автор, на това негово друго аз, черната дупка, която го е погълнала и чието призоваване би могло да породи друга велика книга, а смекчава ръбовете и намества нещата с властно примирителен тон, сякаш иска да увери, че в края на краищата всичко е наред. Така книгата му казва едновременно прекалено малко и прекалено много.

Мисля, че му е трудно да приеме тази оценка, спорна като всяка друга, разбира се, но която се ражда от любовта към него и от неговия урок по истина. Понякога Канети прилича на силните хора от книгите си, на онова тяхно желание да контролират живота, което той изследва и изобличава в Маси и власт. Всеки велик писател е връхлетяван от демоните, които той разголва, познава ги, понеже ги носи в себе си, изобличава тяхната мощ, тъй като и той рискува да бъде покорен от нея. Изглежда, че понякога той иска да държи в юмрук света, или поне собствения си образ, в непризнатото си желание единствен Канети да говори за Канети. Когато госпожа Грация Ара Елиас му пише, че и тя е родена и израсла в Русе и че помни семейство Канети, а също и доктор Менахемов, описан в автобиографията, Канети не отговаря. Сигурно е обезпокоен от мисълта, че някой друг може да си присвои правата върху образа на Русе, на доктора и на всичко онова, което той, тъй като е писал за него, вероятно смята за своя изключителна собственост.

На неговите писма – с които той някога ме допускаше с благородно великодушие в живота си и ми помагаше да вляза в моя живот – на цялата му личност и на неговото Заслепение дължа една съществена, градивна част от моята действителност. Моето приемане на автобиографията му може би му е било неприятно, но онзи, който се е учил от него да вижда хилядите лица на властта, е длъжен в негово име да устоява на тази власт, дори когато макар и за миг тя приема неговото лице. Докато госпожа Вълкова затваря вратата, гледам, най-вероятно за последен път в живота си, тези наблъскани с вещи стаи, в които е играло и растяло едно непознато дете, един поет, който се е учил на вяра, на съпротива срещу неприемливото оскърбление на смъртта.