„Духът е по-силен от материята, но не защото е могъщ. Той е способен да преодолее дори чудовищно осакатяване на тялото с кротката сила на красотата, която блика от неговата божествена същност“. Скулпторът Александър Дяков почина на 86-годишна възраст. 

Документалният филм, посветен на скулптора Александър Дяков, носи името на една от най-известните му творби – „Дух и материя“ (1965). С тази кинолента режисьорът Михаил Венков прави опит да разкрие неповторимата личност на един от най-талантливите скулптори на България. Определян често като чешит, бунтар и непукист“, Сашо Дяков е преди всичко „нетрадиционният скулптор“ на едно канонично време. Роден е на 28 май 1932 г. в София. Баща му, Цветан Дяков, е възпитаник и доктор на Бюкселския университет. Като народен представител преди 9-ти септември 1944 г. подкрепя приемането на Закон за защита на българските евреи. След 9-и е осъден от Народния съд, а семейството му е интернирано. Още 13-годишен Сашо Дяков започва да тренира бокс в „Славия“. Това е неговият бунт срещу системата. Напредва бързо и няколко години е шампион на страната. През 1958 г. завършва „Скулптура“ в Националната художествена академия в класа на Михаил Кац. Печели първа награда от Националната младежка изложба (1962 г.) с „Права фигура“ (Зидарчето). Губят се следите на много негови творби – „Септември“, „Колесницата“, „Минута преди разстрела“ (3-метровата бронзова фигура, посветена на Йорданка Чанкова, изчезва от пилона в деня на монтирането)… Има куп нереализирани проекти. „Другите скулптори показват дела, аз – снимки“, коментира Дяков при откриването на юбилейната му изложба в галерия „Райко Алексиев“ преди четири години.

Режисьорът Михаил Венков пред Портал Култура

Как решихте да направите филм за Александър Дяков – една толкова пренебрегвана и почти непозната фигура в българското изкуство?

Познавам Сашо Дяков от началото на 80-те. Преди години бях правил филм за Илия Бешков и Сашо Дяков ме посъветва кои произведения на Бешков да включа в него. През 2006 г. направих филм за Трибрат, този особен знак на Александър Дяков, който символизира обединението на трите най-големи монотеистични религии. Тогава предстоеше обсъждане в Общинския съвет в Пловдив тази скулптура да бъде издигната на Джендем тепе. Филмът имаше публицистична насоченост, искахме да спечелим общественото мнение за тази кауза. После се оказа, че хълмът е природна забележителност и там не може да се издигне нищо. Трибрат е гражданско послание към представителите на трите монотеистични религии за толерантност и разбирателство. Нищо повече. Сашо Дяков не е искал да прави нова религия. В процеса на работа се оказа, че тази идея се възприема много трудно от ортодоксалните представители на трите религии.

Известно време след това започнах работата по „Дух и материя“. За съжаление много от нещата, които снимахме, останаха извън филма. В началото на филма Сашо казва, че има свое кредо в живота, нещо, в което е възпитаван още от люлчина възраст: „Духът гради битието“. В същото време той е известен в артистичните среди с бохемския си начин на живот, със своите прословути истории и „номера“. През 50-те и 60-те години е било страхотна чест да седиш на една маса с Александър Дяков. Беше много лесно да се подхлъзнем по тази плоскост и да направим един забавен филм, фокусирайки се върху неговите прословути истории –  филм, който развеселява и създава добро настроение.

Има една история например със Ст. Ц. Даскалов[1]. Не я вкарах във филма, защото ако бяхме тръгнали по тази линия, щяхме да останем само в полето на забавното и анекдотичното. А всички го знаят като такъв – човек със страхотно въображение, който измисля най-различни истории и съчинява всякакви сюжети буквално за секунди.

Искам да отдам дължимото на двамата сценаристи на филма – Невелина Попова и Григор Григоров. Много харесах идеята за гълъба, която бе на Григор Григоров. Негов бе и изразът талантлива немирност, който също страшно ми хареса. Трябва да отдадем заслуженото и на съпругата на Дяков – Таня, която организира изложбата по повод неговата 80-годишнина през 2012 г. Изложба не със скулптури, а с постери, но както казва и Рангел Вълчанов във филма – точно с това тя е интересна и се възприема като една от странностите на Сашо.

