Новото заглавие в поредицата „Християнска библиотека” на фондация „Комунитас” представя неизвестни на българския читател творби, белязали последния етап от християнското обръщане на писателя.
Н.В.Гогол, Духовна проза, изд. Комунитас, 2012, превод Таня Атанасова
Колебанията на литературоведа
Людмил Димитров
В историята на руската литература от ХІХ век случаят на Н. В. Гогол (1809-1852) е първият, в който автор, написал повечето си основни текстове, укрепили популярността му сред читателите и осигурили му място в националния канон, изживява духовен прелом и преминава на религиозни екзистенциални позиции. (След около четири десетилетия подобно преобразяване ще настъпи с един от най-големите писатели на човечеството изобщо – Лев Толстой.). Смея да твърдя, че решимостта на автора на „Нос“ да предприеме в търсене на изгубената си жива душа самостоятелно „ходене по мъките“, подражавайки на култовия образ в християнството и да синхронизира поклонничеството си с текстове, е добре премислен ход, постановка, целяща ритуално да оповести на света собствената си (Гоголева) поява, духовното си възкръсване в ново въплъщение – на учител, наставник, проповедник. В услуга на подобна цел авторът привлича месианския код, интерпретиран преди това периодично в текстовете му в по-припознаваем или в по-имплицитен вариант: от алегоричната мистериозност на Второто пришествие в казуса „Ревизор“ през безкрайната (незавършена) перспектива на Изхода в „Мъртви души“, до острастеното Просветление в лоното на Обетования град в „Рим“.
Людмил Димитров
Духовната проза на Гогол се отделя в самостоятелен корпус, създаден в късния, постхудожествен период от неговото творчество, между 1841-1842 г., когато написва откъса „Рим“, и 1848 г., когато се връща окончателно в Москва, година след излизането на „Избрани места от преписката с приятели“. Корпусът включва още текстовете, поместени в настоящото издание: „Размисли върху Божествената литургия“, „Авторска изповед“, авторските молитви и останалите фрагменти от съдържанието. Спецификата на тези творби е, че те в голямата си част са написани извън Русия и по същество са дистанцирана, утопична рефлексия към родната действителност. В известното си изследване „Майсторството на Гогол“ (1934) Андрей Бели, опитвайки се да обоснове творчеството на своя велик предходник като монолитна цялост, изрича афористично звучащата мисъл: „В първия си период Гогол ни плаши, а… е смешно, във втория ни разсмива, а… е страшно“ Под „първи период“ авторът има предвид повестите от сборника „Вечери в селцето край Диканка“ (1831-1832), а под „втори“ – „Мъртви души“ (1842). Въпреки подкупващото остроумие на съждението обаче трябва да признаем, че в претенциите му за всеобхватна формула, приложена към всички писмовни изяви на Гогол, то не издържа, най-малкото защото изключва „третия период“ – духовните съчинения, в които писателят, въвел огледалната метафора и абсурда в руската литература, вече нито плаши, нито разсмива; в тях той поучава: позиция неочаквана, несвойствена. Факт е, че рецепцията на „другия“, по-малко познат и необичаен Гогол, загърбил смеховото начало в художествения си светоглед, винаги е била проблематична. Но докато неговите съвременници оживено дебатират „за“ и по-често „против“ догматичните му постулати, атеистичното тоталитарно литературознание през ХХ век по правило премълчава религиозните му текстове или ги поднася комплицирано и лаконично, но задължително с краен негативизъм и порицание. На този фон символично показателна остава критическата реакция: написани вън от Русия, през почти целия ХХ век те стават обект на задълбочен аналитичен коментар отново в извънруското пространство, при това не само от представителите на емиграцията: К. Мочулски, В. Зенковски, В. Гипиус, В. Розанов, но и от западни литературоведи, философи и богослови. Парадоксът обаче е, че и днес – официално реабилитирани – те продължават да битуват в маргинализирана позиция, техният остойностяващ ги статус е все така неустановен. Коментират се в строго профилирани издания с ограничено разпространение или в тясно специализирани университетски курсове.
