Българската скулптура може да се похвали с две произведения, носещи името „Дух и материя“: едното е на Андрей Николов от 1924 г. (датировката е с колебания), другото – на Александър Дяков от 1965 г. Двете статуи са много различни, макар да няма съмнение, че по-късната е реплика на по-ранната. Но реплика, която не я повтаря, а дискутира с нея; дори бих казал, че ѝ опонира. Фигурата на Андрей Николов е олицетворение на красотата и устрема: изобразено е красиво голо тяло на млада жена до кръста, която е извила силно главата си назад, очите ѝ са притворени, а торсът излиза от груб мраморен блок, сякаш се излюпва от него. При Александър Дяков е съвсем иначе: еднокрака бронзова фигура, почти уродлива, подпряна на патерици. Също гола, с неустановен пол; единственото, което я сродява с тази на Андрей Николов, е изправената глава, обаче не със затворени, а с широко отворени очи. Посланията също се разминават: ако за Андрей Николов духът – колкото и възвишен да е, колкото и красив да е, все е свързан с материята, със земята, със скалата и камъка – не е възможно да се измъкне от тях, колкото и да се старае, да се възмогва и превъзмогва, то за Александър Дяков той, духът, може да бъде открит дори и в най-уродливото, най-изчанченото, най-изтормозеното тяло. При първия случай изводът е, че „Дух и материя“ е апотеоз на материя; вторият, вярно, грозен е образът, но пък въздига духа.

Във външния вид на двете статуи обаче един тривиален делничен прочит вероятно би открил нещо друго – изображение на българската политика. Някога тя може и да е била красива, но сега е точно като фигурата на Александър Дянков неугледна; следователно нещо трябва да се направи, за да не бъде толкова отблъскваща. И е твърде възможно някакво дълбинно подсъзнателно основание (мотивация) – извън параметрите на популярността, да играе на тази струна (или на тази мрежа, бива я и тази метафора), за да се напълнят листите с толкова спортисти. Защото спортистът не може да бъде физически нездрав, дори да се състезава на параолимпийски игри. Тялото му е мускулесто, материята му е изваяна, снагата му е тополова, както се пее в народните песни. В отговор на неприветния изглед на българската политика се изпречват множество имена на хора стройни, изящни, шлифовани, сръчни и похватни. Бегачи и скачачи. Уметни бегачи и скачачи. Всички те само с начина, по който изглеждат, вече задават възможността уродливата българска политика да бъде поправена – от двойкаджийка да се превърне в отличничка. Сравнете само вида, който представя пред нас волейболистът Владимир Николов, с този на олигарха Делян Пеевски (Прасето, Дебелия) – кого ще харесате повече, на кого ще доверите гласа си? Струва ми се, че отговорът се разбира от само себе си. Тялото като гаранция за справедливост и добро управление…