Да, това е може би най-нереализираният български творец.

А неговите творби носят страхотно послание. Красимир Илиев показа в изложбата „Форми на съпротива“ две негови творби – Дух и материя и Корозия. Да направиш такова произведение през 1965 г. – корозия на идеалите – за това се иска страхотна смелост и свобода на духа! Сашо Дяков е въплъщение на свободния човек – и в живота, и сред приятели, и сред роднини, и може би най-вече в творчеството. Да се изправиш в онези години – 1967-1968 г. – пред висши функционери на БКП и да кажеш, че страната е пренаселена с паметници на омразата и насилието, с паметници на българи, убити от българи, и на българи, убиващи българи, че сеем черно семе в душите на хората и черна жътва ще жънат децата и внуците ни – за това се иска голяма смелост. Във филма  Светлин Русев разказва, че всеки път на общи събрания треперели да не би Сашо Дяков да се изправи и да вземе думата. Около него имало много приятели, особено на маса или вкъщи, но на мероприятията на Съюза на художниците никой не смеел да разговаря с него, страхували се.

Между другото, трябва да възприемаме като абсолютна мистерия факта, че Сашо Дяков е жив. Поне три пъти са издавани заповеди за неговото физическо ликвидиране. В годините след 1944 г. му помага генерал Стойчев. Бащата на Сашо, Цветан Дяков, бил съден от Народния съд и семейството било интернирано. Тъй като Сашо вече се боксирал, ген. Стойчев помогнал семейството да се върне в София.

Веднага след промените – към 1992-1993 г. – Сашо отива веднъж в кафенето на архитектите заедно с един от своите приятели – Димитър Бойков-Хесапа. Дяков е известен с това, че често захапвал представителите на властта. Един такъв седял съвсем сам на съседна маса. Сашо имал отрицателно отношение към него и неведнъж го заяждал с язвителен тон. Тогава обаче Димитър Бойков му казал: „Знаеш ли, че този, който седи сега сам на масата, те е спасявал три пъти“. Става дума за един от видните комунисти, срещу когото Дяков бил особено язвителен. Тогава той станал, отишъл при него, извинил му се за всичко и му благодарил, задето го е защитавал. А онзи казал: „Абе, Сашо, направи добро и го хвърли зад гърба си“.

Така че Дяков е бил спасяван неведнъж от комунисти. Спасявал го е например Любомир Шарланджиев. В киноцентъра имало някакъв наблюдател, който ходел по разни художествени съвети, а всъщност работел за Държавна сигурност. Един ден той споменал пред Шарланджиев: „Днес ще ликвидираме една гад“. Любомир Шарланджиев попитал: „За кого говориш?“, а онзи му казал, че става дума за Александър Дяков. А Любомир Шарланджиев бе много добър човек, дори е направил филма „Най-добрият човек, когото познавам“. И тъй като бил от комунистическо семейство, се ползвал с доверието на властта. Той включил веднага за какво става дума, скочил в колата и когато стигнал до дома на Сашо, видял как го водят към джипката. Благодарение на Шарланджиев Дяков бил освободен. Ясно е, че при други обстоятелства той би имал тъжната и трагична съдба на Сашо Сладура

Много исках във филма да влезе епизод със заповедите за ликвидация и преследването, но Сашо категорично отказа. Трябваше да се съобразя с неговата воля.

А досието му – дали е запазено?

Унищожено е. Убеден съм, че досието му е било томове. Самият Сашо Дяков ми е казвал, че когато отишъл да види досието си, открил там съвсем малко неща за ученическите си години и нищо друго. Възможно ли е това за един от най-големите волнодумци?

Сещам се за един случай в Москва през 1951 или 1952 г. На предолимпийски турнир по бокс били поканени отборите на социалистическите страни, а Сашо бил включен в нашия отбор. Вечерта имало някакъв банкет и всеки отбор трябвало да изпее някаква своя песен. Водачът на българската група, който бил политическо лице, вдигнал ръце и казал: „Сега ние ще изпеем една родна съветска песен“, а Сашо Дяков го прекъснал и извикал: „Копелета, ние сме българи“ и започнал да пее някаква страшно нецензурна песен. Да направиш такова нещо, означава не просто в София да те чака джипката на летището, а още в Москва да те вземат и да те откарат в Сибир. Просто няма друг начин. Така че явно Сашо Дяков го е пазил Светият Дух. Само след няколко дни той ще навърши 84 години (2016 г., когато е взето интервюто, б.р.) и е цяло чудо, че е все още жив. Изказвам специална благодарност на Портал Култура, че се сетихте да го поздравите за рождения му ден.