За разлика от благосклонните четения на алтернативните хуманитарни науки, литературоведът, изправен пред Гоголевия духовен опус, изпитва по-често съпротива, отколкото професионално изкушение. То поразително възпроизвежда реакцията на голяма част от първите му читатели, доказвайки, че те също са били – или са гледали на въпросните текстове като литератори. В този смисъл възприемателският подстъп към късната му проза остава двуизмерен: от една страна тя може да се чете адмириращо, от друга – подозрително. Първият подход е външен, праволинеен, предан на пряката дискурсна информация; вторият е недоверчив, проникнат от контекста, долавящ преднамерената манипулативност на посланието. Кой е по-малко подвеждащият и дали именно синтезът между тях е в състояние да изясни и примири крайностите в литературоведската им оценка, колебаещи се между „закъснял израз на детската му графомания“ (Набоков) и „по чудо възникнала, провиденциална книга“ (Мочулски), „програма за социално християнство“ (Г. Флоровски)?
Една от предпоставките за вътрешната нестабилност на писателя е, че Русия е най-голямото компактно пространство на каноничното православие, докато той произхожда от територия, буферно разпъната между руската ортодоксалност и полския католицизъм – антиномия, заложена и в самия му род. „Гогол – пише К. Мочулски, – произхожда от старинен малоруски род, изначално приел католицизма. Неговият прадядо, вече православен, е бил свещеник. Дядо му, Афанасий Демянович, е семинарист, користно похитил дъщерята на помешчика Лизогуб, Татяна Семьоновна, и получил нобилитация през 1788 г. В семейството на Лизогубови цари напрегната религиозност, наследствен мистицизъм“. А по думите на съвременния гоголевед П. В. Михед писателят не прави строго конфесионално разграничение между Църквите и когато, пребивавайки в чужбина, се разнасят слухове, че е приел католицизма, той чувства необходимост да се оправдае пред майка си: „Както нашата религия, така и католическата са абсолютно едно и също, поради което нямам никаква потребност да сменям едната с другата. И тази, и онази са истински. И двете признават вездесъщия наш Спасител, вездесъщата Божествена Мъдрост, дошла някога на нашата земя и изтърпяла крайно унижение на нея в името на това да възвиси колкото се може повече душата ни и да я изпрати на небето“. А след излизането на „Избрани места от преписката с приятели“, когато на свой ред проф. С. Шевирьов упреква Гогол в католицизъм, писателят му отговаря: „Що се отнася до католицизма, ще ти кажа, че аз стигнах до Христа по-скоро по протестантски, отколкото по католически път. Анализът на човешката душа по начин, по който не го правят други хора, стана причина да се срещна с Христос, изумен първо от неговата човешка мъдрост и нечувано дотогава познаване на душата, а едва след това се поклоних на божеството му. У мен няма екзалтираност, а по-скоро аритметика; без да се паля и да бързам аз просто събирам цифри и от само себе си се получават суми. Нищо не основавам на теория, тъй като нищо не чета, освен всевъзможни статистически документи за Русия, и своята вътрешна книга“. Не бива обаче да се пренебрегва любопитната подробност, че структурата на най-известното му произведение – „Мъртви души“ – е замислена според триделния композиционен модел на Дантевата „Божествена комедия“, включваща и чистилището, прието единствено в католическата доктрина и отречено от православната. А когато писателят чете втората част на романа пред духовния си изповедник, отец Матвей, той го съветва да не публикува главите, в които е изобразен свещеникът. Аргументите му са, че става дума за жив човек, когото всички с лекота ще разпознаят, и че към образа са добавени черти с католически оттенък, така че се е получил не съвсем православен свещеник.
Темата, разбира се, не се изчерпва с тези откъслечни и твърде популярни цитати и примери: тя е значително по-сложна и нееднозначна и продължава да разделя тълкувателите на духовния опус на Гогол – западните теолози виждат в подхода му към християнството апология на католическата идея, а източните му отдават значимото като ревностен защитник на православието.
