„Хляб в джоба“ от Матей Вишниек. Режисьор Веселин Петров, сценография Михаела Добрева, композитор Георги Атанасов. Участват Боян Петров, Йордан Върбанов, Кирил Недков. Глас проф. д-р. Атанас Атанасов. Представлението на ДТ „Стефан Киров“ – Сливен гостува на сцената на Театрална работилница „Сфумато“ на 13 февруари.
Има едно питане, особено живо днес. Питането за абсурда, и то по такъв начин, че самото то става абсурдно. От него ти се завива свят. То ще дойде и всичко ще ти вземе и за да не му останеш чужд, всичко ще му дадеш. За наблюдателните непроследимият световъртеж не е от вчера, а е като ангел, слязъл от небето. Неговият ангелски абсурд е, че е забравил как да отлети. Такива ангели сякаш строят театрални сцени, рисуват декори, разиграват действие или са само глас в затъмнената зала. А публиката е почти ням свидетел на практики като „Хляб в джоба“.
Представлението по особен начин преосмисля хоризонтала и вертикала на сцената. С няколко дребни елемента границата между двете се размива. Особеното е във фокуса на действието – ту актьорите излизат отдолу нагоре, ту голяма част от вниманието им е приковано надолу – в дъното на един кладенец. В него стои животът. Струва ли си да бъде живян един живот е екзистенциално питане. Ала в дъното на кладенеца стои друг живот. И ако се прескача тежкият въпрос дали си струва, то остава другият – как той да бъде спасен, или казано в контекста на представлението, как да бъде изваден от кладенеца? Та за да бъде изваден оттам, първо трябва друг, също живот, да слезе долу. Ако този долу не иска да бъде изваден? Него така или иначе никой не го пита. Основното действие е диалогът между персонажите за именно онзи долу, когото никой не пита. От такъв разговор крачката, преминаваща през абсурда и стигаща до фантасмагорията, е малка, особено когато един от двамата потенциално трябва да слезе долу.
Кратката бележка само бегло подчертава виртуозната работа на сценографката Михаела Добрева, която организира разминаването между сценичния хоризонтал и вертикала. Цялата ситуация около живота долу и дебата за спасение отгоре, която е централното действие, е обградена от несигурността кое всъщност е горе и кое – долу. Дали кучето в кладенеца е заседнало и добре че му се спускат трохи хляб, или то всъщност спуска хляб. Подобно разминаване на горе и долу, на жертва и спасител, постигнато в този сценичен вид, няма как да се случи без режисьорската намеса.
Какво наистина се случва? Дали на дъното на кладенеца има куче и по-важното – дали то е живо? Някой от двамата персонажи ще поеме ли отговорността за неговия живот или смърт? Носи ли някой вина в така поставената ситуация? Може би да. Точно толкова, колкото и не. Логически отговор на подобни питания трудно може да бъде даден. Диалогът на сцената привидно се основава на логиката, но прекрачва към фантастичното, невероятното. Подобен е езикът на внушенията. На сцената те се постигат в преиграване на жестовете, тяхното натрапване, което е там, за да замести липсващия аргумент. Жестикулацията обратно на отмерения жест, промяната във височината на гласа трябва да постигнат зрелищен ефект и да добият въпреки комичността си измерение на достоверност. Драматургично елементите са заложени. Актьорската игра се движи жизнено по размитите граници на представената реалност. Естетическата формула, която сценография, музика и драматургия задават, се изоставя периодично в хода на нейното изпълнение. Вместо подобна илюзорна реалност да добие плътност в актьорската игра, тя се опира на леките препратки, клонящи към псевдокомичното, ироничните намеци към съвременната музикална сцена или към злободневната политическа (специално внимание тук трябва да се обърне на каскета).
При така поставената отговорност за живота се чудим да се смеем или неловко да се свиваме в залата. Последното става невъзможно, когато действието напуска сцената и се премества в театралната зала. Допълнително остава неясна границата дали това е естетически ход, или особен тип клоунада, театрално търсене в лицето на гледащата публика или поредното залитане към псевдокомичното. При взаимодействието единствено се преповтаря вече казаното на сцената, вместо например сред нея да се търсят въпросните „хиляди кладенци с хиляди кучета“, което е заложено като продължение от автора на пиесата.
„Хляб в джоба“ е представление отдушник на насъбралия се абсурд. Макар почти да се доближава до това да изрече с подходящи думи този език, действието се губи в комичните си жестикулации и преигравания за сметка на театралното и клони към по-леките форми на забавление. Остава да се чудим дали ангелът, слязъл в началото, ни е взел вече всичко, или сами сме му го дали, без да разберем. И в двата случая смразяващо действат думите, изречени с гласа на проф. д-р. Атанас Атанасов, че преди всичко да ни е взето, първо ще го дадем.