Да не пропуснем връзката на Александър Дяков с киното. Той е работил много в българското кино, не само като актьор във филма на Рангел Вълчанов „С любов и нежност“.

В началото на своята кариера Сашо Дяков е художник-постановчик в редица филми. През 1962 г. е втори художник на филма на Любомир Шарланджиев „Хроника на чувствата“. Сценарист на този филм е Тодор Монов. Следва „Веригата“ – отново на Шарланджиев, със сценарист Анжел Вагенщайн – на който Сашо е  художник-постановчик. През 1965 г. е художник-постановчик, заедно с Виолета Йовчева, на „Вълчицата“ на Рангел Вълчанов, а през 1976 г. работи за „Спомен за близначката“ на Любомир Шарланджиев по сценарий на Константин Павлов. През 1978 г. изпълнява главната роля в „С любов и нежност“ на режисьора Рангел Вълчанов по сценарий на Валери Петров. След това прекъсва работата си за киното, защото си дава сметка, че това му пречи да работи като скулптор.

Колко са реализираните му творби като скулптор?

Фигурата „Боксьор“, която е от 1958 г., се намира в Пловдив. Има и една друга фигура на боксьор, който е седнал и очаква старта на състезанието. Много силна творба, с невероятен вътрешен заряд, по лицето на боксьора четеш, че той жадува да влезе не в бой, а в благородно съревнование. За съжаление обаче тази работа не е запазена. Има я само на снимка.

„Зидарчето“ е от 1962 г. Тогава Сашо участва заедно със Светлин Русев в първата изложба на софийските млади художници. Аз неслучайно включих във филма Светлин Русев и Георги Чапкънов, двама изключително реализирани творци за разлика от Александър Дяков. Доскоро „Зидарчето“ беше в Музея за социалистическо изкуство, сега вече е в „Квадрат 500“.

„Септември“ представлява две фигури – майка и син. Усещаш мъката и трагизма на майката само от начина, по който се е прегънала фигурата, без да виждаш лицето ѝ.

Добре, че преди време шефът на Софийската градска художествена галерия Атанас Нейков решава да направи постоянна експозиция с 5-6 творби на Сашо Дяков. Благодарение на това са запазени „Корозия“, „Юмрукът“, „Тузлука“ и „Дух и материя“.

Паметникът „На падналите за свободата“ е в Бургас. Срещу него също е имало страхотна борба, във филма Сашо Дяков казва, че са го принудили да сложи веригите, докато той е искал фигурата да бъде максимално изчистена, да няма вериги, защото асоциацията е с множество подобни творби в стилистиката на соцреализма.

Искам да ви разкажа още нещо. През 1986 г. Сашо Дяков е поканен на пленер в Австралия. Там той прави един огромна фигура – камък, от слънчевата страна на който има две длани с издължени пръсти, а откъм сенчестата му страна – клинове, забити в камъка. По време на престоя му там е поканен от австралийския министър на културата. Сашо му предлага няколко страхотни идеи – например за един от големите мостове в Сидни, който да бъде направен във формата на летяща пеперуда. Министърът на културата му предлага да остане да работи в Австралия. Защо Сашо не остава? Защото получава съобщение, че ако не се прибере в България, семейството му ще има проблеми. Тогава зарязва всичко и се прибира в България.