Тялото, не умът, материята, не духът. Тук вече изскача друга разлика с едно отминало време на очаквани и жадувани промени, времето след 1989 година. Тогава в листите на партиите също имаше популярни имена, само че не на спортисти, а на музиканти, писатели, учени: Кирил Маричков, Йордан Радичков, Валери Петров, Анжел Вагенщайн, Благовест Сендов, Михаил Неделчев, Едвин Сугарев, Елка Константинова, Димитър Луджев… Мнозина от тях скоро осъзнаха, че не им е мястото в парламента и го напуснаха набързо, като всеки от тях продължи успешно творческата си кариера. Йордан Радичков написа например „Малки жабешки истории“, които по мъдрост и остроумие не отстъпват по нищо на „Ние, врабчетата“. Кирил Маричков създаде великолепни песни, сред които и „Моят свят“ – прекрасното парче към филма „Дунав мост“. Анжел Вагенщайн пък с романите си стана един от първите български писатели с международно признание, спечелвайки Европейската литературна награда на името на Жан Моне за трилогията си за еврейските скърби и страдания през Втората световна война („Петокнижие Исааково”, „Далеч от Толедо”, „Сбогом, Шанхай”). Други от своя страна (пре)откриха себе си, след като политиката ги прокуди от пределите си: Михаил Неделчев създаде едни от най-проникновените си текстове върху историята на българската литература, Димитър Луджев се превърна в най-добрия обстоен и съвестен изследвач на промените през 90-те години на миналия век, а Едвин Сугарев публикува великолепни книги с поезия, фрагменти, есета и литературни изследвания… Всички тези хора на духа намериха място в тогавашните партийни листи не заради друго, а заради ума си, интелекта си, творческите си постижения, докато днес спортистите в листите сочат друго преклонение – пред материята, тялото, физиката. И пред точните и измерими постижения: скочила си 209 см, украинката Ярослава Могучих скочи 210 см – не може да има тук никакво съмнение, един сантиметър си е един сантиметър, няма мърдане. Докато кой и как ще каже и ще съизмери с грамчета и метърчета писателското майсторства на Радичков с това на Вагенщайн, хуманитарните приноси на Неделчев с тези на Луджев? Днешното време сякаш – тъй като вече не признава авторитети (или поне не такива, при които стойностите са размити от някакви неясни художества), иска точни скали и матрици за достойнство – видими, ясни и неоспорими. Имаш олимпийско злато – голяма работа си, никакъв спор не пораждаш, нито мнителност; номиниран си за „Букър“ – а-а-а, ама той, тоя роман, май не е баш както трябва, взех го, четох го, нещо не ми се връзва с вкусовете и критериите, изнасилена работа. Това е типично българска нагласа, отколешна: нашият народ е казал „Око да види, ръка да пипне“, пак той се доверява с цялото си сърце на Лафонтен: „По-добре врабче в ръката, отколкото орел в небесата“. Иначе изречено, българинът залага на сигурното, а какво по-сигурно от един шампион? Нищо, комай…

Зад измеримите спортни постижения се потулва още една необходимост (потребност), толкова ценена и за жалост, не твърде разпространена из нашите земи – дисциплината и самодисциплината. Балканите се славят като разхайтена културна и манталитетна територия, където „законът е врата у поле“, а шуробаджанащината надмогва всякакви формални нормативи и гласувани законодателства. В спорта обаче такива хитринки не минават: там трябва да си напълно отдаден на това, което правиш, да го следваш със сляпа страст и с безброй лишения. Неслучайно един от най-честите рефрени в монолозите и диалозите на елитните спортисти са тъкмо изпитанията и усилията, както и аскетизмът, които трябва да проявяват непрестанно, за да поддържат формата си и да побеждават съперниците си. Казано по друг начин, в нашето разгащено общество, където всеки прави каквото си иска, а прокуратурата като че ли най-много, имаме нужда от дисциплина и от дисциплинирани хора, които да преместят функционирането на социума на други основи, много по-стриктни и легитимни. Към всичко това прибавяме и усета за йерархия: в колективните спортове неслучайно има позиция „капитан“, а в индивидуалните треньорът е нещо като Господ за състезателя – последният го гледа в очите и лови всяка фраза от устата му. Голямата колизия във федерацията по борба например, която се разгаря напоследък все по-ожесточено, е именно по повод треньорите – състезателите искат да се подготвят заедно с тях и плътно до тях, докато ръководството настоява за централна обезпеченост, когато отделните треньори няма да имат думата (или поне тя няма да е толкова решаваща). Твърде е възможно отново на интуитивно равнище да се усеща нуждата от добре подредено и йерархизирано общество (едва ли е случайно, че най-много спортисти има в листите на бившия военен), в което всеки си знае мястото и единоначалието е водещ принцип. В България, разбира се, лидерските партии не са ново явление, напротив, но при прогресистите това е сякаш най-интензивно проявено. И то е, което те негласно като бъдеща промяна ни обещават – един нов и почти непознат обществен дух на йерархия и дисциплина. Дух, който по парадоксален начин е повече физически и материален. Затова редът на заглавието „Дух и материя“ в случая  трябва да се промени, непременно да се промени: не дух и материя, а материя и дух. Материята е на първо място, не духът, изобщо не духът…

Наскоро някой някъде някак се оплакваше, че сега сме били живели в бездуховно време. Аз бих го допълнил – каквото времето, такива и изборите…