Когато Сибиу започне да диша в ритъма на театъра
Думата „фестивал“ произлиза от латинското festivalis, което означава празничен, тържествен, но зад етимологията ѝ стои много повече от обозначение на календарно събитие. Фестивалът е един от най-устойчивите модели за сближаване. Още в Древна Гърция празничните събирания, посветени на Дионис, се превръщат в събитие, в което ритуалът, театърът и общественият живот престават да бъдат отделни явления. Хората се събират, не просто за да наблюдават представления, а за да споделят общо преживяване, да разпознаят себе си в историите на другите и чрез изкуството да преосмислят света около себе си. Днес тази необходимост не е изчезнала, напротив, в свят, белязан от политически конфликти, културни разделения и все по-засилващо се усещане за изолация, фестивалът се превръща в рядко пространство, в което различията не са повод за конфликт, а за разговор. Театрални трупи, артисти и публика от десетки държави се срещат, не за да постигнат единен език, а за да открият възможността множество езици, култури и гледни точки да съществуват едновременно. Именно в тази среща се крие една от най-важните функции на фестивалите – да изграждат общност отвъд националните, политическите и културните различия.
Мотото ,,Душа“ на тазгодишното издание на Международния театрален фестивал в Сибиу, който се провежда под ръководството на Константин Кириак вече 33 години, е израз на тази общност. Кратка и привидно проста дума, тя е от онези понятия, които са във всекидневна употреба, но трудно дефинираме. Душата не може да бъде измерена, доказана, нарисувана, тя се разкрива единствено чрез човешкото присъствие, гласа, жеста, погледа, паметта и способността ни да съпреживяваме. Може би именно затова тя неизменно присъства в изкуството и всяко истинско художествено произведение се стреми да достигне невидимото, което определя човека. Особена тежест тя придобива днес, когато развитието на изкуствения интелект все по-често поражда въпроси за бъдещето на творчеството. В подобен контекст театърът напомня за нещо фундаментално, че сценичното изкуство съществува благодарение на живото присъствие, в конкретния миг на срещата между актьора и зрителя и обмяната на емоции помежду им.
Ако душата е в непрекъснато движение и промяна, то най-видимото проявление на тазгодишното мото беше самият Сибиу. В продължение на десет дни, от 19 до 28 юни, градът сякаш сменя своя ритъм. Улиците се изпълват с хора до такава степен, че понякога мъчително се придвижваш сред непрекъснат поток от артисти, зрители, туристи, граждани. Театърът не е само в залата, а и в алтернативни пространства, по площади, фасади, паркове, улични кръстовища, във въздуха. Той циркулира из целия град като кръв по артерии, ту е мащабен с 40-тина участници, на следващото място е моно, на третото – жонглира с огън, а наблизо се чуват и музикални ритми. Спектаклите се обсъждат в професионални дискусии и лекции, но са предмет и на разговори в кафенетата, в непринудена атмосфера. В официалната програма се споменават над 800 прояви.
Един от най-интересните прочити на връзката между личното и колективното беше „Първата пиеса на Брехт“, копродукция на Пекинския репертоарен театър и Tempest Projects, адаптирана и режисирана от Бен Кид и Буш Мукарзел. Обръщането към ранните театрални търсения на Бертолт Брехт не е само връщане към историческата фигура, а възможност да се припомни защо неговият театър продължава да е актуален. Брехт се интересува от човека като част от по-голяма система, от начина, по който социалните условия, властовите отношения и обществените механизми оформят индивидуалния избор. Днес, когато сме насърчавани да възприемаме себе си като автономни личности, неговият подход напомня, че човешката душа съществува и в отношения с другите.
Още в първите секунди спектакълът разрушава четвъртата стена и въвлича зрителя в директна среща със сценичното действие. Скоро след това прозвучава мисълта на Брехт: „Театърът е инструмент, с който се облагородява и усъвършенства обществото“. Тя се превръща в отправна точка към спектакъл, който търси връзката между миналото и настоящето. Макар оригиналният текст да не е създаден с директен политически заряд, адаптацията го поставя в диалог със съвременността. Чрез сценични и визуални препратки представлението разглежда теми като контрола върху образа, видимостта и начина, по който обществото избира какво да показва и какво да скрива. Особено впечатляващо е използването на мултимедията. В реално време върху екран се прожектира дигитален образ на сценичното действие, докато физическото пространство остава в синя, незавършена среда, напомняща CGI студио. Двете реалности съществуват едновременно – едната непосредствена и човешка, другата обработена и контролирана. Именно чрез тази двойственост спектакълът поставя въпроса за цензурата: Можем ли да премахнем проблемните части от действителността само защото отказваме да ги виждаме? Пикселизирането на определени герои се превръща в образ на съвременната склонност да филтрираме реалността, но също така напомня, че зад всяка дигитална версия остава нещо, което не може да бъде заличено – живото човешко присъствие.
След социалния и критичен поглед към обществото в „Първата пиеса на Брехт“, „Секс, пари, глад“ на изтъкнатия белгийски режисьор Люк Пърсивал насочи вниманието към трите основни импулса, които определят човешкото поведение – желанието, притежанието и оцеляването. Спектакълът на Националния стар театър ,,Хелена Моджеевска“ в Краков разглежда човека през напрежението между това, от което има нужда, и това, което обществото го кара да желае. Заглавието само по себе си очертава конфликтното пространство, в което се срещат телесното, материалното и емоционалното. Макар и различен по език от Брехтовия театър, спектакълът продължава същия разговор – за човека като част от свят, който непрекъснато го формира, но не и в желаните от него параметри.
Фестивалната програма включваше и поглед към по-интимната територия на човешкото преживяване. „Валентина“ на Каролин Гиела Нгуен, спектакъл на Националния театър в Страсбург, изцяло отразява мотото на фестивала. Ако споменатите досега спектакли разглеждат човека в неговото отношение към обществото, тук фокусът се измества към вътрешния свят, към онези преживявания, които остават невидими за другите, но определят начина, по който възприемаме себе си. В центъра на спектакъла е лична история, свързана със сърцето, не само като физически орган, но и като символ на способността ни да чувстваме и да бъдем свързани с другите. Болестта се превръща в образ на невъзможността да споделяме, на затварянето в себе си и постепенното отчуждение. Спектакълът разглежда връзката между майка и дете през идеята за предаването на болката, сякаш сърцата могат да бъдат разменени – как едно лично преживяване рефлектира към друг човек. Най-силното послание е, че когато загубим способността да разговаряме и да се отваряме към другия, губим част от самите себе си. Човекът без връзка с останалите постепенно увяхва като цвете, затворено под похлупак, защитено, но лишено от въздух и живот.
Кулминацията в програмата беше „Фауст“ на румънския режисьор Силвиу Пуркарете, спектакъл, който се е превърнал в емблематично събитие за Сибиу, защото е в репертоара на тамошния Национален театър ,,Раду Станка“. Трудно е да се намери отправна точка за описание на неговия мащаб, защото той не просто разказва история, а създава цял свят, който завладява всички сетива.
Сценографията е на Хелмут Щюрмер, а пространството постепенно престава да бъде просто сцена и се превръща в място на пълно потапяне. Особено впечатляваща е втората част – Валпургиевата нощ, в която границата между актьори и публика постепенно изчезва и зрителите се оказват част от самото действие. Театралното пространство се разширява до мащабите на празник и хаос, на изкушение и излишък. Образите на алчността и лакомията се появяват чрез крайни визуални решения, голи тела, прасешки глави, раздаване на алкохол, сцената се превръща в своеобразна съвременна вакханалия. Акробатичните елементи допълнително засилват усещането за свят без граници, в който човекът е едновременно създател и жертва на собствените си желания.
Ако „Фауст“ показва човека в неговия стремеж да надхвърли границите си, „Децата на Медея“ на швейцарския режисьор Мило Рау в NT Гент се връща към последствията от човешките действия и към наследството на травмата. Спектакълът осъвременява древния мит за Медея чрез връзка с реален криминален случай в Белгия, при който майка убива петте си деца, заявявайки, че иска да ги предпази от баща им. Години по-късно тя получава разрешение за евтаназия, докато мъжът ѝ изгражда нов живот. Представлението се обръща към един от най-разпознаваемите митологични образи в европейската култура, но го пречупва през съвременен поглед. Историята на Медея – история за предателството, болката, гнева и разрушителната сила на човешките емоции, тук предизвиква размисъл за наследството, което получаваме, за травмите, които се предават между поколенията, за начина, по който младите се опитват да разберат света, който са наследили.
Тази връзка между мит и реалност превръща историята на Медея в болезнено съвременен въпрос – докъде може да стигне човешката любов, когато бъде изкривена от страданието и отчаянието? Особено силно въздействие има фактът, че на сцената застават предимно деца и един възрастен актьор. Детският поглед върху трагедията не я омекотява, а напротив, прави я още по-тревожна, защото поставя въпроса какви травми предаваме на следващите поколения. Използването на камера и мултимедия допълнително размива границата между сцена и реалност, между представление и документалност.
Освен тематичните връзки между различните спектакли, силно впечатление правеше и общият интерес към разширяването на сценичното пространство чрез камера и мултимедия. В голяма част от представленията образът на сцената съществуваше и в реално време на екран, създавайки допълнителен слой между непосредственото присъствие на актьора и неговия дигитален образ. Камерата не беше само средство за наблюдение, а активен сценичен инструмент, променящ начина, по който зрителят възприема действието.
Тази тенденция се прояви в различни форми – от критическия поглед към цензурата и контрола върху образа в „Първата пиеса на Брехт“, през документалния заряд на „Децата на Медея“ до други спектакли, които използваха камерата като начин да приближат или дистанцират зрителя от случващото се на сцената. Изключение в тази посока беше „Фауст“ на Силвиу Пуркарете, чиято сила е в класическия мащаб на живото сценично преживяване с пълно потапяне в създадения театрален декор.
От българска страна на фестивала участваха спектакълът „Съзвездия“ на Народния театър (режисьор Елица Йовчева) и танцовият пърформанс „Трима мъже на нестабилна земя“ от Силвия Чернева (в сътрудничество с фондация „Мини Арт“ и фестивала за съвременен цирк Cirkolution).
Сред уличните събития, които показаха колко пропускливи могат да бъдат границите на сценичното изкуство, беше „Разходка върху раменете ни“ на компанията от Ирландия Cikada Circus, която разширява представата за съвременния цирк. Тук той няма нищо общо с традиционния манеж, отделен от публиката и съществуващ в строго определена рамка – представлението превръща самото градско пространство в сцена. Архитектурата, разстоянията и особеностите на мястото участват в хореографията. Със забележителна физическа сила, прецизност и контрол изпълнителите изследват пространството около себе си, както и възможностите на собствените си тела. Познатата улица за кратко се превръща в сцена, а всеки минувач в зрител без билет.
Театърът в Сибиу можеше да бъде открит неочаквано – на площад, улица или сред случайно събрала се публика. Именно това е една от отличителните черти на фестивала – усещането, че изкуството е навсякъде около теб.
При този мащаб е невъзможно човек да обхване цялата програма. Но няма как да не усети духа на фестивалните дни. Всекидневната рутина е нарушена, Сибиу се превръща в част от самия театрален процес. Хората, които изпълват улиците, разговорите между непознати, музиката, движението, фойерверките, дроновете, потокът артисти създават усещане за дишащ в ритъма на театъра организъм.
София-Сибиу, 2026 г.
