Начало Идеи Гледна точка Духоразпад
Гледна точка

Духоразпад

2252

Синкретичната идеология на Путин и неговия пророк Дугин отдавна са превърнали руското православие в свой идеологически инструмент.

„Докладите „алармират“ че нараства броят на младите хора в църквите. Комунистическата власт съвсем обяснимо възприема този факт като опит за съпротива. И тръгва да потушава бунта посвоему.“

Докладите, за които става дума, са на Комитета по църковните въпроси от 60-те години на миналия век. На тези забравени от повечето хора проблеми се натъкнах в последната книга на Тони Николов „Незабравена София“. В вея са събрани 20 удивително интересни истории от миналото на нашата столица, което ни се струва далечно, но като се замислим, не е чак толкова далечно, защото за част от него имаме лични спомени, за друга част са ни разказвали нашите родители или по-възрастни приятели, а голяма част от това минало присъства в нашето съвремие под една или друга форма. Защото съвремието винаги има корени и плодовете, които ражда, са такива, каквито са корените му.

В една от двайсетте истории се разказва за пожар в старинния храм „Света София“, който едва не го изпепелява. Група комсомолци чупят прозорците на храма и хвърлят вътре горящи факли. Става ясно, че злочинството всъщност е акция, подготвена като част от атеистичната борба на комунистическата власт. Свещениците са успели да загасят факлите и трагедията се е разминала.

Историята ме развълнува. Представях си онова мрачно време, нагнетено от лозунги за светло бъдеще. Днес ние знаем, че това е времето, когато репресивните органи на властта постепенно овладяват нашата църква. Поколенията се сменят, на мястото на починалите възрастни владици идват нови, а това вече става с изричното одобрение на властта в лицето на споменатия Комитет. Днес знаем технологията, похватите, процедурите за подобно „одобрение”. Вече са издадени много документални книги с автентични документи от архивите и то само запазената част от архивите. От тях можем да проследим детайлите на идеологическата дейност за овладяване на църквата. Днес можем да си съставим пълна картина за всичко, което се е случвало тогава. Документите показват, че храмът може и да е опазен от опожаряване, но църквата е била превзета отвътре.

Но по онова време не се е знаело нищо. Имало е подозрения и предположения, но те не можели да бъдат доказани. За обикновените християни църквата е била свята и божествена. Въпреки масираната атеистична пропаганда за много хора тя не изгубва своя ореол. За друга част от хората църквата е единствената незабранена институция в комунистическата държава, която не е задължена да изповядва комунистическата идеология. Именно за тези хора „алармират“ въпросните доклади. Въпреки всички усилия на властта, въпреки огромния репресивен апарат, с който тя разполага, въпреки разнообразния арсенал от средства храмовете продължавали да се пълнят с хора, в това число и младежи, които би трябвало да са възпитани в комунистическите идеи.

Моите лични спомени са как вечерта на Възкресение Христово по телевизията имаше по-особена програма. Тогава се пускаха най-интересните филми и концерти. Точно през тази вечер цензурата си затваряше едното око и можехме да гледаме неща, които през другото време бяха немислими. И въпреки това във великденската нощ храмовете бяха препълнени. Не си въобразявам, че всички са били водени от вярата. За много от младите хора това е било своеобразна атракция, нещо различно, нещо, което разчупва задължителния и скучен идеологически шаблон. За много от тях е било вид купон. Но въпреки това властта се дразнеше. Доказват го докладите, с които органите „алармират“, че положението е тревожно. Разказвали са ми, че в старанието си да препятстват посещението на храмовете, една година, някъде през 70-те, въпросният Комитет разпорежда великденското богослужение да не е в полунощ, както е вековната традиция, а в 4 часа през нощта. Естествено, храмовете били празни. Но вероятно е възникнал външнополитически въпрос, защото на следващата година прецедентът не се повторил. Властта много се стараеше да показва пред света, че у нас има пълна религиозна свобода.

