Няма да става дума за химическия елемент, но цветовете му, свойствата му, както и етимологията – от немски „дух“, „джудже“, не са без връзка с книгата със стихотворения и поеми на младия (роден през 1983 г.) румънски поет Клаудиу Комартин. Въпреки че вече е бил у нас, по различни поводи, но все свързани с литература, въпреки че е представял тук и списанието, на което е главен редактор – „Поезис Интернационал“, не бих казала, че е известно име дори и сред по-ревностните почитатели на поезията. Или може би само за мен е съвсем нова среща.
Комартин има три издадени стихосбирки, като още първата – „Кукловодът и други безсъници“ (2003) печели наградата Михай Еминеску. Следват „Домашният цирк“ и „Сезон в Берчен“.
„Кобалт“ съдържа стихотворения и поеми, кратки лирически текстове в проза, въобще е книга, в която няма да „вървите“ в познати, още повече утъпкани жанрови пътеки. Това е първото, което прави впечатление – Комартин е много разнообразен, изключително свободен в изразяването си поет. Тази свобода, отказът да побереш смисъл в точно определена форма са важен вход към поезията му.
Ако очаквате да четете „жизнерадостна“ (тази дума не я обичам много, може би затова я употребявам тук, за да усиля и акцентирам върху обратното ѝ значение) или „светла“ – също обичано определение от някои критици – поезия.., няма да я намерите точно в книгата на Комартин. Но затова пък ще срещнете, дори и да не можем да кажем точно какво е тя, силна, красива поезия. В тези стихове човекът е все самотен. Понякога заради отишлата си „тя“, заради живота „без нея“, но не само, не само… Самотата в тази поезия е някак изначална, всевечна и всечовешка. Понякога тя се свързва с натрупаното безразличие, понякога е повече – тя е онова състояние, в което „стържем отчаянието с шпакла“. Безпосочни човеци с „уморени истории“ – такива можем да се разпознаем сред думите на Клаудиу Комартин.
Лирическият герой в тази поезия често е обсебен от демони. Дори понякога желае превъплъщението в дяволското. Когато проумеем причините, които водят до това – от сърцето, „клюмнало на една страна“, до тоталното безверие в идващото, в което „нощта е над всичко“, разбираме този герой, оправдаваме неговото обсесивно желание да изчезне, да го няма.
Има стръв, разбиване на плавността, улегналостта на езика, но има и една много, много тъжна красота в стиховете на този поет. Неслучайно няколко от тях са блусове – Monster, „Бистрица“, „Кортасар“. Много препратки, но и чисти признания, като посвещения – на няколко самоубили се поети. Краят е възможна свобода и желан изход.
Но не само заради личните загуби. Той е заради безверието в днешния ни век, в тоталната криза на човешкото, в лъжливите кумири и още по-лъжливите надежди.
И все пак този „тъмен“ прекрасен поет има свой остров. Такъв, какъвто ние също може би бихме избрали. Ако трябва. Поезията, този друг свят и друга възможност.
В блусовете винаги има и нещо светло. Дори и като тъга.
Кортасар Блус
Струваше ми се, че нещо ме дебне,
усещането, че животът би могъл да бъде идеалната случка,
когато музиката изпълва камините на кротките, на онези
с топлите длани,
чакахме смълчани до моста
(валеше майски дъжд),
можехме да протегнем ръка, нещо
(спасително),
две сини очи,
свенливи и кротки,
и онзи познат глас,
който ти нашепва:
Всичко изглежда толкова естествено.
Както винаги, когато не познаваш истината.