Ще кажа няколко думи и за проекта му за паметника на Съветската армия. За съжаление този проект няма как да бъде осъществен, трябва да сме реалисти. Но ако беше възможно, съм убеден, че тази благославяща десница щеше да се превърне в символ не само на София, не само на България, но дори на Балканите и Европа. Преди години ходих при историка проф. Георги Бакалов, той, като видя благославящата десница, направо се смая: „За пръв виждам – казва – с материални средства да бъде постигнат безплътния, възкръсналия Христос“. И действително – с тези арки, с това въздушно пространство, което подчертава идеята. Във филма направих интервюта с противници на неговата идея за паметника на Съветската армия. Те казват: „Това е градско пространство, нека всеки е свободен да твори, както иска, ние сме за свободата“. Това са представители на новото поколение. Ако говорим обаче за истинска обществена, гражданска и духовна позиция, за позицията на свободния човек, за мен лично благославящата Божия десница е най-силна, тъкмо тя е олицетворение на свободата. За съжаление това не се разбира. За мен Сашо Дяков е олицетворение на свободния човек, чувствам се щастлив, че съм имал възможността да го познавам, да се докосна до него. И сега тези пространства на свобода се заменят с една псевдосвобода, с една претенция за свобода, която всъщност носи дух на ограниченост. Имам такова чувство.

Искам да разкажа още една история от живота на Сашо Дяков. Навремето той е учил две години във Френския католически колеж в София. Там също е проявил типичните за него независимост и свободолюбие. По време на някакъв час изразил несъгласие с наложените правила. Отецът му казал: „За утре искам да препишете това правило 200 пъти“. Сашо го преписал, идва на другия ден, дава домашното и пак повтаря: „Не съм съгласен с това правило“. Отецът му налага ново наказание: „За утре искам да го препишете 300 пъти“. Сашо Дяков пак го преписва. И така до 500 пъти. И всеки път: „Не съм съгласен с това правило“. Това е свободният дух.

Михаил Венков е кинооператор и режисьор. Роден е в София през 1947 г. През 1975 г. завършва операторско майсторство във ВГИК. От 1975 до 1992 г. работи като оператор и режисьор в СИФ „Бояна“ и СТФ „Екран“. Режисьорският му дебют в документалното кино е с филма „Срещи с Петър Димков“ (1981 г.), за който получава награди на кинофестивала за неигрално кино „Златен Ритон“. Филмът му „Дух и материя“ е посветен на скулптора Александър Дяков и носи името на една от най-известните му творби – „Дух и материя“ от 1965 г.

Случаят Александър Дяков

Жури на изложбата на софийските художници (1965).

Обсъждане на Дух и материя:

Иван Мандов (скулптор): … Аз мисля, че тук тази работа нито въздейства така положително на зрителя, нито има нещо естетично. Това е направо грозна работа, така както говорим за грозното в изкуството. …

Васил Захариев: … Тази работа – „Дух и материя”, както се изрази някой, буди известни емоции. Аз не се съмнявам в дълбоката размисъл на автора на тази творба. Той има една концепция и търси един език, един начин да сподели с нас тази концепция. Концепцията е приемлива, обаче средствата, с които иска да я изрази, не са средства на изобразителното изкуство и не са убедителни средства. Тази работа потиска. …Така че според мене тази творба няма да бъде плюс за изложбата.

Симеон Венов: Имам предложение. Понеже днес говорихме твърде много и вече сме уморени,нека оставим творбата за второ разглеждане, понеже предполагам, че тук също ще има разговор, ще се изкажат болшинството и тогава спокойно ще се прецени.

Председателят Дечко Узунов: Аз доколкото разбирам неговата мисъл е тази: въпреки че тозичовек е инвалид, духът му е бодър.

С. Венов: Нека при второто разглеждане поговорим повече.

Д. Узунов: Аз се присъединявам към това предложение. Има ли други предложения – Няма. Остава за второ разглеждане.

Второ разглеждане.

Д. Узунов: Кой иска да защити тази работа? Тук има една по-особена работа. Ако обичате да я изясните. „Дух и материя”. Доколкото разбрахме вчера, на този инвалид, този убит физически от живота човек, духът му е устремен и е в противоречие със смазаната му физика. Духът му е бодър, а физиката му е унищожена. Доколкото разбирам това е темата, която е вълнувала този автор. Сега моля скулпторите, които желаят, да защитят тази работа. Разбира се и други членове на журито… Има ли някой, който да защити тази работа?

С. Венов: Аз искам да я защитя. Първото нещо, което ми прави впечатление, когато видя тази работа, е тази непривичност на начина, по който Сашо Дяков е изразил своята мисъл. Той взема един инвалид, един човек, който като организъм, като тяло, като физика е много грозен, а той иска да подчертае, че същността на този човек е много хубава, че двете неща не винаги имат нещо общо помежду си. Това, което ми прави най-силно впечатление в работата, е, че тук при подхода и при резултата на Александър Дяков липсва всякакъв маниеризъм, няма нищо външно и случайно в нея. Той действително е имал страшно силна вътрешна нужда да направи тази работа. …

Той съумява да събуди у мене всъщност едни много светли и топли мисли, когато се вглеждам дълго време в тази работа, въпреки че той си служи с едни външни форми, които на пръв поглед никога не биха могли да предадат това нещо.

Аз мисля, че той си е поставил една невероятно трудна задача, просто страшно мъчно е да се направи това и мисля, че има значителни постижения в тази работа. …

Георги Ковачев: …Ние сме изправени пред творбата на Александър Дяков, който чрез едно толкова осакатено, толкова, как да кажа, тяло, което с толкова усилие трябва да остане за да просъществува, една идея за усилието на немощния физически човек, да се осъществи на този свят, да продължи да гледа жизнерадостно на него, според мен е много умело пресъздадена и много добре постигната. …

Аз смятам, че ако ние покажем тази работа на зрителите, ние ще им дадем възможност да изработят едно ново отношение не само към скулптурната форма, но и едно ново отношение, едно ново виждане по самата душевна същност на тези осакатени хора от катаклизмите, които минаха над света.

Найден Петков: В подкрепа на това, което казаха Симеон Венов и Георги Ковачев, аз искам с две думи да изразя моето отношение към работата.

В началото имаше нещо смущаващо, когато я видях за първи път. Обаче колкото повече се връщам към нея, колкото повече гледам работата, толкова повече ме респектира и то с един положителен респект. Тази творба събуди в мен някакво вълнение. Това вълнение зрее у мен и аз се връщам към творбата непрекъснато все повече обогатен и откривам все повече достойнства и качества.

Вече съм категоричен за себе си да гласувам „за” работата.

Борис Иванов: Другари, тук имаме един много особен случай. Ние винаги подхождаме към една творба с едно естетическо отношение, което е естествено да търсим красотата повече изявена чрез външна форма. Да се радваме на нея и да я приемаме. Но тук имаме друг случай.

Сашо Дяков съвсем съзнателно взема нещо, което е точно в разрез на това. Той взема един осакатен човек и не случайно пише в бележката си, че тук той дава едно друго схващане, друго отношение и тълкувание на човека при известни обстоятелства в живота, съвсем различно от това, което даде в своята работа – вие я знаете – Андрей Николов – „Дух и материя”. Там е една млада красива жена с хубави форми, хубав бюст, шия, глава, в една романтична мечтателна поза… Но Сашо Дяков иска да каже: това е само едната страна от живота. Има една красота, има един дух на човека и една човечност, която той иска да види съвсем в противоположна посока… Питам аз сега какво ви смущава? Защо няма да приемем тази работа?

От какво се боим? Дали за това, че зрителят ще каже: „Защо ни го поднасяте това?” Поднасяме ви го, за да знаете, че дух и материя има не само във външно облагодетелствувания от обстоятелствата и живота човек, но и човек, който е обратното – осакатен от живота и е намерил сили в себе си да живее…

Атанас Нейков: Когато видях тази скулптура, аз се усмихнах. Почувствах в себе си истинска творческа завист. Тази скулптура на Дяков ме развълнува дълбоко. За мен тя е истинско творческо откровение. Кое ме развълнува? Развълнува ме това, че той е стигнал и е решил според мене една много сериозна задача. Аз не виждам недъга и анатомията на човека. Той е стигнал според мене до едно голямо обобщение – че човек през каквито и нещастия да мине, когато той е светъл и чист в своите идеали, той остава винаги силен. Това за мене е едно истински постижение не само за нашата скулптура, а едно постижение за нашето изкуство… Според мен невлизането на тази работа в изложбата би било недостатък не на изложбата, а на журирането. Повече нищо не бих могъл да кажа.

Д. Узунов: Кой от другарите скулптори иска думата?

Алексиев (скулптор): … Аз виждам тук една безпереспективност. Това нещо бих го приел преди Девети септември, но сега не бих го приел в нашата изложба.

Мандов: Другари, аз мисля, че някои наши колеги, особено Ковачев, пък и други, които се изказаха, погрешно смятат, че ние тази работа по принцип не можем да я възприемем, понеже тя е нещо ново, нещо съвсем оригинално, че ние поради това не сме свикнали с нея и някак си не сме дорасли да я разберем. Нищо подобно!… „Дух и материя” обаче аз не виждам духа…

Христо Симеонов: Аз смятам, че тук подкупващо в тази работа е реалистичното. То подкупва, то ни кара да я харесваме. Това, че той е вдигнал тази глава, така устремена към едно бъдеще, към някаква вяра, това е реалистично. Кое му помага да се приеме работата като положително въздействие? Помага му този хубав израз в устата. Но този човек той го е осакатил толкова, че просто действа като чудовище. Именно това толкова жестоко отношение някак си не можеш да го приемеш.

Аз виждам духа само в това изправяне на главата. Но тези ококорени жабешки очи и тази сплескана деформирана глава, това почти никъде го няма в природата. Никъде го няма! И това именно прави работата неприемлива. Не е намерил мярата, художествената мяра и тогава това води към едно по-голямо обобщение – че ние в нашия живот все пак не можем да създадем такива образи, които ярко противоречат на нашия дух. На нашето време. Нали все пак правим жизнеутвърждаващото, положителното.
…

Нейков: За мене главата на тази фигура има такова човешко изражение. Такава истинска доброта, че този човек би легнал на саможертва и за най-дребното нещо, стига сам той да повярва в него.
…

Д. Узунов: Аз доколкото разбирам този човек най-напред е уродлив по рождение. И второто, дето му липсва и другия крак, смятам, че е осакатен от някакви катаклизми. Но аз повече мисля и за автора. Авторът е едно много хубаво момче, с едно много хубаво физически построено тяло.

Мандов: Боксьор

Марко Марков (скулптор): И плувец.

Д. Узунов: И плувец. И точно за мен е странно това, че той наистина се е замислил за една такава проблема, човечна проблема, да разреши в скулптурен вид въпроса за дух и материя в този аспект, в който той си го е поставил. И той ми става симпатичен от тази гледна точка. Но сериозността на темата, философският размисъл, който си поставя този автор, са наистина нещо, за което трябва да се обърне внимание.

Величко Коларски: Идеята е разбира се много голяма и мисля, че нашата скулптура трябва да се развива по този път – да търси по-широка тематика. И една по-значителна идейност в своята работа. Иначе рискуваме да стигнем до там, че само глави на хубави момичета, на мускулести миньори и т.н. Това не може да бъде скулптура. Аз гласувам за тази работа въпреки, че има недостатъци.
…

Узунов: Който е съгласен тази работа да влезе в експозицията, моля да гласува. 14 гласа, болшинство, влиза окончателно.

****

Дух и материя влиза в изложбата под името Война. Това е опит да се отклони вниманието на блюстителите от същността на посланието, което Александър Дяков е вложил. Духът е по-силен от материята, казва Дяков, но не защото е могъщ. Той е способен да преодолее дори чудовищно осакатяване на тялото с кротката сила на красотата, която блика от неговата божествена същност.

Александър Дяков е художник и боксьор. За него двубоят със Системата е лице в лице, размяна на крошета, чувство за удар и усет за изплъзване.

****

Ние за всичко лъжехме, живеехме в едно общество, изградено върху завистта, омразата и лъжата. И ние лъжехме, че сме аматьори, играехме срещу аматьори от капиталистическите държави. Според аматьорския правилник не може да получаваш възнаграждение и издръжка, за да тренираш. Тези момчета, с които играехме, тренираха три пъти седмично, като аматьори с различни професии, докато ние по всички спортни дисциплини, по-изявените състезатели,представителните отбори, бяхме платени и не тренирахме три пъти седмично, а два пъти в денонощие …

От малък бях много непослушен. Не обичах по чужда воля да върша нищо и разбира се за това бяха наказанията ми. …

Това беше скоро след 9 септември, първото ми арестуване за една глупост – в Княжево бяхме хвърляли камъни по едно момче, което ни гонеше и т.н., майка му, тя комунистка, нещо с комунистите и дойде един милиционер и арестува мене и мой връстник, с който една ограда ни дели, ние сме съученици, още не сме навършили 13 години. Закараха ни в участъка в Княжево и ни разпитват. Като разбраха чий син съм, така ме преби следователя, че съм бил известно време в безсъзнание. Майка ми чака цяла нощ пред участъка. Сутринта ме изблъскаха при нея и казаха: следващият път ще ти дадеме трупа му. Това е първото. Когато ни интернираха в

Трявна, някои от родителите казваха на синовете си да не дружат с мене защото съм фашистко копеле. … Аз си признавам, че бях повярвал в много лъжи на комунистите. …

Три пъти са се опитвали да ме правят сътрудник на Държавна сигурност. Последният път беше 1978 година, малко преди да се разведа. Дойде в къщи един възпитан млад човек, майор и се обръщаше към мен с бате Сашо. Разговорът ни протичаше в хола, в единия край има отворена врата към спалнята, ние сме сами с него. Разговорът ни трая повече от 4 часа, аз се уплашвах няколко пъти доста, признавам, а и това бе една от причините след 90-та година да искам досието си. Защото той ми казваше какви предимства ще ми се дадат, ако стана техен сътрудник и работя в името на пролетарската революция, за световната справедливост и т.н., ако искам и преподавател в Академията ще ме направят, веднага ще ме направят народен художник, ще имам много работа, високи доходи, възможности да пътувам в чужбина и т.н. Но, ако не, и започна сега да ми казва, примерно за това, че публично наричаш държавния глава др.

Тодор Живков – правешки султан, по член еди кой си от Наказателния кодекс, затвор от една до две години. За това, за онова и ми се събра половин век затвор, сбор от присъди, които съм заслужил. И ако продължавам, какво ще стане. И аз признавам, че се плашех, но аз да речеме като той ми каза за това какви привилегии ще имам и какъв успех, как ще напредна, ще се промени живота ми, професор в Академията, викам: е, добре във всички висши учебни заведения професорите ваши служители ли са. Каза: сам си вади умозаключенията. Аз цитирам точно. Той неми каза да или не. Каза: сам си вади умозаключенията. Но накрая аз не се съгласявам и той когато става за да си тръгва, изведнъж от стаята излиза жена ми. Тя е дошла непосредствено преди нас и легнала на леглото зад вратата в стаята. И когато ние влизаме тя не става и е слушала целия ни разговор. Изведнъж тя става. Между другото, късно ми го каза, кога беше, съвсем скоро беше. На входа аз съм казал на майора: виждаш ли стълбището, изчезвай по-бързо да не го намокриш. И пак ме пожалиха. Тези неща, които той ми казваше, да речеме, той да мие казал поне двайсет случая и над 50 години затвор. Но много от нещата, които той като ми каже, аз виждам че е истина, но казано е пред близки хора, значи сред най-близките ми приятели има доносници. И това е вече ужасно, защото почваш да се съмняваш и в невинни хора. И аз заради това толкова много държах да имам досието си. Както ти казах, че съм получавал добриниот много върли комунисти. … Прощавали са ми много. И същевременно това – да не можеш да живееш от професията си и заради това аз бях принуден да работя и в киното, и какво ли не…. Много пъти държавната комисия е отхвърляла мои работи. След това крадат от моя проекти се кичат те със звания. … Един конкурс, паметник на партизански отряд край Ловеч, на една могила. Нещо, което не беше правено, мисля, че бяха 28 убитите партизани. Аз правя паметник от 28 менхира, всеки си има отделен менхир. И един долмен, знаеш какво е долмен, като буквата П, отпред, като горе хоризонталата е статуя на свободата, крилатата статуя на свободата. Отхвърлиха моя проект, къде се е чуло и видяло в хоризонтално положение Нике Победоносна.

Да, ама година след това моят приятел Хесапа [Димитър Бойков], който беше в Държавна сигурност, стана лауреат на Димитровска награда и народен художник с хоризонтална статуя на свободата. Валю [Величко] Минеков също направи хоризонтална статуя на свободата. Другаде не знам по света да има. Може би има, но аз не съм виждал. Друго, пак отхвърлено от държавната комисия – „Бяг”, тази композиция с бягащите коне. Повече от три години ми ги отхвърлят. Гондов е инструктиран от Държавна сигурност да не се приема мой проект[1].

Из каталога на Красимир Илиев, „Форми на съпротива“, СГХГ, 2016 г., с.142-147.