Жестокото първо десетилетие от „народната власт“ е отминало. Кървавите репресии, отвличанията през нощта, изтезанията до смърт, разстрелите в глухи горички, погребенията в масови безименни гробове, десетките лагери с хиляди лагерници, обречени на изтощителен принудителен труд, хранени със „супа” от картофени обелки, затваряни в карцери и пребивани до смърт и още много форми на садистична жестокост са останали в миналото. През следващите години формите на принуда са смекчени, но тормозът не намалява. Неслучайно атеизмът през годините на социализма не е просто атеизъм, а официално се нарича „войнстващ“. Той е вписан не само в законите, в устава на комунистическата партия, но дори в живковската конституция. В по-кървави или в по-меки форми войнстващата атеистична политика на партията и на нейния репресивен апарат не са преставали нито за миг през целия 45-годишен период на „диктатурата на пролетариата“.

Естествено, възниква въпросът защо въпреки огромното старание, жестокия натиск и мащабния ресурс, комунистическата власт не успя да изкорени вярата от съзнанието на хората? Училище, вестници, радио и телевизия, манифестации, партийни, профсъюзни, отечественофронтовски и пр. събрания, конференции, културно-масови мероприятия, пионерски и комсомолски инициативи, цензура за всяка дума, дори ако оставим настрани тежките форми на репресии – всичко това беше в ръцете на огромния партиен апарат. Как да си обясним, че при наличието на всичко това успехите в изкореняването на религията бяха минимални? Това не са година-две, това е почти половин век. Формите на пропаганда се сменяха, но натискът никога не отслабваше. Накрая – нищо. Дори повече от нищо – още на първата Коледа след Десети ноември партийните другари се наредиха на първия ред в „Св. Александър Невски“ със запалени свещи в ръка, а телевизията показа кадрите, за да види целият народ, че войнстващите атеисти са осъзнали грешките си и вече са смирени християни.

Разбира се, хората посрещнаха този неловък пиар с насмешка. Не беше толкова трудно за разбиране – както борците срещу капитализма станаха капиталисти, по същия начин войнстващите атеисти станаха християни. Но тук е важно да отбележим, че станаха войнстващи християни.

През целия 45-годишен социалистически период за българина православното християнство не изгуби своя традиционен български характер, който се изразява в мекота, топлота, връзка с народния бит и народопсихологията, отхвърляне на крайни проявления на принуда и фанатизъм, отсъствие на ксенофобия и агресия, уважение към различната вяра. Остана си такова, каквото ни е завещано от нашите будители, от възрожденците, от борците за църковна независимост, от Иван Вазов и Рада Госпожина. Това са корените на българското православно християнство. Войнстващата борба на българските комунисти срещу вярата на българите претърпя пълно фиаско именно защото те не познаваха тези корени, както не познаваха и същината на вярата.

Но да не се заблуждаваме – мнозина се поддадоха. Атеистичните агитатори бяха на щат. Имаше доста професори по атеизъм. Имаше дружество „Георги Кирков“, чийто щат също не беше малък. Какво стана с целия този апарат? Най-лесната трансформация – повечето станаха войнстващи християни.

Какво се случи през следващите години? След като тези хора навлязоха в църквата, те я заразиха със своя войнстващ дух. По стар рефлекс го копираха от руското православие, което си приписва месианистичната мисия да брани чистотата на вярата и да спасява света, което вижда навред около себе си врагове, срещу които трябва да воюва, ереси, еретици и отстъпници, които трябва да изобличава и да громи, да брани православието, като се бори срещу целия свят. С две думи – да води идеологическата борба срещу идеологическия враг.

Синкретичната идеология на Путин и неговия пророк Дугин отдавна са превърнали руското православие в свой идеологически инструмент. Русификацията на българското православие се просмуква едновременно с русификацията на българското общество. Така през последните двайсетина години наблюдаваме значителни успехи в посоката, в която някогашните комунисти и чекисти се провалиха.

Когато идеологията вземе връх, православието се превръща в православизъм. Войнстващият православизъм на някого може да му изглежда свят и праведен, но на мен ми се струва, че е духоразпад.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора